Лаура Гарсия Лорка, племенница на Федерико Гарсия Лорка и председател на фондацията, носеща името на великия испански поет и драматург, гостува в София за тридневна програма, организирана от Народния театър „Иван Вазов“ и Институт „Сервантес“. Благодарение на изисканата и харизматична дама, публиката се докосна до вселената на Лорка, разстрелян от франкистите в началото на Гражданската война. Той е сред класиците, които всяко поколение преоткрива през призмата на историческите събития, културните промени и персонификацията на авторовата философия.
Големите въпроси на съществуването в драмите и поезията му продължават да провокират. Творчеството му е все така живо, придобивайки актуални измерения и припомняйки за някои пророчества на Лорка. В „След пет години. Легенда за времето“ той стига до тотално чистия театър, разкривайки еротично-философското многообразие на личността чрез вечната игра на времето, любовта и смъртта. Завършва текста на 19 август 1931. На същата дата през 1936 г. е убит без съд и присъда само на 38 години. Пиесата „Публиката“ е най-смелата творба на Лорка, в която той дълбае най-интимните човешки състояния. Прави го с похвати и изразни средства, които в следващите 35 години ще характеризират най-неспокойния театър на Европа и Америка.
В дискусията „По следите на Лорка и невъзможният театър“ се включи Андрес Сория Олмедо, професор по испанска литература в Университета в Гранада, модератор беше директорът на Институт „Сервантес“ Хуан Карлос Видал. Във фокуса на обсъждането бяха експериментите на Лорка с формата, визията му за театъра на бъдещето и незавършените му произведения, сред които „Публиката“ и „Комедия без заглавие“. Изложбата „Лорка в Народния театър“ в арт фоайе „Антракт“ представя кадри от четири спектакъла по негови драматургични текстове, поставяни през годините от именитите режисьори Владимир Трандафилов, Енчо Халачев, Вили Цанков и Възкресия Вихрова – „Мариана Пинеда“, „Домът на Бернарда Алба“, „Йерма“, „Домът на Бернарда Алба“. Възкресия Вихрова участва в програмата заедно с Диана Добрева, Елена Панайотова, Николай Младенов и Крум Филипов, също правили представления по Лорка.
– Защо сте родена в Ню Йорк, госпожо Лорка?
– Семействата на майка ми и на баща ми са били много близки през годините. Родителите ми се познават от деца. Моят дядо по майчина линия, Фернандо де лос Риос, е бил министър на образованието, на правосъдието и на външните работи, след което е изпратен от републиканското правителство за посланик във Вашингтон. Именно той съветва приятелите си Гарсия Лорка да се установят в Ню Йорк след Гражданската война. Мама и татко се женят в Ню Йорк, където сме родени със сестрите ми. Всъщност сме родени в изгнание.
– Кога и как разбрахте чия племенница сте?
– На 6 години. Наскоро се бях научила да чета. Родителите ми ръководеха театрална трупа в Колумбийския университет, където преподаваха. Отидох на репетиция по текст на чичо ми. Сред артистите беше наш братовчед, също професор в Колумбийския университет. Влюбих се в един от монолозите му, бяха в стихове. Прибрах се вкъщи и казах на баща ми: „Вече знам да чета. Искам да прочета това, което изпълни Еухенио“. Татко остана много изненадан от моя интерес. Даде ми всички произведения на Федерико, сред тях и въпросната поема. Обясни ми: „Всичко това е писано от твоя чичо“. Беше много специален момент за нас. Книгите винаги са били изключително важни за мен. Не бях много добра ученичка, но бях много добра читателка.
– Често ли споменавахте чичо ви вкъщи?
– Не. Само понякога татко се връщаше към детството им, към селото им. Към това, че Федерико е обичал зрелите плодове, а той – зелените. Когато поотраснахме със сестрите ми, осъзнахме, че за татко е много болезнено да говори за Федерико.
– Интелектуалците в Ню Йорк знаеха ли кои сте?
– Да, без съмнение. Посещавахме училище, което беше известно с прогресивните си учители. Но въпреки това не съм казвала пред всеки „Моят чичо е Федерико Гарсия Лорка“. Родителите ми предпочитаха да бъдат предпазливи и темата да не излиза от дома ни.
– Какво най-много ви изненада, когато започнахте да се занимавате с архивите на чичо ви?
– Той пише експерименталната стихосбирка „Един поет в Ню Йорк“ през 1929 година. Но не се осмелява да я публикува. Струвало му се е, че е прекалено странна и няма да бъде разбрана. През лятото на 1936 година решава да я занесе на своя стар приятел Хосе Бергамин, известен писател, есеист и издател. Той обаче в този момент отсъства и Федерико оставя върху бюрото му ръкописа със следната бележка: „Скъпи Хосе, дойдох да те видя. Мисля, че утре ще се върна. Прегръдки, Федерико“. И повече никога не се завръща. Хосе Бергамин заминава в изгнание в Мексико. „Един поет в Ню Йорк“ излиза едновременно в Мексико сити и в Ню Йорк.
– Другата бележка на Федерико, която също ме разплаква, е тази с проектите му за бъдещето. Малко листче, на което са описани пиесите и спектаклите, които е искал да създаде. Неговият така наречен „Театър под пясъка“, в който се говори за истината, желанието, смъртта, за истинските въпроси. Експеримент, но абсолютно свързан с истината.
– Какъв още е театърът на Лорка?
– Бягал е от буржоазния театър. Преди всичко се е интересувал от класиката, стъпвайки върху религиозни текстове. Но ги преобразява така, че да говорят за вечните теми, не толкова за църквата.
– Разкажете за митичното му приятелство с прочутия режисьор Луис Бунюел и със световноизвестния художник Салвадор Дали.
– Бил е много близък с тях. Особено с Дали – изключително силно са си влияели един
на друг като интелектуалци. Били са и интимни приятели, между тях е имало огромно духовно привличане, някакъв тип влюбване. То, разбира се, не дава плод, но всеки се е възхищавал безкрайно на другия. После настъпва охладняване. Когато Федерико пише „Цигански романси“, които имат огромен успех още от началото, Луис Бунюел и Салвадор Дали го обвиняват, че се връща към конвенционалното изкуство, изневерявайки на общия им сюрреализъм. В края на живота си и двамата признават, че „Цигански романси“ са от най-модерните творби на XX век. С Дали се виждат отново на изложба в Барселона, но отношенията им вече не са били същите.
– Мислите ли, че има истина в градската легенда за скарването на Лорка, Бунюел и Дали след премиерата на филма „Андалуското куче“? Версията е, че е приел като лична обида екранната сюрреалистична вакханалия на приятелите си.
– Не знаем със сигурност дали е било точно така. Възможно е да е бил обиден. (Лорка е от Андалусия, а Бунюел и Дали са каталонци – б.а.).
– Самият той сякаш остава встрани от киното.
– Единственият сценарий, който Лорка пише, случва се в Ню Йорк, е „Пътуване до луната“. Подарява го на мексикански авангарден кинорежисьор. Започват снимки, но лентата изгаря и изчезва. Останали са само фотоси на известния маестро на обектива Алварес Браво, който е бил на терена. На тях се виждат млади хора, красиви и очарователни. „Пътуване до луната“ е творбата на Лорка, която най-много прилича на сюрреализъм. Но той никога не е заявявал принадлежност към строго определено естетическо движение, пък било то и сюрреализмът. Винаги е държал на правото всеки да има собствен избор.
– Какво е най-отличително в кореспонденцията на Лорка?
– Доверието. В писмата до приятелите си е споделял много истини за себе си и не само. В тях говори за идеите си, за всичко, върху което е работил и което е замислял. Писмата са съществени документи. Дори за моментите на депресия, когато не е знаел на къде да тръгне, как да продължи. В подобни дни Дали и Бунюел са знаели, че не бива да го закачат.
– Имало ли е опит да бъде спасен Лорка?
– Знаменитият композитор Мануел де Фая се е обърнал с молба към гражданското правителство Лорка да бъде освободен. Де Фая, който е бил много набожен човек, е паднал на колене пред губернатора, за да го увещава. Но всичко е било напразно. След разстрела на Лорка е настъпил шок. Никой не е допускал, че поетът може да бъде убит. Той не е членувал в комунистическата партия, въпреки че е подкрепял левицата. Винаги е бил на страната на републиканците, но никога не е бил активен в политиката. А и всички са го обичали, имал е приятели и в десницата. Той е излъчвал светлина. Бил е гласът на истината, на чувствеността, на новото, на бъдещето.
– По-късно през годините кръстосахте ли пътищата си с тези на Салвадор Дали?
– Не. И досега понякога съжалявам, че не се срещнах с него, когато имаше възможност. Но той никога не е бил категорично против Франко, а тъкмо обратното – на моменти открито е поддържал франкизма. А това е чудовищно.
– Защо според вас интелектуалците в Испания не успяват да се противопоставят на Франко?
– Неговият режим е много твърд, много тежък. Диктатура с всички съответни структури. Никой не е предполагал, че ще продължи толкова дълго. Никой не си е представял, че това е възможно. От изгнание в изгнание си мислехме, че всеки момент режимът ще падне. Това беше война, изгубена и заради липсата на пари – в кръговете на легитимните политици и сред народа. Не е за вярваме колко големи поражения нанесе франкизмът на Испания. 40 изгубени години за интелектуалното и икономическото развитие на страната.
– Бяха ли открити тленните останки на Лорка?
– Не ги и търсим в общите гробове на Гражданската война. Това е право на държавата – да помага на семействата, които искат да ги намерят. За нас е много по-силно костите му да останат смесени с тези на другите жертви. Лорка е жертва на режима. И въпреки че се откроява, докато е с другите жертви, те ще бъдат помнени.
– В България темата за паметта редовно е замитана под килима, как е в Испания?
– Всяко общество преживява моменти, в които трябва да се върне назад, и други, в които да се откъсне от миналото. В Испания хората сами определят какво се случва с търсенето на тленните останки на хилядите жертви. Но преходът можеше да бъде много по-сложен. С всичките му грешки е пример за това как може да продължим напред, а не да се вкопчим в ужаса. Трудно се сдобряват врагове. Все още има висящи дилеми, но те се решават постепенно.
– Какво е модерно да се поставя сега в Испания?
– Театърът по-често е експериментален. Експресията доминира словото. От класиците – Шекспир, Лорка, Чехов.
– Има ли спектакли по Лорка, които не харесвате?
– О, никак не са малко. Добре направеният театър е изключително труден. Особено много ми хареса представление на „Кървава сватба“ на трупа от Мексико, която гледах на фестивал в Мадрид. Костюмите и декорите бяха направени на ръка, невероятно въздействащо занаятчийство, което изцяло променя възприемането на театъра.
Отказва се от сцената, става заместник-диктор на „Вог“
Учих драматично изкуство при Лий Страсбърг в Ню Йорк, но не бях достатъчно добра
Лаура Гарсия Лорка излъчва духовния аристократизъм на дама, която добре познава бурите в живота. Става студентка в Кеймбридж, но поради лични проблеми напуска университета. „Нямам академична диплома“, споделя сега тя без никакво съжаление. В школата на Страсбърг в Ню Йорк учи драматично изкуство, но по-късно осъзнава, че сцената не е нейната стихия. „Не бях достатъчно добра. Не беше нужно някой да ми го казва, сама си го знаех“, коментира с усмивка изтънчената испанка.
Играе в две от пиесите на чичо си – в „Доня Росита неомъжената“ в Колумбийския университет и във „Вълшебната обущарка“. Дълги години е заместник директор на американския „Вог“, върхът в модните и лайфстайл медии. „Бях наясно, че няма да се занимавам цял живот с журналистика. Научих много неща, ролята на модата е значима, не я пренебрегвам, а и във „Вог“ има много култура. Но не планирах да се посветя на тази работа. Подреждах архива на дядо ми дипломата, когато леля Исабел, по-малката сестра на татко и Федерико, ме изпрати в Гранада, без много много да ме пита искам ли или не. Цялата фамилия гледаше по-рядко да се застоява в Гранада“.
Лаура отваря за публиката къщата музей на Лорка и организира събития с участието на водещи артисти от различни жанрове. После започва да търси пространство, където да представи личността и интелектуалното наследство на чичо си. Да създаде център, който да събира публика с пърформанси, спектакли, изложби, концерти. Успява да пренесе и целия архив на Лорка от Мадрид в Гранада, което никак не е лесно. Продължава делото на баба си, дядо си, баща си, чичовците и лелите си, които се посвещават на мисията да възродят и съхранят името и произведенията на Федерико, който е още художник, пианист и композитор и чиито произведения са забранени по времето на Франко.
„Той е искал да стане музикант преди да се отдаде на поезията и драматургията“, разказва Лаура Гарсия Лорка. Любимата й пиеса, писана от чичо й, е „Доня Росита неомъжената“. В някои дни обаче променя предпочитанията си.
Сега дъщерята на Франсиско Гарсия Лорка, един от братята на поета, се надява да има повече проекти и по-малко проблеми. „Центърът тръгна с големи и необясними трудности. Никога няма да ги разбера. Започнахме почти без бюджет, едва напоследък министерството на културата ни подкрепи“, пределно искрена е тя пред „Филтър“.
Албена Атанасова