Ако Съдбата не беше толкова безпощадна към Крикор Азарян, той щеше да бъде съвършеният играещ човек. За легендарния режисьор, който тази година би навършил 90 години, свещенодействието на сцената винаги е духовна потребност. Но неслучайно втората от прочутите негови заповеди, отправени към учениците му, гласи: „На сцената не излизай, ако нямаш какво да кажеш“.
Именно със своите истини, отразени в спектаклите му, Азарян остава в историята на българското изкуство като един от последните автентични мъдреци, учители и стоици, надарени с благост и тъга. В продължение на повече от половин век той прави своя винаги различен и безграничен театър, в който задължително задава вечните въпроси „Кой съм аз?“, „Какъв е смисълът?“, „Какво е щастие, има ли го?“. Но го прави толкова увличащо и магнетично, че нито в ранните му постановки, в които се усеща влиянието на Молиеровата фарсова традиция, комедиантството на Чаплин, киното на Фелини и абсурда на Мрожек, нито в хитовите му представления по Радичков, нито в последния му предсмъртен триптих по Чеховите „Чайка“, „Три сестри“ и „Вишнева градина“, се долавят нюанси на декларативност и дидактика. Той е артист на площадното, карнавалното, клоунадата, народностното, в които властват гротеската, метафизиката, влюбеността в живота. Без пошлост, евтини хуморески и флирт с комерсиалното. Затова е толкова близък по светоусещане и с Радичков, и с руските автори, които му става още интересни, докато специализира в Москва при големите режисьори Анатолий Ефрос и Георгий Товстоногов.
Зрелището и чешитството са в кръвта на Азарян. В един от най-впечатляващите му спектакли във Военния театър – „Сизве Банзи е мъртъв“ в клуб „Максим“, Стефан Данаилов излиза боядисан в черно и с къдрава перука се мята срещу публиката, която в първите минути дори не успява да го разпознае. Модерността на камерното изживяване, която Азарян владее, е без аналог. Неговата постановка на „Кълбовидна мълния“, прекрасната пиеса на Иван Радоев, е абсолютен образец с неповторимите Тодор Колев и Илка Зафирова – двойка малки хора, мижав чиновник и смачкана осветителка, изгубили обичта и смеха в сивото всекидневие на живота.
Самият Азарян като човек е далеч от показността. Не обича сензации, рядко дава интервюта, не влиза в групировки и коалиции. Майка му от малък го нарича рандик, което на арменски означава прибран и скромен човек, който върши работата си, без да вдига шум. Затова пък обича опаките хора. Като умерен оптимист – въпреки тежките драми в битието му – почти до края вижда чашата наполовина пълна. Чак когато ракът го поваля безнадеждно, признава, че тя е наполовина празна. Но до последно е готов да вземе болката на другия – „Цават арнем“ е идиом в арменския език, какъвто не може да се срещне никъде по света. Може би защото като потомък на първите „официални“ християни в света, Азарян не отделя болката от съществуването.
„Той е древна душа“, казва за него драматургът Боян Папазов. „Ти приличаше на отчаян жрец, който се мъчи да откъсне от челюстите на смъртта последните думи на една умираща и на една онемяла душа. Приличаше на въжен мост между нашия тъжен ден и вечността – и нервите ти се късаха под тежестта на чуждото страдание, минаващо през теб“, пише Стефан Цанев, спомняйки си как тайно наблюдава Азарян, докато той репетира пиеси на Иван Радоев и Константин Павлов.
Ако живеехме в нормална държава, той вероятно щеше да основе свой театър. Но като духовен гуру остави друг театър – този, който създават най-добрите му ученици. Сред многото му завети те помнят може би най-важният: актьорството не е за темерути и дебелокожи.
Излиза за първи път на сцената на 5 години
Баща му Степан Азарян е доайенът на арменските самодейци в Пловдив
Пловдив на цветовете, ароматите, етническата толерантност и бохемата – това е атмосферата, в която 5-годишният Коко за първи път излиза на сцената, насърчаван от баща си, който е най-добрият актьор в арменската самодейност. Степан Азарян без усилие през вечер разсмива десетки зрители в читалището, той е доайенът на драм състава. А докато през деня продава кюнци, печки, пирони и винтове в железарското си дюкянче „Котва“ в „Капана“, синът му често ляга на пейката отпред и гледа облаците в небето – медитира и си въобразява истории. Но после става и отива да помага на татко си – така от дете осъзнава, че високото и битовото се пресичат по абсурден начин.
Като юноша работи в магазина на Агоп Малхасян, роднина и кум на родителите му – носи кафе, купува обяд от съседните еврейски гостилници, а в края на седмицата му дават по 100 лева тогавашни пари. Голямата му страст е литературата. После става и киното – по това време в Пловдив има четири кина. Когато семейството е евакуирано в Хисаря заради бомбардировките, Азарян продава лимонада в местния салон, за да гледа без пари филма за любимия си Тарзан. Даже започва да тренира плуване, за да стане като Джони Вайсмюлер. В гимназията попада в един клас с Христо Явашев – и той луда глава като него. Коко е инициаторът и на литературните сбирки, и на лозунгите с антикомунистически стихове. Неведнъж го изключват – заради стачка в подкрепа на унизен и изгонен любим учител, заради неспазване на вечерния час, за пушене на цигари с Георги Божилов, който ще се прочуе като големия художник Жоро Слона. Работи в тухларна, на строежа на панаирните палати, в „Наркооп“, става обущар в завод „Петър Ченгелов“. Преди да отиде в казармата, се сгодява за първата си съпруга – Арша, майката на Хермина Азарян. След като завършва ВИТИЗ, отива да режисира на Младежката сцена към Пловдивския театър, създадена с личната благословия на Тодор Живков. После с още 19 души напускат заради несъгласие с ръководството. Ректорът на ВИТИЗ Желчо Мандаджиев го кани да му бъде асистент в класа, в който са Михаил Мутафов, Киран Коларов, Явор Милушев. За Азарян Мандаджиев е от учителите му по принципност и морал. Но когато идва в София и отново прекрачва прага на ВИТИЗ, се оказва, че Мандаджиев не смее да го пусне вътре, тъй като „тайните служби“ са наложили ембарго. Версиите за това са различни – според една от тях Крикор Азарян е пуснал в своя постановка „фашисткия“ химн „Шуми Марица“. Но той вече е видял така наречената си характеристика – в казармата, където макар и трудовак, изпълнява функциите на писар. Във въпросния документ пише, че баща му е фашист. Истината е, че Степан Азарян членува в арменската антикомунистическа организация „Наташнаги“, в която повечето хора са социалдемократи. Крикор Азарян обаче е назначен във ВИТИЗ веднага, след като Желчо Мандаджиев е сменен в ректорския кабинет.
Страстта към парадоксите го сродява с Йордан Радичков
Двамата понякога имат различни ракурси към националния характер, но ги обединява стремежът към летенето
През 1974 година Азарян носи в театъра на Пазарджик „Януари“ на Йордан Радичков. Но в Народния вече са харесали пиесата и няма как премиерата й да излезе първо в провинцията. От вездесъщия отдел „Театър“ в Комитета за култура казват на директора в Пазарджик Васил Спасов: „Ще чакате, и без това няма да се справите с Радичков“. Но вече всички са гледали „Суматоха“ на Радичков в Сатирата и Кирил Кавадарков, Иван Григоров, Пламен Дончев и компания в Пазарджик нямат търпение да премерят сили със столицата. Радичков няколко пъти идва на репетициите. Но идват и чиновниците, които на няколко пъти искат да спрат „Януари“. За най-голяма почуда го спасява първият секретар на Окръжния комитет на БКП. Критикът Димитър Канушев, който по онова време е важен шеф, казва: „Голям хляб се пече в Пазарджик“ и залага главата си за Радичков и Азарян. А шведка, която според Кирил Кавадарков се казва Мариана и след време става шеф на една от трите национални телевизии в родината си, снима целия спектакъл на Пазарджик.
Азарян, който бързо разбира, че с Радичков изповядват едно и също кредо за българския живот и неговите парадокси, поставя „Опит за летене“ в Перник. В пиесата на Радичков героите летят с балон, който полицията сваля и обвинява селяните, че са шпионирали държавата, когато на нея „й се пече яйце на задника“. Азарян измисля нещо различно – Матей Нищото и другите вярват, че са летели, докато всъщност си остават на земята. Според него това му е най-трудното на българина – да полети, но поне го постига във фантазиите си. Радичков като че ли не е особено очарован, че героите му остават без своя летеж, но спектакълът има грандиозен успех и получава първа награда на тогавашните традиционни театрални прегледи.
През 2004 година Азарян поставя „Лазарица“ на Радичков. Лазар завежда своето куче в гората и го завързва около една круша с намерението да го застреля. Но зле прицеленият изстрел преобръща ситуацията. Лазар се оказва на дървото, а побеснялото отвързано куче – отдолу. И така, докато се изтърколят всички сезони на човешкия живот. Малин Кръстев е кучето, което постоянно е в диалог без думи с Лазар. Няма друга подобна постановка на изпълнения с метафори и притчи свят на Радичков. „Все имах усещането, че пиесата е многолюдна. Вече ми беше ясно, че трябва да има куче, тоест актьор, който да играе ролята на куче. Също така разбрах, че той не трябва да имитира куче, а да бъде „другото“ в човека“, коментира Азарян уникалната си хрумка.
След като го уволняват от НАТФИЗ, студентите му вдигат стачка
Репетира балканска черна комедия, когато започва битката с рака
Крикор Азарян репетира черната комедия „Умирай лесно“ на Мате Матишич в Театър 199, когато започва битката с рака на белия дроб. В нея участват Тодор Колев и Валентин Танев – един от най-любимите му ученици. И тримата запазват чувството си за хумор, въпреки че историята е донякъде некрофилска. Двамата герои са сезонни работници в бленуваната Германия. Делят мизерен сутерен и кроят планове какво да измислят, за да получат пенсии в евро. И единият решава да инсценира своята смърт – хем жена му ще прибере парите като вдовица, хем той ще се прибере у до дома. Но трябва да пропътува пътя, затворен в ковчег.
Точно по това време Азарян преминава и през друг труден момент. Докато през 2005 година е на контролен преглед в Берлин, във ВИТИЗ на катедрен съвет се взима решение преподавалият за 30 години на 8 випуска професор Азарян да бъде отстранен. Причината е, че е на 70 години и е болен. Режисьорът е смазан от предателството на хора, които е обичал, подкрепял, насърчавал.
Студентите му организират спонтанна стачка, а Чочо Попйорданов заплашва, че ще подпали НАТФИЗ. „Някои хора решиха, че е време да си отида – това е вечният конфликт между стари и млади. Винаги в някакъв момент някой решава, че трябва да опразнят място за него“, е сдържаният коментар на Азарян.
Въпреки това не спира да работи нито за ден. Поставя в Театър „Българска армия“ „Трамвай Желание“, готви се за „Дванайсета нощ“ в Младежкия и за концерт в НДК по случай визитата на папа Йоан Павел Втори. И тогава се появява нов тумор, този път на черния дроб.
Последните му постановки са озарени от духа на Чехов
„Вишнева градина“ в Народния театър е лебедовата му песен, на репетиции актьорите записват думите му в бележник
Чехов е любим автор на Азарян заради много неща, но едно от тях режисьорът разкрива така: „Непоносимост към бруталността и простащината. Същевременно недоумение от тяхното място в обществото, което ги търпи. Точно както е сега“.
Три са Чеховите пиеси, които се превръщат във венец на неговата кариера, а на първо място е „Чайка“. „Предполагам, че не се лъжа, като си мисля, че начинът, по който Чехов вижда хората, света, нещата от живота, съвпада с моето виждане. Близък ми е с полифоничния си поглед. Камерата му не следи събитието, както е примерно при Шекспир, а е с няколко гледни точки и до високото слага ниското. Винаги има някаква паралелност и тази паралелност ми е особено близка. Тези контрасти: високо-ниско, силно-слабо, голямо-малко правят внушенията много по-значими, отколкото значението на произнесените думи. И това е театърът! А защо точно „Чайка“? Това е фундаментална пиеса с комплекс от вечни теми. Това е пиеса за любовта, за смъртта, за творчеството. И още – конфликта между поколенията, родители-деца. Всичко най-съществено е тук, за най-глобалните неща е тази пиеса, и те са вплетени в тяхната органична връзка“, казва Азарян.
Владимир Люцканов, когато е директор на Младежкия, му предлага да направят „Три сестри“. Това е единствената пиеса, която Азарян не определя като комедия, а като драма „в разкриването на живота на едни хора, извършено със суровата педантичност на любящ пациента си лекар, когато пише епикриза на заболяването. Тайната е в смесицата от любов и същевременно безпощадност – все в името на истината“.
На 15 март 2009 – последният земен рожден ден на Азарян, неговият приятел Армен Джигарханян излиза на сцената във Военния театър след финала на „Чайка“, за да поздрави режисьора за юбилея му. И носи стъклена пушка, пълна с ром.
Павел Васев, който вече е директор на Народния, кани Азарян да започва „Вишнева градина“. Всеки ден репетира в до 13,30 и бърза да се прибере вкъщи, тъй като кризата започва като по часовник в 14 – втрисане с температура, но и треперене от студ. Грейки, лекарства, чайове. Към 18 часа кризата попреминава, но той става все по-слаб. Казва за себе си, че е като дим от покрива на бедняшка къщичка – сал един дух му е останал. Най-неприятното е, че на художествения съвет след генералната репетиция на „Вишнева градина“ някои от колегите на Азарян казват, че не разбират какво той е искал да каже с едно или друго решение. Актьорите му обаче са щастливи, защото всеки от тях е бил на репетициите с бележник, за да записва думите му – и за Чехов, и за живота.
После настъпват последните дни. Докато се опитват да го облекчат в болницата, да се простят с него идват ученици, приятели и колеги. Милен Миланов носи машинката за подстригване. „Чувствах, че го подстригвам за оня свят“, споделя той със съпругата му Валентина Радинска, която разказва за финалните дни в книгата си „Ние с Коко“. Когато Азарян умира, Валентин Танев пише на колегата си Ясен Пеянков в САЩ: „Коко си отиде, светла му памет. Стана по-студено и сиво“.
На учителя с любов
По погрешка сте тук, имате четири години да ни опровергаете, казва професорът на първокурсниците
Когато Азарян и Тодор Колев влизат в първия час с новите първокурсници в театралната академия, традиционно казват на смутените младежи: „Това, че сте тук, е защото ние двамата направихме грешка. Имате четири години, за да ни опровергаете“. За Азарян талантът е само 10 процента, другото е характер и много труд. Но в своята артистичност той по нищо не отстъпва на най-близкия си приятел Тодор Колев. Студентите му обожават да им „показва“. А той им показва как да обърнат героя с хастара навън, за да стане ярък и неочакван. Ясен Пеянков, който от години е актьор и режисьор в САЩ и по света, си спомня в „Алхимия на играта“: „Коко вярваше в интелигентността на публиката и не искаше да я подценява. Казваше: „Така трябва да играете, че китаецът, който е седнал на петия ред, да се върне вкъщи и да разкаже цялата пиеса на жена си, без да знае и дума български“. Винаги намираше много образен и точен начин да говори за театъра. „Ако двама души седят и пият кафе на общи приказки, няма театър. Ако обаче единият отиде до тоалетната, а през това време другият му сипе нещо в чашата, след което продължат диалога си, вече има театър. Защото вече съществува тайна. Зрителите и единият герой знаят нещо, което другият не знае“.
Мариус Куркински и досега се просълзява, когато се връща към спомените за Азарян. „Още като бях ученик, Крикор ме гледа във Варна – в едни спектакли, които правехме в мазе. От тогава ме е запомнил. Две години бях в казармата, после влязох кукловодство във ВИТИЗ. Срещна ме един ден в коридора, попита ме какво правя там и каза, че трябва да уча актьорско майсторство. С изпит се прехвърлих директно във втори курс в неговия клас. В първия час влязоха двамата с Тодор Колев. Дадоха ни задача – да си изберем по един монолог от цялата световна литература. Избрах „Скъперникът рицар“ на Пушкин и на следващия ден професорът посочи първо мен: „Ивайло, заповядай на сцената“. И оттогава ми се отвори пътят.“
Азарян се обръща към всички свои студенти с „момчета“, въпреки че, разбира се, в класовете му има и сериозен брой момичета. „Много бащински се отнасяше към нашите грешки. Беше заразителен, когато го наблюдавахме как обяснява. Излъчването му, страстта му, докато говори… Работеше с много внимание и любов с нас. Още в първи курс ни облъчи с Чехов, реши да ни хвърли в дълбокото. В нашия клас всички жени сме Чехови героини. Той някак си го постигна с нас, той ни влюби в Чехов“, разказва Койна Русева.
Камен Донев припомня, че Азарян учи чрез въпроси. „Питаше: За какво става въпрос в тази сцена, каква е движещата сила на действието, какво се случва. Гледаше те в очите и очакваше да отговориш. Най-много държеше на това актьорът да мисли – да мисли от името на персонажа.“ За Димитър Маринов най-ценното във възпитанието, което получава от Азарян, е актьорската логика на личното мнение. „Ако го нямаш, много личи“, споделя един от българите в Холивуд.
Галин Стоев, който режисира по цял свят, а от няколко години е директор на Националния театър във френския град Тулуза, е категоричен, че Коко Азарян има много верен инстинкт за парадокса в човешката природа – за това как две абсолютно несъвместими неща могат да съществуват и да си взаимодействат в един персонаж, в едно човешко същество. „Този негов поглед зарази и нас. Винаги, когато работя, търся във всяка ситуация, във всяка сцена или монолог как можем да доведем зрителя до осъзнаването и до преживяването на този парадокс. Това ми е останало от него. А също и възможността му да декодира драматургичен текст, начина, по който той говори за една ситуация – не какво казват героите, а какво правят героите. Много често, както и в живота, това, че казваш едно нещо, не означава, че го правиш. Обикновено правиш точно обратното.“
