„Рифенщал“ (Riefenstahl), 2024, Германия, сценарист и режисьор Андрес Вейел, продуцент Сандра Майшбергер, оператор Тоди Комиш, музика Фрея Арде. Специална прожекция във Филмотечно кино „Одеон“ съвместно с Гьоте институт.
Лени Рифенщал (1902–2003) е една от най-популярните, най-спорни и най-мистични фигури в киното на ХХ век. Станала прочута с документалните си филми „Триумф на волята” (1935) и „Олимпия” (1938, премиерата е на рождения ден на фюрера), прославили нацизма, тя до края на живота си, въпреки че признава пиетета си към Хитлер, отрича да е имала общо с неговата идеология и с Холокоста. Неотменно повтаря, че я интересува красотата.
Журналистката Сандра Майшбергер се натъква на грамадния архив на Лени Рифенщал от седем хиляди кутии и навива режисьора Андрес Вейел да направи филм за нея. Той работи върху проекта шест години. Млада жена (Лени Рифенщал) се катери по скала. Мъжествено. Това е кадър от нейния режисьорски дебют „Синя светлина” (1932), показан на първото издание на фестивала във Венеция. Преди да стане режисьор, тя е танцьорка и актриса.
Пребогатият филм на Андрес Вейел ни показва Лени Рифенщал в разни интервюта – на немски и английски. Тя и млада, и възрастна, и стара (с лифтинг), е красива и магнетична жена – неслучайно в заника на живота си живее с оператора Хорст Кетнер, четиридесет години по-млад от нея. Всъщност след смъртта му архивът е предаден на федералната фондация „Пруско културно наследство“.
Освен телевизионните й участия, на екрана се смесват фотоси, факсимилета от писма, кадри с еуфорията по Хитлер, епизоди от филми и писането на мемоарите й, пребиваването й в Судан (през 50-те, 60-те и 70-те) и отношенията й с местните жители, албуми със снимки, запечатали впечатленията й от Африка…
От фактите във филма и нейните коментари разбираме, че Лени Рифенщал си има своя специфична истина и не се отделя от нея, понякога агресивно – например, за масовката на неин филм са взети роми от концентрационен лагер, и дори се отделя специално внимание на детето Зигфрид, но тя категорично отрича.
След Втората световна война вече няма право да снима. И тогава се отдава на фотографията, а пътешествията й са финансирани от разни спонсори, на които предоставя фотосите. От филма става пределно ясно, че до края на живота си тя е неимоверно суетна – някъде забранява да снимат отвесните й бръчки и се ядосва на светлината отгоре, другаде изобщо не се появява в студиото за интервю.
Логично е, че с този архив филмът няма нужда от чужди намеси и коментари – в кадър е само Лени Рифенщал с нейните талантливи филми, убедености и противоречия. Но, въпреки че е работил с трима монтажисти (един от които мексиканец – т.е. външно око), Андрес Вейл не е направил съвсем компактен филм – например, епизодите в Африка натежават. И изобщо изкушението от богатия архив води от една страна до набъбване на информацията, но от друга – до разводняване на темпо ритъма. Разбираме, че тя плува от малка, но не се споменава и дума, че на 71 се научава да се гмурка и да прави подводни снимки – има два албума с нейни фотографии.
Въпреки че не е първият, посветен на Лени Рифенщал, този филм ни показва отблизо желязна германка с дълъг и авантюристичен живот, превърнала го в легенда. В крайна сметка, колкото и съмнителна да е репутацията й по време на Третия райх, гледните й точки към обектите са все още актуални в заснемането на олимпиади.
Геновева ДИМИТРОВА