„BG Мариус“ – поредният моноспектакъл на Мариус Куркински по творби на български писатели и драматурзи, ще има премиера на 20 април във Варна и на 24 април в Зала 1 на НДК. Засега той не оповестява имената, за да запази изненадата на съпреживяването. Но уточнява, че заглавието може да бъде началото на поредица. И че националният код в него е като намигване, като ирония, като призив да се спрем с чуждиците и абревиатурите. „Да си говорим на свещения си език, той ни прави по-силни. Българското е у всеки от нас – не можем да избягаме от него“, казва прочутият артист. Постановката е продуцирана от Кирил Кирилов и „Ажур пико“.
– Ще има ли изненади в новия ви моноспектакъл, господин Куркински, вие сте признат маестро в жанра?
– Не бих казал, че под прожекторите ще се случва нещо кой знае колко невиждано и нечувано, но самият избор на авторите и на техните произведения най-точно изразява моята необходимост да изляза отново на сцената. Няма да бъде обаче литературен, исторически или етнографски обзор. Важни са емоциите, които са ме мотивирали да взема решението за „BG Мариус“. Всеки следващ моноспектакъл е следваща стъпка в живота. Това е моят път, с това мога да съм полезен на хората в момента. Затова за мен е голямо събитие. Заварвате ме в репетиции, в изострено болезнено състояние. Изпитанието е много сериозно, но е неизменно за професията. Ако не се тревожа, ако не се тормозя, значи нещо не е наред. Сега всичко у мен е насочено към представлението, то всеки миг ме ангажира.
– Какво ви е най-трудно?
– Да открия в текстовете моментите на стихване. Да бъда сигурен, че духовното общуване с публиката ще се случи. Театърът може и да не изисква подобна среща. Има различни постановки – за забавление и развлечение, за съзерцание и възхищение, за естетическо удоволствие или за пренасяне на литературно наследство… Харесвам ги, те са сериозни занимания. Моята задача е двама непознати – аз и публиката, да споделят нещо много важно през краткото време на спектакъла. Разбира се, имам съмнения, но това също е нормално, а и ситото ми е много ситно. Всъщност най-трудно ми е, докато стъпя на сцената. Защото съм човек, унищожен от театъра. В него съм посял всичко, което имам, а не в реалния живот, даден ми от Господ. Театърът е себичен, но нямам нищо друго в личното си пространство.
– Едва ли съжалявате.
– В никакъв случай. Благодарен съм и го приемам като промисъл. Така е трябвало да стане – да си работя на тая нива. За големите грехове пред Бога, близките, ближните и обществото винаги има време за изкупление и спасение, затова няма място за отчаяние. На възраст като моята човек се пита „Какво стана?“ и „Защо?“. Но това са лукави съмнения и не трябва да им се поддаваш. Ще трябва да бъда артист до края – и да го отстоявам. Ще продължа да бъда усърден и в покаянието си, в изповедта и молитвата. Храмът и театърът – те са животът ми.
– Пазите ли се от нещо, докато репетирате?
– Опитвам се да направя по-различното от всичко друго, но и да не прекалявам. Винаги съм се стремял да няма имитация на вече видяното. Това е много разпространено, често се случва в театрите – подражание на режисьорски прийоми, дори директно копиране… Не ми харесва. Най-важното ми е да е нещо, което е в мен, да не изсмуквам от пръстите си допълнителни страсти и допълнителна материя.
– Има ли промяна в стила ви на игра?
– Старая се да не разкривам докрай героите си. Да запазя някаква тайнственост при общуването им със зрителите. Това е един от уроците на моя професор – Крикор Азарян. След стотното представление на моноспектакъла ми „Дамата с кученцето“ той ме посъветва: „Не искай толкова да те разбират, това отнема от тайнството“. На 101-вото поприбрах екстремността и експресията. Веднага забелязах, че публиката започва повече да се вглежда в мен и връзката ни стана по-силна. Като млад бях много експресивен. С възрастта, разбира се, нещата се променят.
– Говорите за общуването, как го оценявате тук и сега – между хората, в обществото?
– Качеството му се влоши. Падат много бариери. Рядко някой се съобразява с другия. Никак не се вслушва в него, не го вижда, не го чува. Усещам го като промяна в цивилизацията – заради технологиите и липсата на вяра. А в България и поради натрупаното отчаяние от всекидневните лъжи и бруталното отношение към хората. Няма мярка, границата отдавна е прекрачена. Абсурдът е огромен – колкото по-грубо се държат институциите, политиците и корпорациите, толкова по-малко обществото го забелязва. Хората сякаш свикват, водени от робския си инстинкт. Потресаващо е, че не се говори за хвърчащите нагоре цени след приемането на еврото, сякаш е естествено и има подчинение без осъзнаване. А може би хората вече не виждат смисъл да се борят, допускайки, че всичко е погубено. Това е моята оптимистична теория за българския народ. Може би хората са проумели, че в земния свят няма да има никакво „оправяне“ и трябва да се обърнат към душите си и към Бога. През последните години има пробуждане. Повечето българи разбират, че всичко е голямо зло и няма да дадат прошка на тези, от които идва. Но така е от хилядолетия – от една криза в друга, от пандемия във войни, приготвят ни все нови и нови ексцесии, програмирани предварително. Като че ли светът е обречен.
– В цялата тази картина на морално падение има ли място за театър?
– Да. Често мисля дали професията ми е угодна Богу. Но спазвам заръките на духовния ми наставник и изповедник Владимир Дойчев. Той ме подкрепя – убеден е, че моята работа на земята е театърът и ме съветва да не си мисля разни глупости, защото не бих могъл да върша нищо друго. Бях на 10, когато маминка ме заведе в църквата, за да ме кръсти. Помня тайнството. Вярващ съм от дете. Но после влязох в театъра и погубих много години от общуването, ощетих родителите си и най-близките ми. Не бях добър човек, бях егоистичен. Отдадох се на театъра до фанатизъм. Тежки неща. Надявам се да имам останала съвест. Не се оплаквам и не се самосъжалявам – това е най-лошото. Дяволът води до съжаление към миналото, неблагодарност в настоящето и страх от бъдещето. Трябва да сме по-смели, да имаме абсолютно упование в Божията помощ. Няма друга възможност в озверяването, в оскотяването, в програмирания стрес, внедрен в битието ни.
– Бяхте неотлъчно до баща ви в последните му дни, успяхте ли да си кажете всичко?
– Наивно си мислех, че след като вече веднъж го преживях с майка, съм научил нещо. Нищо подобно. Голяма заблуда. Но наистина имах щастието да прекарам с татко последните му две години. Голям подарък, голям урок – бяха толкова хубави. Той до края беше с абсолютно трезва мисъл. Отиде си леко и без страдания, въпреки че близо 12 месеца беше на легло. Каква благодат имаше между нас, колко важни неща си казахме. Заповедта „Почитай майка си и баща си“ трябва да се спазва. Споделям всичко това, защото хората, които идват да ме гледат в театъра, трябва да знаят какво става с мен като човек. Затова си позволявам да ги занимавам със себе си. Не се правя на някой, който не съм. Нито на някаква популярна личност. Това отдавна не ме привлича.
– Какви хора бяха родителите ви?
– Даваха ми пълна свобода, детството ми беше абсолютно щастливо, без назидание, без наказания. Никога не са ми казали и една лоша дума, въпреки лошите неща, които по-късно вършех. Да не говорим за маминка и за дядо – какво смирение, какъв труд, каква кротост, какъв живот, каква отдаденост на децата си, какво достойнство, каква радост и щастие са ни подарили. Това е българското. Това е за мен България. За първи път чух цинизми и псувни в казармата – дотогава нито в къщи, нито в училище, нито в театралната студия на братя Райкови. Дори не знаех какво означават. Горките сегашни деца са подложени на страшна инвазия, чудя се как оцелява психиката им. Много е опасно, страхувам се за тях. Къде е вероучението, което трябва да го има от първи клас? Защо словото Божие го няма в училище, нито разказът за живота на Христос сред хората. Би трябвало да влезе поне в общата култура. Голямото престъпление, голям грях – само приказваме, само ни се обещава, нищо не постигаме. До кога ще го търпим? Няма по-лошо от съзнателното и планирано унищожаване на душите, от това, че наследниците на православните християни влизат в живота като атеисти. Бъдещите деца на България ще плащат за всичко това. Но какво да направя? Да стачкувам ли? Някой може да каже: „Точно ти ли, виж се какво си правил като млад“.
– В семейството са ви глезели, но във ВИТИЗ бяхте в класа на двама определено строги ментори – как ви промениха те?
– О, Крикор Азарян и Тодор Колев бяха невероятни авторитети – отдадени, отговорни, възпитани, само като ги видехме, се изпъвахме като струни. Винаги спазвахме обществените норми в общуването – дисциплина и взаимно уважение. В същото време много държаха да извадим всичко от себе си, да не се скатаваме, да не се пестим – ако видеха, че можем, а не го правим, бяха безпощадни. Бях във втори курс, когато в едно междучасие Коко ме извика в празната аудитория и каза: „Ако продължаваш така, ще те скъсам.“ Много учтиво, но категорично. Тогава играех в „Ромео и Жулиета“ при Теди Москов и бях си въобразил разни неща. В следващия час бях готов с два съвършено различни откъса. Постарах се да изляза от заблудата, че съм постигнал нещо. Макар че звездоманията никога не ме е владяла истински. Е, малко по-късно все пак ме обзе – когато направих няколко успешни моноспектакъла.
– Беше справедливо – те наистина бяха явление.
– Да, но не трябваше. Щеше да е по-добре да се усетя и да превключва на друга скорост. Изпуснах години в израстването си. Съвет към младите артисти: Не си мислете, че сте кой знае какво – нищо не сте направили. Работа, работа и само работа. Никакво удовлетворение, с него неизбежно залиташ.
– Кога ще гледаме ваш нов режисьорски спектакъл в трупа с много актьори?
– Нека да поиграя повечко, докато съм по-млад. Още малко и после пак ще се заровя в режисурата. Тя изисква пълно себеотдаване, нищо друго да не правиш. Пълна концентрация, а по театрите всички бягат, тичат, снимат.
– Липсвате ни и в мащабни постановки като „Ревизор“ и „Хамлет“ в Народния театър, където бяхте Градоначалника и Клавдий.
– Да, големи събития, истински празник. И понеже бяха тежки тричасови представления, ги играехме в поредни вечери. Дори не се прибирах, спях в „Славянска беседа“ – хората от хотела ме съжаляваха и ми правеха отстъпка. Чувствах се прекрасно на 50 метра от театъра, където играех с фантастични артисти. Паралелно имах моите моноспектакли.
– Тогава ли бяхте най-щастлив?
– Може би да. Всъщност не знам дали съм бил щастлив, защото беше страшно, опасно, изтощаващо и напрягащо. В подобни периоди постоянно се страхуваш дали ще успееш да поддържаш формата. Толкова много текстове в главата са пълна лудост. Осъзнато най-щастлив бях може би в Пловдив – само като режисьор. Там пък живеех в самия театър, на сантиметри от сцената. Да ме прощава Господ, но беше като образ на рая. Какво по-хубаво от радостта? Може би е била за сметка на нещо друго или някой друг. Майка и татко тогава не ме виждаха толкова често.
– А кога сте били най-щастлив в любовта?
– Когато почувствах, че другият човек ме обича толкова силно, колкото и аз него. Продължи три години и беше напълно взаимно. А най-хубавото беше, че се уговорихме – в момента, в който усетим, че вече нещо не е така, както е било, веднага да се разделим. Така и стана. Никакви мъки. Никакви излишни колизии. Сега сме приятели. Разбира се, осъзнавах, че този тип съществуване е греховно. Добре че изведнъж го прерязах като с нож. За мен земна любов вече не съществува.
– Имате ли идеи за кино?
– Не една. Иска ми се разкажа за идиотщината в България през 90-те – време на диващина с брутални убийства. Тогава обаче в театъра всичко беше много чисто.
– Съжалявате ли още, че се отказахте от ролята си в „Занаятът на оръжията“ на италианския кино класик Ермано Олми?
– Този невероятен режисьор с изумително интелектуално и човешко излъчване ме избра само от един видео материал от спектакъл. Вече се знаеше, че Христо Живков ще бъде главният герой. С Митко Рачков заминахме за Рим, защото трябваше да поемем другите две големи роли. Италианците бяха доста учудени, че Олми кани българи за централните образи, дори се отнасяха към с нас с пренебрежение. С Митко Рачков премерихме костюмите в „Чинечита“ и вече на тръгваме някой се обърна към мен с въпроса: „Вие яздите, нали?“. Направих се, че не чувам, а в България веднага отидох на уроци по езда, защото снимките започваха след три седмици в Италия. Митко Рачков ми е свидетел, че направих всичко възможно – той е единственият, който ме е виждал на кон. Щеше да загине от смях. Беше много страшно, като ме качиха – вдървих се, изгубих контрол, останах без всякаква сетивност. Разбрах, че няма как да стане – конят също го разбра, беше готов да ме хвърли. Обадих се в Италия и казах да ме сменят. Италианците се втрещиха – първо помислиха, че става дума за повече пари и бяха готови да ги дадат. Обясних им, че проблемът е съвсем друг. Отново се учудиха, защото имаше каскадьори, но цялата роля наистина беше на кон. Познавам себе си. А не можех да се явя неподготвен пред изключителния Ермано Олми. Когато гледах филма, ужасно съжалих, че се отказах.
Стоянка Мутафова иска да участва в негов спектакъл, когато е на 75
Незабравимата актриса е готова за пет дни да влезе в постановката „Дванайсета нощ“
Преди броени дни в „Сълза и смях“ публиката се озова очи в очи с фигурата на Стоянка Мутафова, изваяна изумително сполучливо от скулптора Борис Борисов по поръчка на известния продуцент Кирил Кирилов, който работи с голямата актриса до последните дни в кариерата й и остава неин приятел до края на живота й. Сред специалните гости на своеобразната премиера беше и Мариус Куркински, също много близък на Мутафова. Той не изпадна в подробности за дългите им разговори, но разказа за „Филтър“ почти невероятна история. Малко преди премиерата на „Дванайсета нощ“, която той поставя в Сатирата през декември на 1997 година, Мартина Вачкова се разболява, а тя е в ролята на Мария, основен персонаж. И тогава Стоянка Мутафова му предлага да влезе в роклите на госпожицата. Той не може да повярва – по това време тя е все пак на 75 години, но се съгласява. Всички му казват, че е луд, но Мариус наистина не знае какво да предприеме.
„Беше петък, а първото представление беше насрочено за вторник, просто нямах никакъв избор. Стояна беше играла Мария, а и по принцип помнеше като звяр“, връща сега лентата Куркински. Мутафова влиза в репетициите и насочва лупата си към листовете с текста – всички знаят, че след произшествието с падналата върху главата й греда има проблеми със зрението, но се оказва, че знае репликите на Мария от друг превод на Шекспир. Мариус обмисля как да й каже, че няма да се получи, когато тя го изпреварва с думите: „Това не е моята Мария“. Така и двамата излизат от деликатната ситуация и запазват отличните си отношения.