„Истинските артисти във всяка възраст – дори най-преклонната, си остават светли магьосници“, казва Любомир Левчев. Ако беше оцелял от тежките диагнози, големият поет можеше да навърши 90 години на 27 април. Но въпреки че съсипаната му от болести физика победи несломимия му дух през есента на 2019 г., мястото му в пантеона на изящното слово и екзистенциалната мъдрост е все така непоколебимо. Вероятно защото лириката му събира философията на света – любов и смърт, нежност и жестокост, сълзи и радост.
Левчев, който не се страхува от смъртта – „ни черната, ни бялата“, е от най-сложните личности през социализма и след него. И най-върлите му противници признават, че талантът му трябва да бъде адмириран извън счетоводството на близостта му с комунистическата върхушка. Никой не може да оспори, че Левчев, Стефан Цанев и Константин Павлов през 60-те години променят стила на съвременната литература. Вечната и святата Елисавета Багряна го хвали, че още оттогава се държи и говори като творец. Виктор Пасков по-късно ще каже, че събратът му перо е „по-стар от гората, но по-млад от небето“. Андрей Вознесенски нарича неговия интелектуализъм „плътски, буен, мъжки, цветист“. Няма друг българин, който е чел стихове на стадион заедно с Боб Дилън, Роберт Рождественски, Булат Окуджава, Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко, Робърт Блай, Шеймъс Хини.
Но челният сблъсък, на който Левчев става жертва в продължение на десетилетия, е между морала на интелектуалеца и порива към участието в политиката и във властта. Неслучайно цитира Сергей Есенин: „Слушам птичетата да чуруликат в храстите и разбирам, че и те говорят за политика“. Неведнъж Левчев е бил коментиран заради своето преклонение пред Тодор Живков, за запазеното място в ловната дружина на бившия Първи, за интереса към високите постове, стартирал от Комсомола и Отечествения фронт, за да стигне до креслото на заместник-председател в Комитета за култура и членството в ЦК на БКП. Но Левчев е от малкото в така нареченото априлско поколение, които не са посветили стихове на Тодор Живков.
Пленумът на 10 ноември 1989 година го заварва като шеф на Съюза на писателите. От трибуната призовава за библейско покаяние, но готовите да се пребоядисат веднага му обръщат гръб. Половината от тях тиражират мнението, че е за затвора, други пък го обявяват за жив мъртвец. Някои от най-елитните европейски писатели го защитават в отворени и затворени писма, но в „Работническо дело“ не ги публикуват дори когато идват от Москва. Неслучайно Левчев с горчива ирония комбинира две латински поговорки, за да получи нашенската „Човек за човека е българин“.
Когато телефонът на Левчев млъква през 90-те години, той се затваря вкъщи, за да напише няколко важни книги за личностите, събитията и времето, в което е живял. Не се отказва и от една своя дума, винаги носи отговорност за словото си. Свободата му е във верността към себе си. Не звъни на приятели журналисти, за да го „оправдават“, не обикаля телевизиите и малкото останали съсловни кръчми. Не иска да остане в миналото, което за него е най-опасният лабиринт. В „Тъжна светлина“ определя себе си като „водач на миражи“, но не крие, че никога не се разделя с илюзиите си, а най-мъчително се разделя със себе си и с приятелството. Осъзнава, че е скиталец, но номадството му е чуждо. И въпреки че е сред най-близките хора на увлечената в мистиката Людмила Живкова, здраво стъпва по земята. Вярата му е най-вече във възкресението. Споделя, че нацията ни притежава таланта всеки път да се възражда от пепелта. „По времето на Екатерина Велика руската академична наука определя българския народ като изчезнал. Но почти веднага се коригира“, разсъждава той. Страда за България, която е границата, на която цивилизацията се разкъсва между Изтока и Запада, между католицизма и православието.
Неговата крепост си остава семейството. За никого обаче не е тайна, че Любомир Левчев и синът му Владимир са на различни граждански позиции. Не се карат, но водят ожесточени философски и политически спорове, макар и съвсем културно. „Конфликтът ни беше най-остър в началото на 1989 година, когато започнах „самиздатското“ списание „Глас“. Бях уволнен от издателство „Народна култура“. Между 1994 и 2007 г. живеех в САЩ, където заминах с Фулбрайтова стипендия. Баща ми дойде на гости няколко пъти. Веднъж четохме заедно в известната книжарница „Чаптерс“, той беше с неговия преводач и издател Санди Тейлър. Тогава ни делеше физическата дистанция. След завръщането ми в България имахме много близки отношения до края на дните му. Останахме добри приятели, което е трудно за баща и син. Винаги ми е било интересно и важно да разговарям с него. Вярвам, че и той обичаше да си говорим. Още повече че още в гимназията му показвах моите стихотворения, а той ми четеше новите си неща и искаше мнение. Така беше до последно“, разказва Владимир Левчев. Той и сестра му, художничката Марта Левчева, подготвят за юбилея книгата „С Левчев завинаги“ – със стихове, проза и рисунки на баща си, със спомени и писма на някои от най-известните му световни колеги и приятели, с интервюта.
Роден е в санаториум край Троян на Велика събота
Кръщават го в Боянската черква, майка му мечтае да стане цигулар
Авторът на откровението „Любов, колко много ми даде! Любов, колко много ми взе!“ е роден в санаториума край Троян на Велика събота, която през 1935 година се пада на 27 април. Кръстен е в Боянската черква от поп Евстати Витошки, убит веднага след 9 септември. Баба му го води да пали свещи по големите църковни празници – до 1944 г. официално, после – нелегално. Родителите му са убедени, че трябва да стане цигулар. Майка му настоява да ходи на уроци при известния педагог Константин Зидаров. „Той я предупреди още в началото, че нямам музикални заложби. Не може от сутрин до вечер да играеш футбол и после да свириш със счупени пръсти. Но мама не се отказваше. Зидаров ми разказваше интересни истории. След десетилетия, малко преди да умре, призна, че съм бил най-добрият му ученик“, връщал е лентата Левчев.
Историята на фамилното му име е много интересна. Войнуганското селище Етрополе посреща бунтовниците от Второто търновско въстание през 1686 година. Те поръчват златни лъвчета на Уста Пацо. Преди да убият майстора, започват да го наричат Уста Пацо Левчето. Правнукът му, даскал Дойно, е преводач в Руско-турската освободителна война. След Октомврийската революция умира от мъка по избитата фамилия на император Николай Романов. Даскал Дойно е дядото на Любомир Левчев. Баща му пък учи медицина, за да лекува сираците. Изключен е от университета, защото участва в освиркване на царя. После му опрощават наказанието и той завършва, за да започнат странстванията му из болниците на България. Всички искат Любомир да го наследи. Но той наследява дарбата да лекува душите, които имат „своите тайнствени храмове и болници“. Когато започват бомбардировките над София през 1944 година, се евакуират в село Демиев хан, където момчето за първи път усеща свободата сред природата, докато пасе козите.
В края на Втората световна война Левчев-старши е мобилизиран в Гърция. Умира при операция, преди бъдещият поет да навърша 11. До смъртта на доктора семейството няма финансови проблеми. В кабинета му има рентгенов апарат, в хола – пиано. Вдовицата обаче се принуждава да ги продаде и да се установи с децата в София, в дома на баща си. Тя започва работа в стъкларска фабрика. „Тези игри на съдбата ни правеха богати в очите на бедните и бедни в очите на богатите“, спомня си Левчев.
Към дебрите на политиката го отвежда вуйчо му Драгомир, комунист и професионален революционер. Още от тогава Левчев става „зоон политикон“. Не успява да се държи настрани – и през социализма, и през демокрацията. През 1964 година академик Тодор Павлов го дамгосва като „бивш комсомолски поет“, „агент на империализма“ и „шизофреник“ – заради неподходящи стихове. Изпращат го в карловското село Баня, за да „изучава живота“ – всяка сутрин се подписва в кметството и няма право да напуска общината. В печатницата стопират книгата му „Но преди да остарея“. Излиза шест месеца по-късно, след като художникът Борис Ангелушев заявява, че ако книгата на Левчев не види бял свят, той ще си подаде оставката от издателството. Заплахата му успява, а Левчев се прибира в София благодарение на застъпничеството на Тодор Живков. Двойната победа е обилно полята в Клуба на журналистите, начело на компанията са Йордан Радичков и художникът Здравко Мавродиев. Вече на градус, започват да рисуват в първия екземпляр на „Но преди да остарея“ и той се превръща в библиофилска ценност.
„Помня Радичков като един от най-дълбоките духовни мъдреци – дошъл не от академиите, а от мъдростта на обикновените хора. Има една игрива дума, която употребяваме – „безкрайност“. Това беше той. Работехме с него в най-малката стаичка в „Литературен фронт“, която можеше да побере трима души. Но на нас ни стигаше духовното пространство“, пише Левчев.
Дора Бонева рисува 11 портрета на съпруга си
На първата среща се заричат да не се женят, след два месеца казват „да“ и остават заедно 63 години
Любовта между Любомир Левчев и Дора Бонева пламва като в романтичен филм, но само за него е от пръв поглед. Един ден чува от приятелите си Константин Павлов и 
Иван Динков, че са се запознали с „красива, мълчалива и талантлива художничка“, която, макар и все още само студентка в Академията, прави страхотни илюстрации за списание „Младеж“. В ролята на Купидон влиза Иван Динков, който носи на Левчев покана за пикник край Искър в Своге, организиран от главния редактор Тодор Стоянов. Сборният пункт е в 9 часа сутринта на Централна гара, но Левчев закъснява и изпуска влака. Константин Павлов, който е останал да го чака под часовника, му предлага да отидат на питие в „Бамбука“, но Левчев, вероятно мотивиран от съдбата, настоява да настигнат групата.
Дора Бонева, така се казва загадъчната госпожица, ги поглежда съвсем безразлично, когато се присъединяват към трапезата. Тя е в обикновена памучна блузка, дълга пола от басма и с бели гуменки. Косата й с цвят на злато е свита на нисък кок. Няма никакви аксесоари по себе си, но буквално грее. Когато отиват на плажа, Дора е още по-привлекателна със стария си бански костюм, реди емоции от младостта Левчев в „Ти си следващият“. „Знаете ли да плувате?, запитах доста хладнокръвно и получих желания отговор „Не“. Веднага си предложих услугите като учител по плуване. Навлязохме в реката бавно, защото водата беше студена и бърза, дъното – каменисто и хлъзгаво, а докосването на телата ни замайващо. Но изведнъж ни грабна дълбокото течение и аз, блаженият треньор по плуване, изпуснах своята ученичка и започнах да се давя. Вкопчих се в един по-висок камък с разкървавени колене и лакти. Тогава ужасът на удавника се смени с ужаса на убиеца“. За негов късмет се оказва, че Дора дори не е забелязала сакатлъка и доста умело плува надолу по течението.
Когато групата се разделя в София, тя му подхвърля, че едва ли ще се видят повече, но се оказва, че е облечена с неговото яке. Веднага му го подава и така пресича и последната му надежда, че ще позволи да я изпрати до вкъщи.
След време Дора се появява в дома му, където има купон за именния му ден – модерно подстригана, елегантна и с бутилка шери бренди в ръка. Когато си тръгва, първо я изпраща до спирката на трамвая, после се качва с нея. Не получава „нито една сериозна целувка“, но душата му ликува, когато се прибира в Павлово пеша след полунощ.
Кани я в тежкарската сладкарница „Савоя“. „Беше онова магическо лято, което се готви да стане на есен. Най-сетне Дора се появи на Орловия мост. Моето смущение и възхищение се опитваха да се направят на важни. Дора ми се усмихна иронично: „Никога не съм закъснявала толкова малко“.
За да я почерпи, задига две „коминтерновски“ книги от библиотеката на вуйчо си и ги продава на професор по марксизъм. За да се подсигури, взима дори сребърния докторски часовник „Омега“ на баща си. А тя веднага му взима акъла – поръчва си шоколадов коняк и вади табакера с гравюра на стара Прага, донесена й, както обяснява, от семейния приятел Петко Стайнов. Левчев пък й поднася скицник с найлонови корици и химикалка, последен писък на модата. Подарък му е от братовчедите, но го жертва с радост. И я моли да му нарисува нещо. Тя казва: „Да не мислиш, че е лесно. По-добре ти напиши“. И той написва: „Обичам те“. Дора обаче задрасква неговите думи и се заиграва с мерената реч: „Това не ти отива. Не влизай в този тон. Поетите не бива да пишат по шаблон“.
След тази случка започват да общуват всеки ден. Понякога сядат в ресторант „България“, все още най-доброто заведение в София, където дори беден студент може да заведе гаджето си. Но накрая се озовават в Докторската градина. „Седяхме или лежахме в беседката до оная дървена къща, където, казват, е умирал Вутимски. Алеите бяха безлюдни. Само над нас дишаха душите на добрите дървета. Топлият вятър ни зави с наметалото си и ни направи невидими. Останалото е любов.“
Толкова е увлечен от Дора, че забравя да ходи на лекции в Университета. Става скандал, правоверни комсомолци предлагат да го изключат. Бъдещият професор Николай Генчев, който е секретар на дружеството във Философско-историческия факултет, дружески го предупреждава, че няма как да го спаси. Спасява го професорът му Тодор Боров, който обявява в деканата, че ще си подаде оставката, ако Левчев бъде изгонен.
С Дора се заричат никога да не се разделят, но и никога да не се женят. Левчев по-късно се шегува, че е подлъгал художничката да се омъжи за него с жалостиви вопли за краткия живот на обречените поети.
„През 1956 г. беше писал стихотворение за бъдещата любима. На втората ни среща каза, че е за мен. Не успя да завърши последното си стихотворение. Между началото и края е томчето с любовна лирика, на чиято първа страница е посвещението: „Цялата тази книга написах за теб, скъпа Дора“. Но никога не сме употребявали думата „вдъхновение“. Просто всеки от нас беше първият критик на това, което прави другият. По някакъв начин сме си помагали. Предполагам, че рядко се случва първата любов да е завинаги – може би това е тайната на дълголетния ни брак. Никога не сме имали причини да се ревнуваме“, споделяла е голямата художничка. Тя е майсторка на портретите – сред най-известните са тези на учителя й Дечко Узунов, Апостол Карамитев, Григор Вачков, Атанас Кръстев – Начо Културата, Владимир Висоцки, Евгений Евтушенко. За първи път Левчев й позира след сватбата им през 1956 година, когато и двамата са студенти в трети курс. Има и серия започнати, но недовършени негови портрети. Общо единадесет пъти е изобразила лика му. Любопитно е, че той също я рисува няколко пъти. Половин век са от най-колоритните арт двойки в столичната бохема. Неразделни са до смъртта му и след нея.
Когато Дора Бонева вече е на смъртно легло, Владимир и Марта Левчеви се редуват да бдят над майка си и спят в съседната стая. Една нощ Владимир сънува, че чува шум – става и вижда мъртвото си куче Марко и починалия преди две години свой баща. Идват, за да посрещнат Дора, която на следващия ден тръгва с тях към отвъдното.
Ще дойде време да работим срещу Живков, казва му Людмила
Той е сред най-близките й, напразно я моли да се откаже от храмовете на смъртта в Индия
Когато Любомир Левчев поздравява за сватбата Людмила Живкова и Иван Славков – в дома на кума им Дечко Узунов, предлага да се видят на кафе в хотел „България“. Така започва дългогодишното им приятелство. Общуването им е белязано от съкровени разговори – поетът е до Людмила в най-тежките й дни на държавник, и от конюнктурни протоколности. Той не само е от най-близките й хора, но и споделя много от идеите в нейното визионерство.
През 1975 г. тя става председател на Комитета за култура и го кани за свой първи заместник. Тогава плъзва версията, че е най-големият й фаворит. Но те имат обща цел – да изведат историческото ни наследство и артистите ни на международната сцена. Левчев обикаля света, за да кани знаменити писатели на станалите прочути срещи в София. Идват Гор Видал, Уилям Мередит, Янис Рицос, Габриел Гарсия Маркес. Но и той, и Людмила Живкова са в примката на политическите интриги, грандиозната простотия на псевдоелита и натиска на службите.
През есента на 1979 тя го вика в кабинета си и го порицава, че толкова много хвали баща й, а после произнася фразата, цитирана в „Ти си следващият“: „Той не е бог. Ще дойде време да работим без него, а може би ще дойде време да работим и против него“.
Според Левчев между „духовните часовници“, по които се ориентира Людмила Живкова, са философските и езотерични трудове на Елена Блаватска и двамата Рьорих, които сякаш й показват и миналото, и бъдещето. А най-екстравагантните й проекти са тези, които не разказва, но преследва с особено вдъхновение.
Като председател на Съюза на писателите Левчев е в делегацията й, която я придружава на двуседмична визита в Индия за откриването на изложбата „Тракийското изкуство по българските земи“. Тя е адски изнервена и изморена. Той е наясно, че няма да й се размине, тъй като иска да откъсне България от социалистическата общност, заменяйки революцията с еволюция. Вече в Индия доктор по магии го предупреждава, че Людмила си играе със смъртта, посещавайки повече от допустимото храмовете на богинята Кали. Левчев отчаяно я моли да се откаже от тази си необяснима настървеност, но всичко е напразно.
В мемоарите си той разказва за транса, в който Людмила изпада на среща с индийски интелектуалци. Напуска залата с обяснението „Те ме викат! Ти продължи“. В един от последните им разговори го успокоява: „Когато ти е най-тежко, мисли за мен и аз ще ти помогна“. Виждат се за последно в края на юни 1981 година – в резиденция „Бояна“. Левчев се стъписва пред тъжните й очи, а тя му казва: „Любо, екипажът е уморен. Дали ще ни разберат следващите?“. Поетът успява да информира Тодор Живков, че дъщеря му е пред пълен срив, но той твърди, че с Иван Славков ще я убедят да намали темпото. Но уви, безнадеждно са закъснели. Личните й тайни остават неразгадани, категоричен е поетът. Дори той не може да каже дали е била отровена, или умира от инфаркт.
Малко след смъртта й Ванга получава инсулт и пареза. Когато Левчев отива да я види, тя признава, че е рухнала при вестта на кончината на Людмила. „Нямаше писана смърт, Любчо, и аз не бях предупредена“, обяснява му тя.
Поетът е изключително близък с петричката пророчица. „Срещите ми с нея бяха не магия, а тайнство“, признава той. Тя пожелава да му гостува в София, а когато влиза в апартамента в кооперацията срещу Докторската градина, първите й думи са иронични: „Абе, Левчев, много на меко ви седят задниците на вас, комунистите. За това ли се борихте? Баща ти за това ли се бори?“. Поетът периодично я посещава в Рупите или в Петрич без предупреждение. За една от последните си визити в началото на 90-те години разказва: „Сляпата ме видя отдалеч, а аз чух гласа й сякаш от невидимото. „Любчо, Любчо, лошо, много лошо идва“. „Какво идва? Какво е това лошо?“, пита я, въпреки че се е зарекъл никога да не й задава въпроси за бъдещето. „Парите сменят своето место“, отговаря му тя в несвяст, без той да я разбере докрай. „Но скоро светът щеше да разбере какво значи това. След дълга пауза последните й думи бяха „Няма страшно, Любчо!“.
Защо се ровя в сънищата си като клошар
В стихове и мемоари разкрива времето и неговите личности и нрави
Първото стихотворение на Любомир Левчев е за Рембранд, написано е за стенвестник. Първата му стихосбирка „Звездите са мои“ излиза през 1957 година. Сред най-известните му поетични сборници са „Обсерватория“, „Дневник за изгаряне“, „Заклинания“, „Лък“, „Самосъд ’83“, „Метроном“, „Небесен срив“. Автор е на сценариите за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“, „Сладко и горчиво“. Две трети от 75-те му книги са преведени в над 36 страни. Има златни венци, награди и ордени за „изключително големи заслуги към България“, член е на световни академии, французите го обявяват за Рицар на поезията, руснаците му дават отличието на института „Пушкин“. Негови стихове излизат в САЩ, Франция и Сърбия, при това са широко рекламирани и представяни. Известният сръбски писател Миодраг Павлович го нарича „добрият човек от София“.
„Убий Българина!“ е първата част от човешката комедия, изпълнена с превратности и незабравими личности. „В средата на 80-те от дъното на душата ми се надигна тревожно предчувствие, че бързо трябва да разкажа преживяното, защото идва ново време, в което всичко ще се промени и за всичко ще бъде късно. Така се роди „Убий Българина!“ – книга за моето начало“, споделя Левчев за живите и ярки спомени още от детството. Изповядва преживяното и в родния Троян, и във Велико Търново, връща се към дните, в които се сменят мрак и блясък, страх и смърт, болка, вяра и надежда. „Животът се дели и ни разделя жестоко, но същността на нещата е неделима“, отсича той. Редува случки от личния си живот с тези от обществения и политическия пейзаж, за да ни направи свидетели на любопитни подробности около 9 септември 1944 г. Продължава с увлекателните сюжети и в „Ти си следващият“. Още по-изповедален е в „Панихида за мъртвото време“ – връщане към миналото в опит да надзърне в настоящето. Откровения, епиграфи, експресивни епизоди, стихове. Много от персонажите вече не са сред живите, но са оставили ярка среда в сърцето на твореца и в новините – Ванга, Людмила Живкова, Тодор Живков, писатели, художници.
А защо панихида? Може би за да отхвърли страха и шока от раздялата с миналото. „Защо се ровя в сънищата си като клошар“, пита поетът в края на мемоарите си, изваждайки на светло позабравения свят. С уговорката, че животът е съгласен да го преживееш, но се дразни, когато решиш да го опишеш, интелектуалецът се посвещава на теми, към които подхожда като към спирки в дълго пътуване. Споделя наблюдения върху историческите механизми, които довеждат до рухването на соц системата, разказва за интригите в гилдията, за цензурата. Обяснява какво е да си шеф на Съюза на писателите почти 10 години, да те обичат и да те мразят, да те награждават и да те низвергват. „Тази книга освен всичките си останали достойнства е безподобно свидетелство за напълно реална литературна слава. Животът на Левчев – това е животът на победата“, коментира колосът в журналистиката Кеворк Кеворкян.
Последната премиера на Любомир Левчев е на „Носачът на мълнии“ – елегантно томче с поезия, посветени на живи и мъртви приятели.
Звездоброецът остана без звезди
Румен ЛЕОНИДОВ
На 27 април Любомир Левчев, най-романтичният български поет, трябваше да посрещне своята 90-а пролет. Но през есента на 2019 звездата му се откъсна от земното притегляне и полетя на воля между небесните звезди.
Как са го посрещнали там, няма как да узнаем. Но знаем, че младият, едва 22-годишен лирик озаглави първата си стихосбирка „Звездите са мои“. В годините, когато у нас на власт е тоталната държавна собственост, едно хлапе заявява, че звездите не са наши, не са общи, не са дори на идеята, а са негови. Лични.
И с това поетическо заявление не само сепна тогавашните литературни вкусове и представи за „прилично“ поведение, но и отправи дръзко предизвикателство към вечността на Вселената над нас.
Днес вместо символичен собственик на трепкащите във вечерния небосвод светлинки, Левчев и загадъчната му душа са неотменима част от световните селения на Поезията. Звездите временно осиротяха без българския си притежател, но стопанинът им замина за другата Америка, отвъд космическия океан, за да потърси и да преоткрие нови, само негови мироздания.
Дали творчеството на Любо Левчев е вече незаобиколима част от вечната мистерия на Поезията, ще каже само вселенският Властелин, който ни гледа отгоре и загадъчно мълчи.
Докато чакаме Върховния да се изкаже, решихме да съставим този сборник („С Левчев завинаги“ – б.р.) като словесен портрет на човека и поета. Да се опитаме да обрисуваме необикновено разностранната му личност чрез спомените и словата на част от българските му съвременници, както и на най-прочутите му чуждестранни приятели. А такива той имаше на навсякъде по света, за разлика от малцината неприятели.
П.П.
Честит да ти е вечният дух, Любо! Дай време на Господ да препрочете твоята опасна „Интелигентска поема“, дай му време да опрости човешките ти грешки и грехопадения, и ако можеш, и ти му прости за заблудите и изпитанията, на които те подложи! Амин.