Не на личността, смекчаване на индивидуалните проявления чрез нещо по-общо – рамката е специфичен елемент по периметъра на картината, който освен функционалното предназначение през различните епохи от историята на изкуството, има и своя естетическа стойност. Казват обаче, че подобно на мебелите, картинната рамка не трябва да има индивидуалност, а стил. Тя има функцията да изгради своеобразна граница, която изключва околния свят – а и зрителя, от самата картина. По този начин рамката подпомага създаването на дистанция. Онази дистанция, която е нужна, за да пробуди у наблюдателя естетическа наслада, но и която е нужна на самата творба, за да има затвореното в себе си единство. Защото именно то, както подчертава Георг Зимел, предпоставя самодостатъчността на произведението, а тя е първата крачка, която повежда наблюдаващия към неговото още по-дълбоко и пълно възприемане.
Естествено, тук веднага възниква и въпросът кой и как избира рамката на една картина и въобще какви са критериите, по които се прави този избор? Ако се погледне историята на рамката, ще открием, че тя извървява дълъг път и нейното функционално предназначение еволюира до толкова, че тя дори се обособява в самостоятелен обект на изкуството със своите проблеми, свързани с опазването, консервацията и реставрацията. Рамката – като неразривно свързана с произведението на изкуството, често е носител и на тайни за самата картина. Тайни, който ни доближат до епохата на отделен художник и неговия вкус, професионални контакти и мислене. Въпреки това рамките често заживяват свой собствен живот, отделят се от творбата и поемат в своеобразно странство – прекрояват се за други картини, попадат в различни антиквариати, за да бъдат изтъргувани. Или просто ги виждаме изправени до кофа за боклук в очакване да бъдат отнесени от служителите по чистотата или да ги намери и прибере за нов живот прозрял красотата им минувач.
През последните години фотожурналистът Веселин Боришев прави тъкмо това. Събира стари рамки. Но не самоцелно, а с много ясна задача. Наумил си е в тях да побере 20 години от личния си живот. Години, увековечени в бързи фотографски опити. Експерименти, в които са запечатани фрагменти от интимния свят на артиста. Стотици търсени и намерени рамки. Чужди рамки, изгубили своето първоначално единение с чужди образи. Така чуждо и свое се срещат, за да се превърнат в изключителна панорама към един личен свят. Изложбата Framing на Веселин Боришев е истинско събитие на художествената сцена у нас. Тя е част от 11-ото издание на фестивала „ФотоФабрика“ и по думите на идеолога на фестивала – Еми Барух, представената селекция от образи идва да ни покаже, „че не политиката е най-важното нещо в нашия живот“. Организаторите изтъкват, че авторът, който е известен със своята репортерска работа, нарича показаните образи гонзо фотография заради личното в нея. По аналогия с гонзо журналистиката, при която репортерът не отразява събитията, а участва в тях, Боришев не използва модели. Кадрите са предимно от неговия личен живот и са заснемани в продължение на повече от 20 години. Въпреки че са анонимни, изобразените на тях жени не са обекти, а герои с характер. Това обаче не е всичко – Веселин Боришев издирва и намира стари, вече употребявани рамки и за всяка рамка селектира снимка от архив с над 10 хиляди кадри. С други думи – процесът е обърнат, а резултатът е респектиращ: „еклектична колекция от произведения със забележително многообразие от стил, цвят, настроения и размери“. Съпругата на фотографа Мария Боришева отбелязва, че изложбата бива да се разглежда като демонстрация на немислимата на пръв поглед колаборация между художествена фотография и фотожурналистика. „В основата и на двете описани концепции – и манипулирането на възприятието на публиката, и личното отношение при гонзо снимането, стоят инстинктите на фоторепортера, преминали през емоциите и въображението на твореца, за да се получи въздействаща фотография с висока художествена стойност“.
Към всичко това трябва да се добави и нещо друго много важно, за което като че ли всички избягваме да говорим. И не от престорена свенливост, а още по-малко от безпокойство. Избягваме, защото Веселин Боришев до такава степен се е доближил до сакралното през обектива си, че сякаш парира всеки опит за назоваване на нещата. Това, въпреки своята първичност, са свещени образи. Образи, които оголват интимния свят не само на артиса, но и този на наблюдаващия. Една респектираща игра на „аз“ и „ти“, на „тук“ и „там“, на „вън“ и „вътре“. Игра, в която плът, предмети и емоции намират своето смислово, емоционално и физическо единение, за да зазвучат безсрамно в удивителна фуга. Изложбата Framing е крачка към друго мислене за изкуството на фотографията. И по-важното – за възприятията ни към най-голямото чудо в отношенията ни като живи човешки същества.
Веселин Боришев е роден през 1967 г. в Благоевград. През 1986 г. завършва Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ в София. Започва да снима случайно през 1994 г. и така до днес. 30 години по-късно можем да го определим като един от най-впечатляващите фоторепортери у нас, в чийто обектив през последните десетилетия преминава българската история.
Пламен В. ПЕТРОВ
