Философия, драма, приказност, акробатика, мултимедия, феерия в червено-розово, метафори, символи, респектиращи актьорски постижения в умело дирижираното ансамблово зрелище, пластика и музика – това е премиерният спектакъл „Когато розите танцуват“ в Сатиричния театър. Творбата на вечния Валери Петров за живота, времето и смъртта, която пита „Какво си, любов?“, е абсолютна класика в българската драматургия.
Тя е и неизменна част от историята на Сатирата със своята първа версия от началото на 60-те. Няма друга българска пиеса, която така поетично-филигранно да дискутира най-важните теми на битието, звучейки по шекспировски. Както се знае, Валери Петров е преводачът, който като никой друг разкрива пред българската публика тоталната непреходност и мъдрост в шедьоврите на барда. В „Когато розите танцуват“ той дори влиза в своеобразен диалог с най-великия сред разказвачите.
Сега Николай Урумов е режисьорът, който смело хвърля артистите в необятната вселена на смисъла и романтиката със знака на Валери Петров, вселена, която е като глътка кислород в актуалното грубо и арогантно всекидневие. Младият и Старецът настървено спорят дали любовта може и има право да съществува – нежна и прелестна, горчива и болезнена, въпреки всички пречки, бариери, усложнения, недоразумения. Екшънът в три новели с участници от различни възрасти наклоняват везните към кредото ту на единия, ту на другия. Боян Арсов и Константин Икономов, които могат да изиграят всичко, тук са истински Шекспирови персонажи – преобръщат действието, предизвикват събитията, поставяйки героите в патови ситуации и изпитания на характера и морала. Константин Икономов е чудесен като безкрайно тъжния в своя ноември пазач на розите, който, гледайки единствено към декември, в началото гони влюбените двойки от нацъфтелите храсти, но на края им раздава от откъснатите цветя, защото красотата съществува дори в тази си мимолетност.
Метаморфозата се случва, благодарение на мага, в чието бродирано на едри гюлове сако Боян Арсов лети, пее, танцува, прави вълшебства – същински двойник на Пък от „Сън в лятна нощ“, умен, палав и проницателен хитрец, който постоянно се забавлява с най-сериозното под слънцето. Той е безцеремонен и радикален, но в същото време убеждава своя опонент в стойността на чувствата и че винаги си струва да се качиш във влака-живот, който се движи само напред.
Константин Икономов и Боян Арсов демонстрират още една дарба – перфектното владеене на текста. Нито един лапсус, нито една пауза, никакво колебание – родните зрители сякаш не забелязват това високо качество, характерно за отличниците в българската театрална школа, но то прави силно впечатление на колегите им по света, които не могат да си представят как се помнят и играят десет роли в десет последователни вечери.
Много добър е Ивайло Калоянчев като приближаващия към неумолимия залез учител по музика, който толкова е изгубил ума си по своята ученичка, че излиза от параметрите на реалността. Актьорът, който през цялата си кариера е разпънат между стигмата и благословията на фамилията, на моменти хваща за гърлото. Ана Вълчанова и Димитър Баненкин правят атрактивен дует като съпрузите, които не могат да се разделят, въпреки че той е силно увлечен по изкусителна блондинка – Стефания Кочева. Любомир Ковачев и Полин Лалова, Лана Гекова и Мартин Желанков успяват да партнират адекватно на тежката кавалерия в Сатирата. Четири студентки на Калин Сърменов от колежа „Любен Гройс“ се развихрят в истинско шоу като танцуващите рози, контрапункт на „тъжното безверие“.
Николай Урумов постига онази хармония в общата картина, която в повечето случаи е достъпна най-вече за актьорите, минали от другата страна – без самоцелна умозрителност, без досадни дължини и режисьорска префърцуненост, с динамика до финалния акорд. Той държи на екипа и доказва, че „заедност“ е най-важното понятие в жанра. Сценографията на Марина Райчинова, музиката на Христо Намлиев и хореографията на Татяна Янева са равностойни в концепцията му. Николай Урумов е горещ поклонник на Валери Петров още от ученик – във ВИТИЗ го приемат с монолог на Младия и със стихове на легендарния автор.
Ицхак Финци играе Стария на 26
Гриша Островски пръв посяга към творбата, превърнала се в емблематична
„Когато розите танцуват“ е от най-емблематичните и христоматийни постановки в аналите на Сатирата. Гриша Островски пръв посяга към пиесата на Валери Петров. В ролята на Стария е Ицхак Финци, който тогава е едва на 26, а Младия е неговият връстник Вели Чаушев – разликата им е само година. Под прожекторите са Лиляна Апостолова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов, Жени Божинова, Цветана Гълъбова, Петър Пейков, Златина Дончева, Георги Парцалев… Енчо Багаров изпълнява като същински Франк Синатра „Какво си, любов?“ с музиката на Петър Ступел под диригентството на Димитър Вълчев. Пет сезона триумф за зрителите, за които Валери Петров е еманация на интелекта в тогавашния арт пейзаж. Той обаче не е от удобните на властта и гъвкавото в своите отношения с нея партийно ръководство на Сатирата сваля „Когато розите танцуват“ при препълнени салони. През 1971 г. Валери Петров е изключен от БКП, защото отказва на събрание в Съюза на писателите да даде подписа си срещу „Архипелаг ГУЛаг“ на нобелиста Александър Солженицин, обвинен в СССР в антисъветска пропаганда.
Албена АТАНАСОВА