Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Легендарният актьор Иван Димов предсказва смъртта си

„Ако имах два живота, бих посветил и втория на театъра“, пише големият актьор Иван Димов в мемоарната си книга. Още навремето той е признат от критиците и публиката за един от най-ярките таланти и създатели на българския драматичен театър и българското кино. Димов се превъплъщава в над 60 роли за 40 сезона и играе в 12 филмови ленти.

В репертоара му влизат най-ярките образци на световната и българската драматургия – Хамлет, Чацки, Разколников, Федя Протасов, Хлестаков. Последната му роля в театъра е на Джон Проктър, която играе сериозно болен. „Не мога без дъха на моята любима публика“, споделя тогава той. И буквално хипнотизира тази публика с големия си талант. От дарбата му е пленена и поетесата Димана Данева, която си отива едва на 27 от сърдечен порок. Преди болестта да я сломи напълно, тя не пропуска представление на Димов в Народния театър. Твърди, че неговото изкуство й дава сили да живее, посвещава му стихове, а по нейна молба той държи ръката й, когато тя е на смъртно легло.

Самият Димов също си отива от сърце през 1965 г. За последните му дни, когато той предрича смъртта си, разказва Христина Стаматова. Тя работи във ВМИ, където той е настанен. „Един ден от село Баня, Карловско, доведоха народния артист Иван Димов. Имаше проблем с белия дроб и остра сърдечна недостатъчност… Димов беше много слаб и мрачен и нямаше желание да се храни. В резултат на големите грижи след седмица започна да проявява интерес към живота. Помоли ме да му купя вестници и да се обадя на негови стари приятели. Всеки ден го посещаваше известният артист Боян Пенев от Пловдивския театър. Дойдоха и Асен Кисимов и Олга Кирчева. Състоянието на пациента се подобряваше. Той очакваше излизането на книгата си „Ако имах два живота“. Няколко дни преди 1 април 1965 г. между проф. Миронов и Иван Димов се състоя разговор: „Многоуважаеми професоре, благодаря за грижите, но аз на 1 април ще съм в небето“. Професорът отговори: „Драги Димов, вие се подобрявате и скоро ще ви изпишем“. На 1 април актьорът беше в приповдигнато настроение и всички бяхме спокойни, но в 11:30 ч състоянието му рязко се влоши. Въпреки усилията на лекарите в 12 ч. Иван Димов напусна този свят“, спомня си Стаматова.

Роден през 1897 г. в града на Яворов – Чирпан, той губи майка си на годинка. След това едва остава жив, след като мащехата му го изхвърля от прозореца на втория етаж, но за свой късмет, пада върху сноп лозови пръчки и оцелява. Десетгодишен е, когато умира и баща му и Иван остава кръгъл сирак. Тогава започва сам да се грижи сам за себе си, като въпреки страданията запазва любовта към хората и вярата в доброто.

Докато учи в прогимназията, започва да чиракува при майстор дърводелец. Един ден случайно попада на представление на пътуващ театър и е пленен от магията му. Заминава за София и завършва Драматичната студия при Народния театър. През 1912 г., по време на Балканката война, се записва като доброволец в армията. После участва и в Първата световна. След края й живее под наем в София в дома на прочутия режисьор и театрален директор Тачо Танев, който го насърчава да се развива като актьор. Вслушал се в думите му, Димов се явява на конкурс за стажант-артист в Народния театър и е приет. Въпреки това обаче не остава в трупата, а постъпва в пътуващия театър на „бащата на българското кино“- актьора и режисьор Васил Гендов, при когото след време се снима. Все пак Иван постъпва в Народния театър през 1925 г., където го кани главният режисьор – знаменитият Николай Масалитинов. Още с дебюта си през следващата година Димов блясва като сър Андрей Егчик в „Дванайсета нощ“ на Шекспир. Със своите добри импровизации и чувство за хумор актьорът кара публиката да се залива от смях и бурните аплодисменти дълго не секват. Със следващата си роля – на Хамлет, актьорът показва, че владее и дълбокия драматизъм. Той успява да събуди възхита дори след прекрасното превъплащение в нея на пионера Васил Кирков от 1921 г. Според критиката Димов пресъздава Хамлет като ренесансов човек – решителен и пламенен, а не меланхоличен и бездействен.
Като събитие се посрещат и ролите му в киното, сред които са Маргалака от „Гераците“, Дядо Матейко от „Сиромашка радост“, Марин въглищаря от „Под игото“, Дойчин Радионов от „Царска милост“, Барутчиев от „Тютюн“ – последното му екранно превъплъщение. Високите му актьорски постижения дават повод той да бъде определен като „съкровище на националната ни култура“.

„Видях го в много и различни роли, все така голям художник, ненадминат майстор на сложни психологични преживявания, скъп любимец на зрителите по цяла България. И всякога чувствувах в неговия тембър една леко уловима тъга.

Дори и в смеха на вятърничавия Хлестаков от „Ревизор“. И се чудех отде иде тя? Отде иде неговата покъртителна искреност и човещина, какво беше преживяло това сърце?“, разказва колегата му Петър Василев. Той си спомня как през един топъл августовски ден на 1954 г. пред бащината му къща в Сладък кладенец спира лека кола. Оказва се, че на връщане от морето при него идват световноизвестната ни цигуларка Недялка Симеонова със съпруга си – актьора Борис Сарафов, и Иван Димов. „Беше през една лунна тракийска вечер. Всички имахме чудесно настроение. Незабравимата Недялка Симеонова грабна цигулката и засвири чудните „Цигански напеви“ от Пабло Сарасате. Свири дълго и различни неща от Бетовен и Брамс. Всички бяхме възхитени от голямото й изкуство. Иван Димов слушаше развълнуван, отправил тъжен поглед към облените в синкавомлечна светлина Чирпански възвишения, към напуканата изгоряла земя на мистична Тракия, към неговия Чирпан. Дето Лилиев все се чудеше: „Как тъй се родиха в този град, под това жарко слънце, Яворов и Иван Димов?“. Беше вече късно и всички се оттеглиха за сън. Останахме само двамата на малката тераса. Каза ми, че не му се спи. „Тежко ми е, братле, тази вечер. Мъчно ми е. Музиката така ме разтърси, сякаш изиграх най-тежката си роля. Как ме измъчваха, застанал пред публиката, ония дълги монолози… Велико нещо е изкуството… Раздавах се, без да мисля за своето здраве…Сега се боря за глътка въздух…“, разказва Петър Василев, на когото Димов неочаквано казва: „Колко е хубаво, че имаш бащин дом… Аз нямам и ми е много мъчно…“. След това му разказва за тежкото си сирашко детство, за различните си занаяти, за актьорството си по провинциални сцени, за ужасите на войната, за унизителното пленничество. „Веднага си помислих: ето откъде иде тази леко уловима тъга. Бележитият режисьор Владимир Немирович-Данченко на въпроса, който сам си задава – какво е темперамент, отговаря: „Една чудна струна, която трепти в гърлото на актьора“. Ето такава струна, чисто злато, имаше в гърлото си Иван Димов. Сякаш съдбата му, животът му, природата му са обрекли това сираче без баща и майка на какви ли не страдания и несгоди, за да израсне такъв неповторим художник, школа за гордостта и славата на България!“, казва Василев.

Мария ПЕТКОВА

Последни публикации