Навремето талантливият оперен артист и създател на съвременната ни певческа школа професор Христо Бръмбаров казва, че „българинът притежава необикновено богати певчески данни и би могъл да бъде най-красиво пеещия човек на земята“. Самият той е доказателство за това със своя вълнуващ баритон, впечатляващо вокално майсторство и артистичен талант.
Уверен в потенциала на сънародниците си, като блестящ педагог Бръмбаров издирва и изгражда поколения оперни певци със световно признание, сред които са Гена Димитрова, Никола Гяуров, Николай Гюзелев, Асен Селимски. „Никога няма да забравя неговите огромни очи, които приковаваха цялата зала… бях потресен от този чародеец на сцената – с неговите изключителни пианисими, медзавочета и фортисими“, разказва големият Селимски. Гена Димитрова пък никога не забравя думите му: „Един артист, за да бъде голям, трябва да има голямо сърце“. Сред учениците му са и Рафаел Арие, Димитър Узунов, Катя Георгиева, Арон Аронов, педагозите Лиляна Жабленска, съпругата му Рени Бръмбарова и много други.
„От него струеше особено излъчване – топло, привличащо, завладяващо… Беше забележителен певец с разкошен глас – огромен, изтъкан от тембри, от блясъка на благороден метал и могъщество на звука. А какъв педагог – ваятел на оперни артисти беше Бръмбаров! Той сякаш бе предопределен да пали искрата на Божата дарба у младите таланти, мъдро и вдъхновено да ги води към светая светих на операта – сцената“, казва за него музикалният критик проф. Боянка Арнаудова.
Роден на 15 октомври 1905 г. в скромно чиновническо семейство в Ловеч, Христо Бръмбаров съвсем малък губи баща си. Фамилията на семейството идва от негов прадядо, който бил най-големият гайдар в селото. Когато умира, го погребват с гайдата, но на другия ден обирджии разравят гроба и я задигат, защото смятат, че е вълшебна и сама свири. И понеже на ручилото в този край казвали бръмбарило, така остава името Бръмбаров.
Христо завършва гимназия в Плевен, като междувременно учи цигулка и пеене. Свири в училищния оркестър, пее в хора на църквата „Св. Троица“, а после и в градския хор. Въпреки музикалната си дарба той мечтае да стане авиатор или лекар, но няма пари за следване. Затова отива да работи по строежите в София и случайно разбира, че в Музикалната академия ще се проведе конкурсен изпит за стипендианти по пеене. Явява се на прослушване при именития вокален педагог и оперен артист проф. Вулпе, един от основателите на операта у нас, и е приет за редовен студент. Вулпе обръща специално внимание на талантливото момче. „Благодарение на него получих опора в живота, вяра в доброто, в хората. Той ме научи да преодолявам трудностите, да се вглеждам в дребните неща, които често правят голямото изкуство. Обичам го като баща“, казва за него Бръмбаров. Когато професорът умира, ръководството на Музикалната академия изпраща Христо в Милано, за да продължи образованието си. Той се развива под грижите на забележителните вокални педагози Алфредо Чеки и Емилио Пиколи, който му разкрива тайните на италианското белканто. Благодарение на качествата си, през 1932 г.
Христо е привлечен в операта в Лаго ди Комо, където дебютира в ролята на Жорж Жермон от „Травиата“ на Верди. Само за няколко месеца репертоарът му се обогатява с много нови роли. Бръмбаров обаче се връща в България през 1935 г., за да се включи в състава на пътуващата опера, ръководена от Стефан Киров, председател на Съюза на артистите. В трупата участват оперният певец Стефан Македонски, диригентът Тодор Хаджиев, Цветан Каролев, Николай Вулпе и др.
Блестящият му, но изпълнен с трудности път започва от сцената на Софийската опера, на която стъпва за първи път през 1937 г. в ролята на Арцезиус от операта „Мъртви очи“ на Ойген д’Албер. Главният диригент Адам Должицки е във възторг от изпълнението му и го ангажира за щатен артист. Две години по-късно обаче той е изгонен от директора на Операта – литературния критик Владимир Василев. „Василев прогони от трупата редица талантливи артисти, начело с прекрасния баритон и забележителен артист от мащаба на Шаляпин Христо Бръмбаров и блестящия тенор Тодор Мазаров, като вторият замина за Виена, където се утвърди като звезда от европейска величина и стигна и до Миланската Скала, макар че този зъл и вреден за Операта и Народния театър човек го нарече „прост селянин“!“, разказва друга голяма оперна звезда – Ана Тодорова.
Уволнението на Бръмбаров обаче предизвиква обществен скандал, който води до оставката на Василев, а Христо се връща като редовен солист. Повече от две десетилетия той се превъплъщава в забележителни роли, които влизат в съкровищницата на оперното ни изкуство. И до днес се говори за ролята му на Борис Годунов в едноименната опера на Мусоргски, както и за великолепните му превъплъщения в Георги Грозника от „Янините девет братя“, Събо от „Момчил“ на Любомир Пипков, Хамилкар Барка от „Саламбо“ на Веселин Стоянов. Бръмбаров допринася толкова за разцвета на Софийската опера, че се заговаря за бръмбаровски изпълнителски маниер, за бръмбаровска школа в музикално-сценичното изкуство. Като професор в Музикалната академия и като основател и директор на Централната студия за български и чужди вокалисти, той изгражда поколения певци. По негова инициатива се организира първият международен конкурс за млади оперни дарования. Маестрото, известен като специалист по белканто, преподава два сезона и в „Болшой театър“. „Беше безкрайно добър, нежен, толерантен и честен човек. У него нямаше никаква меркантилност. Имаше страшно много ученици, но през целия си живот за частни уроци не е взел една стотинка“ споделя четвъртата му съпруга Рени Бръмбарова, с която имат 34 години разлика. Първата му жена е майката на дъщерите му, втората – арменката Соня Хамерник, също е негова ученичка, а третата е чудесната певица Радка Комфорти. „Не се чудете, че Христо се е развеждал толкова пъти. Той беше откровен човек. Колкото можеше на сцената да играе всякакви роли, толкова в живота не можеше да се преструва. В момента, в който му свърши сърдечното увлечение, не можеше да живее повече с тази жена“, казва Рени.
През цялото време той възпитава учениците си, че: „Пеенето не е само изкуство, но и наука, която се овладява с непосилен труд, воля и любов“. Бръмбаров споделя, че успехите на учениците му са само външната страна, резултатът на педагогическата му дейност. „Работата в самата лаборатория изисква непосилен труд, непрекъснато търсене на нещо ново, непознато, неоткрито досега. Защото не е достатъчно само да създадеш един певец. Кариерата му, творческият му път след това, личният му живот – това е един нескончаем низ от радости и тревоги за педагога“, казва професорът, чието име се произнася с уважение в Европа, Азия и Америка. В България неговото име до 1994 г. носи Плевенската опера, тъй като той е сред създателите й малко преди да си отиде от този свят на 12 юли 1974 г., покосен от инфаркт. Когато я закриват, се създава Плевенската филхармония с открита оперна сцена „Христо Бръмбаров“.
Мария ПЕТКОВА
