„Любовта присъства тук във всеки ред“, коментира литературният критик Георги Цанков новата книга на Маргарита Петкова „Докога, Маргарито?“ и я дефинира като модерен роман, преливащ от проза в стихове. На премиерата в Сити Марк Арт Център една от само няколкото първи дами на родната лирика в продължение на три часа раздава автографи върху изисканото издание на „Персей“.
– Колко възможни отговора имате на въпроса „Докога, Маргарито?“, госпожо Петкова?
– Задаван ми е в разни времеви отрязъци от различни персони, а най-често от мен самата. Отговорът винаги е бил и ще бъде само един: Докогато.
– Казвате, че сте си плащали за грешките с лихвите – кои са най-големите ви грешки?
– Всяка грешка, както и всичко друго в живота, е най-голяма в момента, в който осъзнаеш, че си я направил. Няма значение дали осъзнаването ще стане веднага, или след години. Затова не бих се наела да степенувам грешните си ходове. По принцип съм човек, който винаги е склонен да се доверява, да дава шансове, да защитава каузи, да се застъпва за онеправдани. И е възможно да го подведат, да го подхлъзнат, да го предадат… Нормално е, на всеки се е случвало и ще се случва. Не обвинявам никого, освен себе си. „От ума си тегли“ не е само пиеса, нали? Но както давам шансове, така си ги и взимам, защото са си мои и мога да правя с тях, каквото си искам. Свивам рамене, подминавам, правя си изводи. Не прощавам предателството. До гроб! И да – отмъстителна съм, готова съм да чакам с години, с дълги години. И да ударя в момента, в който предателят отдавна е забравил и си мисли, че и аз съм забравила. Ама не. Вадя от фризера и сервирам. Щото трябва да има равновесие в този свят. Затова си плащам всичко, до стотинка. И с лихвите. Няма друг начин да пазиш съвестта си чиста.
– Често сте били във фокуса на урагани в писателската гилдия, на обществени тайни…
– Обществената тайна е неопровержима истина, около която се плетат недомлъвки и разнопосочни тълкувания. Обществена тайна е например, че съм танцувала с Тодор Живков. Че Георги Джагаров ми е кум, че съм щастливо разведена. Това е така. Но когато се мотоляви: „А знаете ли, ах, че тя там май има нещо с еди-кого си и прави еди-какво си?“, става пикантно, нали? В личния живот на другите се ровят само хора, които нямат личен живот. Да опровергаваш интриги не е сериозно, нали? Да опровергаваш мълви, слухове, клюкички под сурдинка и тям подобни, значи, че си ги забелязал, че са те засегнали по някакъв начин, защото точно това е целта на интригантите. И отде-накъде ще удовлетворяваш желанията им? Мисля така и така действам. Кучките лаят, керванджията си върви по пътя.
– Колко пъти сте започвали отначало, както споделяте в стихотворението си?
– Според него – 28. На толкова съм била, когато съм го написала. Но това е поезия, по принцип не започвам отначало. Продължавам.
– Как във времето се променя цената на таланта в България?
– Всички знаят, че талант е мерна парична единица в древността. Ама човешкият талант няма цена и не подлежи на превалутиране. Може да продаваш произведенията си – да, те имат цена, защото са плод на твоя труд, а всеки труд е редно да се заплаща. В културата и изкуството не само в България, а в целия свят през всички епохи е имало повече брак и по-малко шедьоври. И това е нормално. И е въпрос на вкус. И особено на реклама сега. Достатъчно е в пет сайта и три телевизии някой да бъде набеден за гений и тълпата ще тръгне да го повтаря. Седи си някой и се пита: „Абе, аз не харесвам тая картина – или тази музика, или тази книга, ама пък може да не съм дорасъл, да не разбирам. А по-добре да кимам с глава“. Това е едната страна. Другата е, както го е рекъл Елин Пелин – ако в България се роди гений, то той ще е геният на завистта. И започва великото оплюване, без да си запознат с оплювания артефакт. Иначе цената всеки си я определя. И това само доказва, че можеш да се продаваш. Тъжно е.
– Посочете най-потресаващият провал в българската култура напоследък според вас?
– Че няма култура. Културата не е само културни „мероприятия“, както е прието да се казва. Култура има в общуването, в отношенията, в работата, в творчеството, в любовта, в семейството, във всички сфери на обществения, личния и политическия живот. Да я виждате около себе си? Пуснете си в петък телевизора и гледайте парламентарния контрол, ако не ви е гнус. Културата на обслужване на нечии интереси е огледало на липсата на култура. Слава богу, още има културни, възпитани хора, почтени и достойни. Пренебрежимо малко в сравнение с ширещото се безхаберие. И кой всъщност разпореди това безобразие? Потрес, а? Блато. Ама, ще кажете, хората са културни, театрите са пълни. О, да, публиката присъства, без да вдява за какво иде реч. Не реагира или ако реагира, то е неадекватно. Няма аплаузи на силните моменти, защото не ги разбират. Баш като в позорището „Многострадалната Геновева“ – а някой изръкопляска, а са му зашъткали. Обаче щом светнат лампите, публиката ръга да скача права и да пляска. Абе, седи се и се уважават поклоните на актьорите, бре! След втори поклон можеш да станеш в знак на уважение към артистите. Артистите това ги дразни с право. Поклонът е част от представлението. Ама кой да ги научи тези, които ходят на театър… Защото е престижно да кажеш: „Бях на театър“. „Какво гледа?“ „Ами там едни артисти.“ Точка.
– Какво мислите за скандала в Съюза на писателите по повод поредното преизбиране на Боян Ангелов за негов председател?
– Кой от всичките скандали? Не само в СБП, и в останалите творчески и професионални съюзи е бъкано от скандали. Тази групичка срещу онази групичка, а двете заедно срещу третата групичка. Приеха ме в СБП през 1988 година, без да знам, че съм предложена. Сега подаваш молба и плащаш, за да ти я разгледат и обсъдят, та белким те одобрят. Тогава системата беше различна: предлагат те в секцията, гласуват и одобрените имена отиват в Управителния съвет, където също ги гласуват. Двойна цедка. Прилагаха се аргументи защо и с какво ти си заслужил да бъдеш член на съюза. Имаше много случаи, в които някой молеше да го предложиш, и ти, вече вдигнал ръце от него, го предлагаш. Ама не минаваше още на първото секционно гласуване, защото дори предлагащият не гласуваше, защото съвестта не му позволяваше. Да, връзвахме си гащите, ама кой ходи с развързани гащи?! И му казвахме на този някой: „Приятелю, съжалявам, не мина“. А човекът не се сърдеше – виновни бяха тези, които бяха разбралите таланта му. А нали се сещате, че нямаше как 50 човека да не разбират от талант. Напротив, разбираха и затова не гласуваха.
– В крайна сметка разбрахте ли кой ви предложи?
– Не. Нито кой е гласувал „за“ и кой „против“. Когато Милена Лилова, светла й памет, ми се обади и каза „Честито, приеха те в съюза“, я попитах „В кой съюз?“. Бяхме приети с нея, с Виктор Пасков, със Златко Златанов и с Коста Радев. Гордея се с тази компания. Членската ми карта е подписана от тогавашния председател Любомир Левчев и няма да я хвърля посмъртно. Щото по едно време беше станало модерно да напускаш съюза, ако се чувстваш неоценен, ненаграден, необявен за гениален автор. Напускаш и след това дращиш срещу останалите вътре. Много е удобничко, нали? Прийом на самонабедилите се за гении. Гений е Ботев, уважаеми, гении са Вазов, Яворов, Димчо, Смирненски, Вапцаров, Димов, Талев. Кой по-голям, кой по-малък, но те са стълбовете на българската литература. Всички останали са под въпросителната на времето, все едно дали са членове на който и да било от съюзите или встрани от тяхната дейност и принадлежност. Поне сто години трябва да минат, за да отсъди не критиката и клюката, а Времето. Дотогава – скубане на коси, късане на ризи, поплаци и манифести, тая групичка срещу оная групичка, двете срещу третата… Геният е сам юнак на коня, груповщина в сериозното изкуство няма. Всеки си оре неговата бразда и не натиска перото си къде съседната, че е по-дълбока и по-права. Писателят е самотен орач на дълги разстояния.
– Когато стана ясно, че сте стойностна, а не самозвана поетеса, забелязахте ли ревност сред доайенките в любовната лирика? Какво беше отношението на Багряна и Блага Димитрова към вас?
– Не мисля, че съм изключителна в някаква комплиментарна конотация. Всеки е изключителен сам по себе си. Може би съм извънмерна, защото не се побирам в рамки, които някой някъде е решил, че определят кой какъв трябва да бъде. Не лягам на ничие прокрустово ложе, не се мотая из стандартизацията що е то поет и има ли той правилната почва у нас. Просто пиша, както умея и каквото дойде. Ревност у Багряна?! Към когото и да било?! Познавах се добре с нея. След излизането на първата ми книга беше помолила Любен Георгиев да приема поканата да гостувам в дома й. Точно така беше отправена. Класата е класа, този елегантен и възпитан начин на общуване все повече ми липсва. Но съм щастлива, че съм живяла поне половината си живот под този знак. Та Багряна отлично съзнаваше коя е и затова не го демонстрираше. Беше добронамерена към младите пишещи. Но е споделяла с мен и загриженост: защо някоя поетеса или поет не се занимават с това, за което имат диплома и където биха могли да бъдат полезни, вместо… Тя четеше всичко и погледът й върху младата литература беше точен. Канеше ме на гости чрез секретарките си, три от тях познавам през годините от 1983 до демократичните промени, когато СБП вече нямаше средства да им плаща. С Блага Димитрова не съм общувала, освен инцидентно по нейно желание. Не се натрапвам никому. Любо Левчев приемаше всеки, който звънеше на вратата му дори по времето, когато на входа в кооперацията му срещу Докторската градина имаше охрана. И досега вярвам, че фамилиарниченато с цел да се селфиш с домакина, е демонстрация на лош вкус. Ако някой се обади и каже: „Поете, ти ме забрави, мини да пием по едно златно вино“, се уговаряме и се радвам да си говорим. Защото има хора, от които можеш само да се учиш. Ако можеш, разбира се.
– Един от най-новите ви хитове със Стефан Димитров и Богдана Карадочева е „Жена съм аз“ – чудесно танго. Какви танци обичате?
– Правя разлика между танго, с ударение на „а“, и танго с ударение на „о“, защото разлика има. ТАнгото е философия, тангОто е танц. Българинът разбира от танца, тангото беше много популярно в общоприетия вариант „две напред, едно назад“. Всички, включително и представителите на моето поколение, го можехме въпреки модерните танци. Обичах да валсирам, разбира се, на определени места и със строго определен кавалер. В тези танци мъжът е водещият, а мъж, който не умее да води в танца, няма как да те води правилно и в живота. Няма да ти е рамо, на което да се опреш, и ръка, която да ти е подкрепа. Но стихията ми беше рокендролът. Не чак с акробатичните движения и фигури, ама се справях, когато партньорът ми ме измъкваше за ръцете под разкрачените си крака, без да си тресна умната глава в пода. Прекрасно минало си имам, дива и красива си бях, най-вече дива.
– Общувахте ли с Христо Стоичков, когато той започна да пее „Българи сме още“ по вашия текст?
– Не, но ми предадоха неговите поздрави и благодарности. Общувах със Стефан Димитров. Така се прави песен – композитор и думичкар. Другото е изпълнение. Тази песен все повече ще е необходимо да се слуша, да се припява, пък белким и да се осъзнава.
– Бяхте ли разочарована, когато синовете ви се оказаха хора на точните науки далеч от музите?
– Напротив. Благодарих Богу и се потупах по рамото, че съм се справила с възпитанието им. Когато питат великия граф Толстой защо никой от синовете му, а той има петима доживели зряла възраст, иначе е баща на 13 деца, не е наследил неговия талант, той отговоря „Природа отдыхает“. Съществуват достатъчно примери в световната и в нашата история, че природата наистина си почива. Александър Дюма-син е посредствен писател, „Дамата с камелиите“ го нарежда в литературните списъци. Във всички области на изкуството е така. Всеки следващ щам става все по-слаб. Природата сама си решава проблемите въпреки нашите напъни и слава Богу.
– Каква е тайната на силния ви дух, колко е трудно „да се прескачат локви“ въпреки всичко?
– Няма тайни, просто съм такава. Нито съм Жана дʾАрк, нито Мария Кюри. Да речем, вдъхнал ми е Господ Бог дъх и дух, както на всеки, и оттам нататък кой както. Разбира се, имам правилната закалка на домашното си възпитание. Нататък сама съм си била и наковалня, и чук, и духалото за разпалване на огъня. Щото, да ме прощава Гьоте, ама не можеш да си или едното, или другото. Ако не знаеш как я боли наковалнята или как чукът може да удари накриво, никаква сабя дамаскиня няма да ти се получи, а само нащърбено парче желязо. А локвите, ако не ги прескачаш, ще те изкалят, та решаваш дали-или. Въпреки всичко успявам да ги прескачам. Освен ако не реша да преджапам през тях и да наруша спокойствието на поповите лъжички, мокриците и амебите, които, знайно е, се въдят в застояли води. Забавлявам се. През този живот така трябва да се преминава без оплаквания и без обяснения с никого. Животът е кристално прост – ту учестен от гняв и болка, ту замрял в блаженство и сладостност. Стига да не го замъгляваме с пресекливия дъх на болните си амбиции.
От дете е опака, винаги прави нещата обратно
Ако майка ми и баща ми не ме обичаха толкова много, щях да бъда техният кошмар, признава поетесата
В стихове и откровения Маргарита Петкова открай време, а сега и в новата си книга „Докога, Маргарито?“ дава отговори на съществени екзистенциални въпроси. „Бях много любимо и много опако дете. Винаги правех нещата на обратно. Имах собствено мнение от малка. Ако родителите ми не ме обичаха толкова много, може би щях да бъда техният кошмар. Девет месеца в гипс и после още толкова, докато се раздвижа. Трепереха над мен. Тичах като луда, катерех се по разни етажи. Търпяха ме и ме обичаха…“
Първият въпрос, който помни от ранна детска възраст, е „Докога?!“. „Докога ще продължаваш да си правиш каквото си наумиш? Докога ще пресичаш булеварда диагонално? Докога през едното ухо ще ти влиза, а през другото излиза? Докога всички налице, а ти наопаки?“
Известната поетеса, фаворит на няколко поколения почитатели на лириката и автор на десетки текстове за хитове на Богдана Карадочева с музика Стефан Димитров, расте на столичния булевард „Христо Ботев“ – на две крачки от някогашното кино „Асен Златаров“ и на една от знаковата пивница „Странджата“, по-късно ресторант „Сините камъни“. Да е бохем и киноман й е заложено изначално. А тези дни, докато празнува елегантна кръгла годишнина и гостува в различни градове, за да представи „Докога, Маргарито?“, споделя, че когато вадиш меда от кошера на живота си, понасяш къде повече, къде по-малко ужилвания.
В 224-те страници на книгата има и твърде любопитни фотоси. Някои от тях доказват, че модата на монокините не тръгва от Сен Тропе, а от варненския плаж. Маргарита Петкова нарича този факт „закачка“, но гарантира пред „Филтър“, че „инфото е вярно“.