11 октомври, врачанското село Селановци. Жителите му чакат с нетърпение концерт на „Фондацията“. Кирил Маричков се качва на сцената за проби на звука. Неочаквано се олюлява, продължава обаче да се движи и пада от метър и половина височина от сцената.
В този момент около него няма хора от екипа, останалите музиканти също са на разстояние. Издъхва в линейката на път към болницата в Оряхово. „Видях го вече паднал. Ние всички си мислим, че той получи нещо, защото начинът, по който падна, беше без никакъв жест на самосъхранение. Всеки, който тръгне да пада, ще протегне ръце да се запази, нещо ще направи. Всички бяхме наоколо, но никой не беше достатъчно близо да може да го задържи. Падна на лицето си от метър и половина. Никой не може да оцелее след такова нещо. Просто душата ми се къса“, разказва Иван Лечев, който е сред свидетелите на инцидента.
През последните месеци близките на големия музикант са особено загрижени за здравословното му състояние. През май той прекратява участието си в турне на „Фондацията“ отвъд океана заради болки, които се засилват след претърпян друг инцидент. Успява да се възстанови, но развива начална фаза на деменция, която всички пазят в тайна.
На 30 октомври един от патриарсите на рок музиката щеше да навърши 80 години. Отиде си внезапно, а кончината му хвърли в дълбока скръб поколения, които са израснали с неговата музика. Освен изключително талантлив изпълнител Маричков бе и символ на свободата, въплътена в песните, които изпълняваше.
Откровеността му, подплатена с непроменена през десетилетията гражданска позиция, е наследена от няколко забележителни български мъже. Прочутият музикант е потомък на видния революционер и политик Георги Странски, внук е на двама впечатляващи интелектуалци – елитния архитект Кирил Маричков и известния диригент Борис Левиев. Баща му е първият посланик на България във Ватикана след 1989 година – възпитаникът на Сорбоната, юристът дипломат Кирил Маричков, който има още няколко таланта, сред които е писането на скечове за Парцалев и Енчо Багаров.
Тук и сега истината за Кирил Маричков може и да има различни лица, но той е категоричен, че вкусът на времето някога е бил значително по-солен, отколкото е днес. „Вече съществуват най-различни вкусове – като се започне от по-сладък за определена шепа хора и се свърши с горчив за повечето от останалите. Средно се получава клисава история“, полушеговито коментира той. Според него българският ни живот се оглежда най-безусловно тъкмо в музиката. „Неслучайно чалгата проби толкова бързо – тя отразява най-точно прехода, през който преминахме. Във всичките тези години махалото, което беше в единия край на забрани и цензури, отиде в противоположния. Тоталитарното общество прикрива истината за себе си. Така се случва, когато демокрацията не е в кръвта ни. Но има надежда. Музиката обединява хората, които иначе са разделени по политически или икономически причини. Те реагират по еднакъв начин, когато нещо им хареса и когато е истинско. А когато е платено и поръчково, то се усеща.“
Музиката за Маричков винаги е на пиедестал – от „Бъндараците“ и „Щурците“ до „Фондацията“. Помни завета на дядо си Борис Левиев: „Да знаеш, че музиката е като ревнива жена. Ако не й се отдадеш напълно, тя ще те злепостави в най-неподходящия за теб момент, при това пред много хора“. За него обаче изкуството не е абстрактна категория. Затова не забравя и думите на великия режисьор Леон Даниел: „Когато пееш, не гледай във въздуха над главите на хората. Избери си някого от зрителите и го гледай в очите, все едно пееш единствено и само за него. Човек излиза на сцена само ако има да каже нещо много важно. Нещо толкова важно и силно, че не може да го задържи повече в себе си. Може да го изпее, да го изиграе, да го изтанцува, да го нарисува, да го изкрещи, но трябва непременно да го сподели с публиката“. Неслучайно Маричков до края запази духа от бохемската си младост, когато с верни другари се забавляват в „Попското“, „Бамбука“, „Феята“, Бирхалето на „България“, „Унгарския“, „Млечния бар“, по-късно „Кравай“…
Пак заради страстта към музиката преди няколко месеца – през май, преживява нещо неочаквано и немислимо. Прекратява участието си в американското турне на „Фондацията“. Обратният без време полет към София се налага заради ужасни болки след обострена дискова херния. Колегите му предлагат да стопират обиколката отвъд океана, но Маричков категорично отказва и пожелава да продължат без него. Наскоро самият той разказа, че преди пътуването до Америка претърпява много сериозен инцидент – прескачайки локва из разбрицаните столични улици, се спъва в повдигнат капак на шахта и се просва на плочките с цялата си тежест. Рентгенова снимка показва счупени прешлени, но въпреки това Маричков отлита за Щатите. След завръщането веднага претърпява операция, след която лекарите категорично му забраняват да вдига нещо по-тежко от китарата си, за да не се стигне до по-сериозни усложнения. И той чинно спазва съветите ми. Сега обаче – заради травмата с прешлените – е с 4 сантиметра по-нисък.
Здравословното състояние на Маричков не за първи път е тема в медиите. През 2018 година се появяват писания, че страда от болестта на Алцхаймер. Тогава той категорично отрича и нарича публикациите „пълни глупости“. Обяснява, че е нормално човек на неговата възраст да има различни болежки на физиката, но в никакъв случай няма общо с диагноза, засягаща ума.
Раждането на „Бъндараците“
В училище свирят „Тошо комуниста забранява туиста“, но никой не смее да го изпее, защото пращат в Белене
Кирил Маричков от ранна възраст е обречен на музиката – класическата му е по ДНК, а рокът по светоусещане. Първата му сериозна банда е „Бъндараците“. Замислят я в апартамент на улица „Джовани Горини“ срещу училище „Антим Първи“. Там живеят братята Иван Милев-Вачо, приятел и съученик на Маричков, и батко му Димитър Милев-Бънди. Бънди, който става естествен тартор на групата, първо вменява на Маричков задължението да свири на пианото. Бъдещият Щурец знае три акорда на китарата и предано не отлепя очи от Бънди, който не само е цар на соло китарата, но вече е бил и в казармата. Бънди проявява висшето си благоволение към него, заръчвайки му да поеме баса – аргументът му е железен: Киро е най-висок, затова трябва да грабне китарата с най-дългия гриф. Нямат нито барабанист, нито свестни инструменти, да не говорим за уредби. Годината е 1962-ра. Милиционери и цивилни отрядници дебнат по улиците да не би някой да пуска туист, този „изкълчен и неестетичен танц на развратната буржоазната младеж, който с фигурите си навява еротика и пошлост и е вреден за тялото на танцуващите“.
Киро и Вачо обаче увличат целия си клас в страховитото хореографско упражнение, а техен съученик свири на саксофон „Тошо комуниста забранява туиста“, но никой не посмява да подхване текста, защото заради него пращат в Белене.
Цял живот се готви за музикант, но когато му идва времето, вместо в Консерваторията, кандидатства в Инженерно-строителния институт. Причината е съвсем прозаична – точно тогава излиза закон, според който всеки, приет за студент във висшите инженерно-технически институти, може да отбие задължителната военна служба след дипломирането си само за шест месеца. Семейството е в шок, а Кирил са успокоява, че може да стане добър архитект като дядо си, построил прекрасни сгради в стара София. Вуйчо му в прав текст го обвинява, че извършва ритуално самоубийство на таланта. Майка му, художничката Ирина Левиева, го готви за изпита по рисуване – плодове, зеленчуци и човешки глави. Получава петица, но на математиката почти се проваля. Общият успех му стига за ХМС – хидромелиоративно строителство. Пълен кошмар – както и първата година, през която едвам издържа да не си грабне шапката и да напусне. Един от професорите вижда фамилията му и проронва „Каква деградация!“, след като се убеждава, че некадърникът пред него е внукът на славния и уважаван архитект Маричков. Презаписва втората година и до там. На един от изпитите бързо разбира, че няма да го бъде и започва да реди есе със заглавие „Пишман инженер“ – получава му се истинска поема, докато сравнява ХМС с китайска филология и анализира секса между музиката и математиката, като всичко това е в рими. Това е финалът. Мести се в Лесотехническия, но и там не е неговото място. За кратно се заблуждава, че новата му специалност, „Механична технология на дървесината“, ще го отведе по стъпките на дядо му Киро, който преди да завърши архитектура в Германия, е в училище за мебели и резбарство в Чехия. И досега Маричков се изкушава от мисълта, че би могъл да стане добър архитект.
Обвиняват ги в шпионаж заради шоу в американското посолство
Все едно прескочихме Берлинската стена, спомня си той
Първата бас китара я изпраща леля му Анче от западна Германия, първа братовчедка на баща му. Докато се уточняват по телефона, и от двете страни на жицата са наясно, че службите ги слушат и записват. По това време Маричков свири още на контрабас и пиано. „Бъндараците“ имат и мениджър, който продава концерт на цялата група за 25 лева, като на всяко от момчетата се пада по петарка. Доволни са „договора“ и не спират да свирят. Един от първите им гастроли е в завод „Ворошилов“, където се произвеждат радиоапарати – слушат ги няколкостотин души, макар звукът да е катастрофален. Шоуто им в резиденцията на американския посланик се случва месец по-късно – за националния празник на Съединените щати 4 юли. Дипломатическите отношения между България и Щатите са възстановени сравнително наскоро и всеки контакт на българин с американци е следен изкъсо. Кирил Маричков и компания се чувстват така, все едно прескачат Берлинската стена – на купона забиват „Бийтълс“, „Роулинг Стоунс“ и „Кинкс“. Получават 200 лева – по 50 на човек. Не им се разминава – в Пето районно ги заплашват, че ще ги арестуват за шпионаж. Те обаче изиграват някакъв етюд на наивитет, граничещ с глупост. Маричков е артистичен още оттогава. Неслучайно “Бъндараците“ и Георги Минчев пътуват из България със Сатиричния театър и участват в комедията „Обличането на Венера“ на Добри Жотев. Но въпреки че пред публиката е като риба във вода, докато репетират пред титаните на трупата, Маричков ужасно се смущава. Само на 20 години е, когато Татяна Лолова пита „Това дете и то ли ще свири?!“ Парцалев им казва: „Отпуснете се бе, момчета, какво сте се стегнали! Я колко хубаво пеете!“, а Нейчо Попов ги предупреждава да стоят далече от „културолозите с пагони“.
След всяко действие в „Обличането на Венера“ вместо завеса, спускат дървена ограда, облепена с афиши, а „Бъндараците“ излизат пред нея и пеят на живо поредната песен, която коментира абсурдите на живота през соца. Цивилните изкуствоведи, които надават ухо непрекъснато, усещат, че жлъчен хумор плюс рок ще доведат до нежелани резултати и започват да роптаят срещу изпълненията на „Бъндараците“, очаквайки височайшата визита на Тодор Живков. Но легендарният режисьор Леон Даниел не желае да се лиши от „Бъндараците“. Премиерата минава при огромен успех, след нея идва Живков, който се залива от смях дори на езоповския език в пиесата. През пролетта на 1966 година „Обличането на Венера“ става бомбата на сезона, билетите са разпродадени за месец напред.
В Театъра на поезията и естрадата се включват в едноактните „Малки трагедии“ на Пушкин. В „Пир по време на чума“ са в средновековни одежди – като трубадури с китари и дългокоси перуки. Но освен че пеят, крещят в защита на правото си да живеем свободно – като в хипи комуната в бъдещия кинохит на Милош Форман „Коса“, който ще се появи по екраните 10 години по-късно. Към групата на рокаджиите като сляп цигулар се присъединява Ицхак Финци.
„Малките трагедии“ завладяваха, въздействаха и пречистваха. Препълнената зала беше във възторг. По време на всяко представление отново и отново гледах невероятното изпълнение на Апостол Карамитев в ролята на Салиери, несправедливо станал символ на човешката завист. Спектакълът пожъна голям успех, но Първия не го хареса. Спряха и свалиха пиесата, уволниха Андрей Чапразов и Леон Даниел. А след като съветските танкове смазаха Пражката пролет, Театърът на поезията и естрадата беше окончателно разформирован и закрит. Основната трупа след време създаде театър „София“, а на Леон Даниел не му беше разрешен достъп до театрална сцена почти 10 години“, връща лентата Маричков в мемоарите си.
През 1967-а групата на „Бъндараците“ се разпада, а Кирил Маричков и Петър Цанков създават „Щурците“, за да правят авторски песни на български език.
120 000 куфеят с тях на турнето с Емил Димитров
Тогава дори не разбирахме с какво толкова дразним Партията, Комсомола и милицията
Докато обикалят България с Емил Димитров, „Щурците“ качват адреналина на 120 000. За да тестват публиката – и цензорите, за финал забиват мега култовото парче на „Ролинг Стоунс“ Satisfaction. „Какъв беше най-големият грях на „Щурците“? Просто искахме да пеем и свирим музиката, която обичаме и с която правехме хората по нашите концерти щастливи. Това беше. Никога не сме се изживявали като дисиденти. Тогава дори не разбирахме с какво толкова дразним Партията, Комсомола и милицията. Може би с това, че пеем на английски“, споделя Маричков в биографията „На прага на времето“ със знака на Книгомания.
След всеки от концертите им излизат статии за упадъчното им влияние върху младежта, за това как песните им я развращават. Ефектът, разбира се, е обратен – билетите за следващите им изяви се разграбват като топъл хляб. „Щурците“ очаквано стават обекти на специални разработки в службите – ченгетата спускат указания в радиото, в телевизията, в Комитета за изкуство и култура как да ги изолират, както тях, така и другите „бийтълсови състави“. Шефката на телевизията Леда Милева веднага ги реже от новогодишната програма. Но в Радио София се правят на ни чули, ни прочели – продължават да пускат хитовете им. Тяхната „Звън“ е обявена за най-пусканата песен през 1968 година. Спрягат ги в градски легенди – че са поканили „Бийтълс“ на Деветия световен младежки фестивал в София, че ги блокират, защото в песента „Стоп, стоп“ са изпели „Стоп, стоп, стоп, сто хиляди стопа! Стоп, стоп, стоп! Тодор Живков ни закопа!“, че са изнесли концерт в Белград, на който са се съблекли голи.
След като преодоляват „карантината“ заради „Hey Jude“ на „Бийтълс“, през 1969-а все пак поемат на турне – Концертна дирекция убеждават тези „отгоре“, че икономическата полза от „Щурците“ е по-голяма от идеологическата вреда. Пълнят залите и приходите са внушителни, но не бива да изпълняват „Веселина“, тъй като текстът е на Радой Ралин, а той вече е забранен заради изгорените епиграми „Люти чушки“.
Людмила Живкова е в ужас от черните шлифери, които тормозят рокаджиите
Дъщерята на бившия Първи нарича „фашисти“ ченгетата край музикантите
Когато „Щурците“ се класират с композиция на Петър Цанков за конкурса „Песни за морето, Бургас и неговите трудови хора“, се оказва, че няма как да се явят в Летния театър, тъй като Петър Цанков просто е забранен – той е праплеменник на така наречения „кървав професор“ Александър Цанков. Тъщата на Петър Гюзелев, секретарка на заместник-министър, успява да ги „вкара“ в кабинета на Людмила Живкова, която току-що е станала председател на Комитета за изкуство и култура – на мястото на Павел Матев. Когато Маричков влиза при нея, веднага му става ясно, че дъщерята на Живков е наясно с проблемите им и няма общо с тесногръдите и скудоумни партийни чиновници. А когато той разказва за премеждията им с ченгетата – при една от „срещите“ музикантите са затворени за разпит в тъмна стая, Людмила възкликва: „Ах, тези фашисти!“ „Подразни се много от това, което е предизвикала милицията с бруталните си и неадекватни действия“, пише Маричков в мемоарите си. Към финала на срещата Щуреца я пита в прав текст какво да правят с казуса, свързан с участието им в Бургас. Тя го изпраща при своя заместник Любомир Левчев. И тук настъпва огромното разочарование за Маричков – уверен е, че поетът ще ги подкрепи и ще отвори вратите им към конкурса, а той го разпитва дали по време на турнетата се възползват сексуално от интереса на момичетата към тях. В крайна сметка „Щурците“ излизат на сцената в Бургас, като преди това името им не е обявено в афиша, за да няма стълпотворение на бунтари. Еуфорията избухва на секундата, меломаните скандират името им в транс.
Запознава се с втората си съпруга на абитуриенския й бал
Жени се за Веселина 18 години, след като пише музиката за едноименния хит
На Кирил Маричков късметът в любовта му се усмихва от втория път. Първата му жена е Доротея, майката на единствения му син – Кирил Маричков-младши, който се ражда през 1973 година. Животът на младото семейство върви по ноти, докато красавицата не среща режисьора Николай Волев, който току-що се е върнал от Англия. Запознанството им е случайно, ако подобни случки изобщо могат да бъдат случайни. Между Доротея и Волев се зараждат силни чувства. Въпреки че едва ли му е било лесно, Кирил Маричков проявява изключително благородство и разводът с Доротея преминава цивилизовано. Раздялата ще се окаже за добро, защото след нея легендарният Щурец ще срещне любовта на живота си.
В началото на 80-те години „Щурците“ свирят на абитуриентски бал в Младежкия дом в Габрово. В програмата е и конкурс за най-красива абитуриентка, а Кирил и Валди Тотев са в журито. Във финалната фаза остават три момичета. „Ние с Валди най-харесахме русото девойче и гласувахме за него. С два гласа обаче спечели друга, а нашата избраничка остана втора. Отидох при нея и й казах: „Аз гласувах за вас!“ Тя се изчерви“, разказва Маричков, който изобщо няма представа, че въпросното момиче, Веселина, е голяма почитателка на групата. До тук обаче приключва първата им среща и пътищата им се разделят.
Година по-късно музикантът вижда въпросното русо момиче пред Народния театър в София – дошла да учи висше образование в столицата. Той е решен, че този път няма да я изпусне. Пият кафе и това поставя начало на връзката им. Чувствата им са изключително силни, нищо че тя е с 19 години по-млада от него, а той е разведен с дете. Веселина се връща в Габрово по разпределение и това налага за известно време да споделят любовта си от разстояние. Но и километрите не могат да угасят искрите помежду им и в крайна сметка през 1986 година Веселина става неговата законна съпруга – точно 18 години, след като Маричков е написал музиката за шлагера „Веселина“.
Почти четири десетилетия след заветното „да“ Кирил и Веселина са все така заедно. Казват, че не са си омръзнали, че все още искат да прекарват времето си заедно и никой друг не им е нужен. Защото светът е за двама. Николай Волев и Доротея са също все така заедно.
Катастрофата през 1999 година е най-голямата му трагедия
Дълго време след инцидента музикантът не може да се качи на сцената да свири
Всеки човек среща изпитания в живота си, а на Кирил Маричков съдбата изпраща изключително тежко препятствие. През 1999 година, на връщане от Асеновград, претърпява тежка катастрофа. Движат се в колона няколко коли, когато включвайки се в пътя, автомобилът на Маричков удря друг. Ударът е толкова силен, че жената в отсрещната кола загива. Оказва се, че на въпросното място е имало знак „Стоп“, който обаче Маричков не вижда заради храсти. Освен това нито една от колите, движещи се пред него, не спира на знака, защото е поставен отляво, а не отдясно на пътя, както е по правилник. Въпреки че на практика движението не е било правилно регулирано, музикантът е осъден и книжката му е отнета за пет години. Но не това е най-тежкото наказание за него.
Вината обхваща цялото му съзнание и го разкъсва. Заради ужасния инцидент той се затваря в себе си. „Това е най-голямото нещастие в живота ми, което трябваше да преживея със семейството си. Мислех, че никога повече няма да мога да пропея на сцена и да пиша песни. Преживях всичко много тежко. Трагедията все още ми тежи на съвестта“, признава Маричков, който й до днес изпитва огромна болка, когато стане дума за катастрофата.
Завръщането на сцената се случва година по-късно. „Щурците“ получават предложение да направят турне в Америка за българските емигранти. Маричков дълго време обмисля дали да приеме. „С триста зора се реших все пак да отида, макар че се чудех как ще изляза на сцената и ще пея. Бях изключително потиснат. Първият ни концерт беше в Чикаго. Залата беше препълнена, имаше страшно много хора. Усмихнати, щастливи, че ни виждат. Като започнахме да свирим и усетих любовта на публиката, се разплаках. Обърнах се с гръб към хората, за да не виждат сълзите ми, и не можех да започна да пея. Това беше много силен и преломен момент за мен. Като се успокоих, запях. Заради всичките тези хора реших да се върна на сцената“, разказва музикантът.
С течение на времето Маричков осъзнава, че тази катастрофа едва ли е случайна, че е урок, който Господ му е пратил. Допреди инцидента той често е директен, спонтанен и прям човек, който винаги казва какво мисли за хората в очите им и понякога е готов да ги съди за техни постъпки. „Тази моя спонтанност, това, че казвам всичко на всички в очите, е голям мой недостатък, явно. Господ ми даде жесток урок. Мислиш че си безгрешен? Не си“, дава си сметка легендарният музикант.
Гей история в роман спъва сина му за Ватикана
Маричков младши е адвокат, женен е за италианка и живее в Рим
Кирил Маричков-син е единственият наследник на музиканта. Днес е на 51 години, работи като адвокат, женен е за италианка, имат две деца. През 2005-а на книжния пазар излиза неговият роман „Пътят на беглеца“, в който главен герой е млад българин, тръгнал да търси щастието си на Запад. В книгата има убийства, бедност, отчаяние, но и гей сцени. Именно тази хомосексуална история след време изиграва решаваща роля за кариерното развитие на Кирил Маричков-син. Твърди се, че тя е една от причините наследникът на музиканта да не стане български посланик във Ватикана. Какво всъщност се случва?
Годината е 2011-а. Кирил Маричков-син е предложен за посланик при Светия престол. Всички се надяват кандидатурата му да бъде одобрена, още повече, че неговият дядо е бил посланик във Ватикана от 1993 до 1997 година. Папата обаче отказва. Синът на музиканта не получава агреман, който се дава в рамките на 40 дни от поискването му. Тогава се прокрадват съмнения, че има факти в неговата биография, които притесняват Светия престол. Според някои проблем е, че Кирил Маричков-син е с адресна регристрация в Рим, а изискването е да живее в страната, която го изпраща. Други са категорични, че именно гей историята в романа „Пътят на беглеца“ е вбесила Ватикана.
Вадят се и още скандални факти – че е оформял пълномощни на българи срещу 100 евро при нормална такса от 15 евро.
В медиите се тиражират публикации, че отношенията на България с Ватикана са охладнели. През 2015 година обаче се появявя снимка на Кирил Маричков-син, който се ръкува с папа Франциск. Италианският седмичник „Еспресо“ подробно описва случката и твърди, че има сдобряване между Светия престол и сина на музиканта, неодобрен за посланик заради скандален роман, в който на няколко страници е описано гей сношение срещу заплащане. „Маричков, придужен от съпругата му и двете им деца, бе приет от папата в края на общата аудиенция на площад „Свети Петър“ – пише „Еспресо“. – Той бе допуснат в изключителната селекция за церемонията по целуване на ръка на папата, превърната от Франциск в приятна размяна на прегръдки и ръкостискане с гостите. Точно така той постъпи и с Кирил и даде благословия на него и на цялото му семейство.“
Екип ФИЛТЪР