Концертът на Красимир Аврамов „Вдъхновението поп опера“ ще обедини меломани в емоционално пътешествие на 29 ноември в зала едно на НДК. Контратенорът ще извиси глас за хитове и нови песни в характерния си стил на модернизирана класика. Певецът, който всъщност има диплома от ВИТИЗ, замисля атрактивно зрелище – с участието на известната американска цигуларка Карън Бригс, Симфоничния оркестър на БНР, балета на Оперетата, бенда на Калин Жечев, трио „Тринити“, квартет „Славей“, вокално студио „Дъга“, рапърът 100 кила, обоиста Вълчан Вълчанов-Чани. Режисьор е Николай Сотиров. Музикалните спектакли на Красимир Аврамов са белязани от традициите в две школи – през годините той не забравя, че е артист от България, който обаче, докато живее и работи в Щатите, изгражда кариерата си по правилата на Холивуд. Аврамов е първият сънародник със солово шоу в театър „Кодак“ в Ел Ей – сцената, на която връчват Оскарите, като патрони на събитието са Елизабет Тейлър и Майкъл Джексън. В Турция излиза албумът The best pop opera с изпълнения на световни майстори, между които са Хосе Карерас и Марио Франгулис. В компилацията е и Memories на Красимир Аврамов.
– От коя година не сте излизали за самостоятелен концерт в НДК, господин Аврамов?
– От 1998. Хачо Бояджиев ми предложи да се представя в зала едно с „Не“ на агресията“, чието първо издание, което беше в Античния театър, предизвика сериозно любопитство и заради моето надпяване с автомати. Хачо, максималист и перфекционист, изискваше много и репетициите в НДК бяха изтощителни – държеше публиката да ме види в светлината, в която ме виждаше той. Пръв ми подаде ръка в големия бизнес, изгради ме като личност. В онзи момент пътувах на турнета с „Ку-ку бенд“. Първият аранжимент на народната песен „Не казвай, любе, лека нощ“, която още от тогава е в моя сет лист, беше на Евгени Димитров-Маестрото. Сега тя ще прозвучи в оркестрираната версия на Румен Бояджиев-син.
– Ще споделите ли потресаващата история, свързана с тази фолклорна перла?
– Да, надявам се, че Румен не би бил против. Той направи не само аранжимента на „Не казвай, любе, лека нощ“, но и още три прекрасни вариации за концерта ми в Античния театър през 2023 година. Направи ги, докато жена му, звездата на Оперетата Катя Тупарова, умираше в болницата. Не се отделяше от нея, но и не спираше да работи по партитурите. Може би те донякъде го спасяваха да не полудее от мъка и безпомощност пред съдбата. Съпругата му почина броени дни по-късно. Сред другите аранжименти на Румен е и този за „Говори ми тихо“ на Нино Рота от „Кръстникът“ – великата композиция, която звучи, докато мафията взривява младата, красива и невинна булка на Майкъл Корлеоне. Някога баща ми беше влюбен в „Говори ми тихо“ и ме караше да я пея. Не исках, но той беше упорит, дори ме наказваше – приятелите ми от махалата играеха на улицата, а аз трябваше да разучавам по слух „Говори ми тихо“. Къде със санкции, къде с лишения, но започнах да я пея пред приятелите на татко, пред съседите, на всякакви събирания.
– Не знаех, че имате песен и от Митко Щерев – „Теб те няма“. Чак сега я видях в сетлиста.
– И самият той я беше забравил, може би защото случката е от 90-те. Много исках да изпълнявам негова творба. Вече бях известен мим, но малко хора ме познаваха като певец. Вероятно заради това Митко Щерев ми обяви цена от 5000 лева – за него и за Александър Петров, който трябваше да напише текста. Това бяха луди пари и намерих спонсор, много богат бизнесмен, който изнасяше олио. Човекът даде сумата с думите: „Знам, че няма да ме е срам от твоята така мечтана песен. Беше ми подсказано свише“. Записах я за две седмици в „Балкантон“. 25 години по-късно Георги Андреев и Добромир Кисьов направиха нов аранжимент. Когато се обадих на Митко Щерев и на Александър Петров да поискам отново правата, нито един от двамата не успя да се сети за „Теб те няма“, а тя оглавяваше топ 10 на БНР – два месеца остана на върха. И Митко, и Сашо бяха категорични, че е чудесна песен, но ме запитаха дали съм убеден, че е тяхно съвместно творение. Спокойно можех да кажа, че аз съм авторът, но не съм този човек. Затова подписахме нови договори.
– Кога се озовахте на кръстопътя между Консерваторията и ВИТИЗ?
– Въобще не съм имал намерение да кандидатствам в Консерваторията. Бях на 7, когато започнах да се занимавам с пантомима. На 14 написах сценарий за собствен спектакъл и спечелих няколко златни медала с него. Снимаха документален филм за мен като за вундеркинд в безмълвното изкуство. После в казармата дойдоха да ме снимат и от програма „Воин“. През годините се учех от най-добрите в жанра – Ники Сотиров, Вельо Горанов, Петър Стефанов, професор Васил Инджев. Когато дойде време за изпити, нямах кой знае какъв интерес дори и към ВИТИЗ. Вече знаех всичко за пантомимата. Или поне така си мислех тогава. Професор Васил Инджев обаче не ми позволи никакво разколебаване. Каза, че мястото ми е в Академията, че дипломата ми трябва и за самочувствие, че там е моята среда, че сред състудентите ще срещна хора, с които ще си помагаме в бъдеще.
– Е, помагахте ли си?
– Не мога да се оплача. В онези времена живеехме в общност – с Асен Блатечки, Стефания Колева, Деян Донков… В моя клас по пантомима бяха Иван Бърнев и Ненчо Илчев, които после отидоха при Стефан Данаилов. Ходехме заедно по кръчми, на морето през летните ваканции, правехме общи планове. И досега мога да се обадя на всеки от тях като на приятел.
– Защо днес вече няма подобна заедност в гилдията, според вас?
– Някога нас ни обединяваха надеждата, че след 10 ноември животът ще се промени, и наивният ентусиазъм, че ще бъдем допуснати за участие в прехода. Вярвахме, че кръгозорът ни ще се отвори и ще опознаем света. Всички мечтаехме за огромни неща, но подозирахме, че можеха да ни се случат най-вече отвъд границите. Нито един от нас не живееше без идеи.
– Какви бяха идеите ви тогава?
– Да се пробвам извън България. Във втори курс снимах в българо-американска продукция, която, след три месеца работа, никога не видя бял свят – „Али и Силвана“. Страхотна история, той – мюсюлманин, тя – християнка. Нещо стана и филмът не излезе, но запазих приятелствата си с продуцентите. Вярвах, че те могат да ми отворят някоя и друга врата в Америка. Още не бях завършил, когато в НДК дойде международна трупа с грандиозния вариететен спектакъл „Майсторът на мечтите“. Отидох зад кулисите, за да покажа на импресариите какво мога в пантомимата – след три минути обявиха, че съм издържал изпита и ще ме назначат. Заминах с представлението за Щатите, обикаляхме цяла Америка. Но го напуснах три месеца по-късно, когато ми обясниха, че голяма роля ще получа чак след две години. Една сутрин се качих на автобус през пустинята за Лос Анджелис и оттам на влака за Лас Вегас. Бях прочел във вестник обява за конкурс на Цирк дьо Солей. Отидох, спечелих го, предложиха ми договор за две години, но едва след тях щях да стана главният клоун на арената. Отказах, разбира се, нямаше за кога да чакам. Между другото тази централна роля в Цирк дьо Солей в момента е поверена на друг българин – моя колега и добър приятел от Академията Герасим Дишлиев.
– Доста самоуверено е било от ваша страна да отказвате.
– И още как, но не позволявах да ме третират като чирак, бях доста напред в пантомимата. Същите тези мениджъри обаче ми платиха, за да запиша десет песни за пътуващото им шоу „Алегра“ – на измислен от мен език, микс от думи на кирилица и латиница. И понеже в целия Лас Вегас двугодишният „изпитателен“ срок беше практика, с последните си пари купих билет за Ню Йорк.
– Кого познавахте там?
– Никого. Трябваше да ме посрещне Алекс, синът на продуцентката на филма „Али и Силвана“. Момчето беше в екипа на бизнесмена Августин Пейчинов, от чиято личност хал хабер си нямах. Пристигнах, започнах да звъня от уличен телефон – и нищо. Когато най-после Алекс вдигна, говореше с усилие, тъй като беше оцелял на косъм в катастрофа.
– Кой тогава се оказа вашият спасител?
– Бай Слави, Странджата на българите в Манхатън, който обаче приличаше на Бай Ганьо. Пловдивчанин, бивш политически затворник от Пазарджик, въпреки че беше сякъл монети с лика на Тодор Живков. Можеше да върже само три изречения на английски, но се грижеше за цял билдинг на 72-ра улица и Второ авеню. Сваляше шапка на артистите и затова ми даде апартамент във въпросната сграда, в чието мазе беше организирал бивак за нашите емигранти – без прозорци, с легла по на три етажа. Успяваше да ги изхрани, като в пет заранта измъкваше бракуваните продукти в съседния хипермаркет под носа на клошарите. Една сутрин ме извика да му асистирам в събирането на увехналите патладжани и картофи. Помагаше на абсолютно всички.
– В крайна сметка срещнахте ли се с Августин Пейчинов?
– Изпрати ми „Ролс-Ройс“, впечатлен, че съм артист. Когато слязох пред „Бокстрий“, неговия хотел в Манхатън, видях петдесетина души – протестираха срещу условията на Пейчинов, който, както разбрах по-късно, никога не подписваше трудови договори. Бачкаш, докато му харесваш, после оставаш на улицата. Та тогава Пейчинов направи следната оферта: 5000 долара на месец, ако „укротя“ протеста, ако го превърна във фарс чрез пантомима и музика.
– И как го направихте?
– Поръчах да ми купят фрак, палка и статив за нотите и всяка вечер между 5 и 8 „дирижирах“ протестиращите. Гримирах се пред публиката, докато всички около мен крещяха: „Засрами се“. Стана невероятно зрелище, хората започнаха да се забавляват с моите мим етюди. Следващата седмица обаче синдикатът изпрати сто човека подкрепление и стана опасно. Замерваха ме с храна, счупиха ми палката. Появих се на първа страница на „Ню Йорк Таймс“ под заглавието „Един мим побърка стачката в Манхатън“. Пейчинов в онзи момент беше в Париж, но се разпореди по телефона: „Продължавай, всички говорят за теб. Пращам ти охрана“. Синдикатите командироваха още двеста души. Два месеца бях централната атракция в Манхатън, зяпачите идваха като на шоу. В моя чест Пейчинов организира парти с каймака на висшето общество – от мениджъра на „Бийтълс“ Нед Уайз до кмета на Ню Йорк. Изпях няколко парчета, на пианото седна Емил Ламбрев, невероятен музикант, брат на Христо Ламбрев от „Сигнал“.
– Бързо ли приключи неприятното приключение със синдикатите?
– Напрежението ескалираше и като нищо щях да стана жертва на протестите. Пейчинов се опита всячески да ме задържи. Основният му аргумент беше „Изпускаш шанса да станеш звезда“. Тогава се върнах в България. Той също се появи в София и пак започна да ме навива за следваща част от шоуто, което обаче беше престанало да бъде шоу.
– В София не ви ли предложиха де се включите в киното или в театъра?
– Тодор Колев ме извика да пътувам с него из България – представяше ме като младия Енчо Багаров, тъй като разсмивах хората с всякакви простотии и импровизации. Когато започнах да пея – първо джазменски парчета с „Динамит брас бенд“, Тодор ми направи изключителна реклама в своето предаване „Как ще ги стигнем американците“. Майка ми седеше на първия ред в Зала 2 на НДК, той я представи на публиката. Невероятен човек. Още нося часовника, който ми подари.
– За вас се говори, че имате огромно самочувствие – вярно ли е?
– Винаги съм изпитвал огромен страх да изляза на сцената. И досега ме тресе. Никога не знам, никога не съм сигурен дали публиката ме обича достатъчно, дали ще дойде заради мен. Пълнил съм стадиони и зали из цяла България, но ми липсва самоувереност. Не съм артист с вирнат нос.
Лиса Мари Пресли споделя с него неволите си с Майкъл Джексън
Дъщерята на Елвис страда, че Джако я използва за параван
Докато живее в Лос Анджелис в различни периоди от битието си, Красимир Аврамов успява да поддържа дружески отношения с не една знаменитост от ентъртейнмънт индустрията. С някои от тях е съсед – Мила Йовович, на други партнира пред камерите на тв продукции – Дженифър Гарнър, Майкъл Вартан, Ерик Робъртс, Джон Савидж. И понеже в Холивуд всичко е възможно, една от дамите, която споделя лични терзания и неволи с българина, е Лиса Мари Пресли. Единствената дъщеря на Елвис Пресли периодично търси разтуха в разговорите с Красимир Аврамов.
„Когато окончателно осъзна, че бракът й с Майкъл Джексън е параван за него, Лиса Мари просто се срина. Разказа ми, че майка й Присила веднага разбрала какво се крие зад целия този фарс, и малко преди сватбата я предупредила, че допуска най-голямата грешка в живота си. Съпружеството им остана неконсумирано. Останах потресен, когато Лиса Мари отиде още по-далеч в откровенията си и ми обясни, че двамата с Майкъл Джексън разменят по лека и бегла целувка само пред камерите – за заблуда на феновете и на медиите. Той я инструктирал как точно трябва да се случва това, режисирал всяка подобна ситуация до последна подробност. И всичко заради обвинението, отправено към него, за сексуално насилие над 13-годишно момче“, връща лентата Красимир Аврамов пред „Филтър“.
Албена АТАНАСОВА