Трите романа на Мария Лалева – „Живот в скалите“, „Пасиансът на архангелите“ и „Пътища от огън“ („Книгомания“), вече са четени от хиляди поклонници на стила, с който известната писателка от няколко години владее върха в класациите за продажби на художествена литература в България. Но не само бестселърите са нейна запазена марка – също толкова вълнуващи са и стихосбирките й „Не съм ви ближна“, „Личен архив“, „Благословете Юда“. В момента Мария Лалева работи над сценария за „Живот в скалите“ – най-продавана книга на десетилетието.
- Докъде стигнахте със сценария на „Живот в скалите“, госпожо Лалева? В историята за екрана ще има ли нещо различно от тази в романа, морето на мястото ли си е?
- Книгата „Живот в скалите“ е предизвикателство за филмиране, затова работим бавно и много внимателно по сценария. „Преводът“ на текста на която и да било книга на киноезик крие рискове, налага промени, съкращения, въвеждането на нови сцени и връзки. Водени сме преди всичко от стремежа да съхраним емоцията и приказната атмосфера на историята, да отправим най-важните послания и да изградим характерите на героите. Дали сме си достатъчно време, за да узрее идеята до последния детайл на фаза „сценарий“. А морето, за разлика от много от нас, хората, винаги си е на мястото. И в романа, и във филма морето е герой, не просто красив фон.
- В коя от героините на филма ще ситуирате най-много от аз-а ви?
- Вярвам, че в един филм водещи са ролята и визията на режисьора. Моята задача на съсценарист, автор на книгата и продуцент, е да извървя пътя от началото до финалните надписи на филма като част от екипа. Както в симфоничния оркестър – всеки има своя партитура в общото произведение. Аз-ът в случая се трансформира в чудесно „ние“. „Живот в скалите“ е моята книга, но е „нашият“ филм.
- Човешките драми в предишния ви проект, „Дамасцена“, се случват на фона на половинвековни политически сътресения в България – кое е вашето кино: социалното или поетичното?
- Поезията е сгъстена емоция, светът на сърцето, на чувствата, територията на човешката светлина и на Божието у човека, неговият неизменен стремеж към невидимото и духовното. Такива са книгите ми и много се надявам филмът да трепти точно в поетичната честота на битието ни. Социалното е само огледалото на нашите духовни, естетически и етични върхове и спадове като човешки същества.
- „Живот в скалите“ е вторият филм, на който сте продуцент – как изискана дама като вас се справя в мъжкия бизнес в голямото кино?
- Винаги ми е било странно делението на мъжки и женски бизнес, мъжка и женска поезия и литература, мъжки и женски теми. Киното е отборен спорт, а в един отбор най-важното е всеки да е на точната си позиция и да има усещането за значимост на труда и таланта си в общия път към финала. От краткия си опит разбрах, че подготовката, заснемането и реализацията на филм е събирателно на енергиите на хората, които участват в него – от техническия екип до режисьора. Ако те са мотивирани и вдъхновени, ако вярват в крайната цел, ако влагат не просто занаят, а отношение и желание да се получи красив филм, ако работят в спокойствие и с чувство на колегиалност, се получават добри резултати. И те се усещат веднага на екрана. Точно както се усещат парите или недостигът им в крайната картина. Това е една от задачите на продуцента, освен всички други сериозни отговорности като набавянето на финансиране, изпълнението на бюджет, изработването на печеливша стратегия, популяризирането и рекламата на филма и много, много други. Екипът е в основата на този труден и дълъг път. И той не е нито мъжки, нито женски. Киното е тежък труд и професионализъм, опит и въображение, талант и точна преценка, психология и добър маркетинг. За мен най-важната задача на продуцента е да изгради добър отбор. Всъщност киното е магия. А там пол няма.
- Вие сте от хората, които с думите създават красота и смисъл, но как да се противопоставим на думите, предизвикващи стрес и хаос, водещи до омраза и конфликти?
- Нямам рецепта и точен алгоритъм за битка с омразата и конфликтите, с разделението и нетърпимостта. Но харесвам думата „покана“. Струва ми се изпълнена с красиво смирение и осъзнаване на личната ни способност да даваме, да се споделяме. Да поканиш някого в своя свят е равносилно да го поканиш в своя дом, да му покажеш себе си. А какво прави човекът, когато кани гости – първо почиства и приготвя всичко, с което ще ги нагости. Същото е и когато каниш някого в света си, в сърцето си – почистваш и го изпълваш с добро, за да го споделиш с поканените. Може би по-често трябва да каним гости в личния си свят, за да преосмисляме всекидневно и да наблюдаваме внимателно с какво сме изпълнили мислите и душите си. Да сме внимателни най-вече за това с колко любов и разбиране, търпение и красота сме заредили ума и сърцето си.
- Да ви върна в детството: представяхте ли си тогава, че ще пишете стихове и романи?
- Какво ли не си представя едно дете… И това съм си представяла. Но от малка се научих на нещо много полезно за мен самата, особено във времена като днешните – да не приемам нищо прекалено сериозно и за необратимо окончателно.
- И понеже сме в навечерието на 24 май, да ви питам какво най-много ви доставяше радост през ученическите години?
- Чувството, че имам още време, докато стана голяма. Колкото и често да ми се искаше да съм в света на възрастните, някакъв вътрешен глас ми нашепваше, че това са най-благословените дни в живота ми. И аз му се доверявах. Най-много ме радваха моментите, в които откривах приятелството. И до днес вярвам, че човек се учи да бъде приятел точно в детските си години, когато думите „честност“, „смелост“, „вярност“ имат истинска стойност и реална тежест. Аз съм от късметлиите, на които съдбата даде прекрасни учители, хора достойни, с широк поглед и с отношение на обич и доверие към учениците. Когато се обръщам назад към ученическите си години, все си спомням за преподавател, който влезе в час ведро усмихнат, представи се и каза: „Скъпи ученици, свиквайте! И със своите успехи, и с тези на другите, и със своите провали, и с тези на другите. Единственият белег за интелект, който уважавам, е способността на човека да се занимава предимно със себе си“. Чудесен учител и велик урок.
- А имаше ли нещо, което най-често ви гнетеше?
- Посещението в училищния зъболекарски кабинет. Шегувам се, разбира се. От позицията на носталгията по онези безгрижни времена едва ли ще успея да формулирам някаква непреодолима и страховита травма, която да влача съзнателно или подсъзнателно в зрелите си години. И тогава, и сега, а навярно и в дните, които ми остават, единствените неща, които ме натъжават и ще ме натъжават, а много често ме карат и ще ме карат да кипна, са двойният аршин и лицемерието. Отсъствието на достойнство и тънката търговия със съвестта ме учеха на търпение и дистанция още от детството. И на хигиена на общуване. Някак си по пътя изработих рефлекс да предпазвам себе си и света ми от диктатурата на модела „свои“ срещу „чужди“. Може би твърде рано усетих, че своите понякога могат да бъдат най-чужди.
- Как си спомняте манифестациите на 24 май: с умиление към юношеството или с досада към онова статукво?
- Тогава не се замислях дали е статукво, или не. Ние просто не познавахме друг свят. Когато си роден в затвор, трябва да излезеш от него, да се запознаеш със света на свободата, да го осмислиш, за да осъзнаеш, че си бил в затвор. В онези времена живеехме в строго подреден свят, с точни правила и категории за „нашите добрите“ и „лошите врагове“. Живеехме с ясното съзнание, че има привилегирована прослойка от партийни функционери и техните фамилии – и че просто не можем да променим този факт, защото цялата държавна и репресивна машина ще се стовари върху главите ни. Сега, като се замисля, живеем в почти същата ситуация, само дето не манифестираме под строй пред тази прослойка. Поне не буквално. Сега манифестираме в социалните мрежи отново под лозунги и опорки, абсолютно убедени, че ние сме от „добрите наши“ срещу „лошите врагове“. Или се учим бавно, или спирачният ни път е твърде дълъг. Не зная… Само знам, че като в онази мъдра притча и това ще отмине. И че трудните времена са покана да преосмислим себе си. Както казва главният герой Карим в последния ми роман „Пътища от огън“: „… Навярно трудните времена идват, за да променят нас и да ни подканят да преосмислим храмовете си, вярванията си, религиите си, границите на разделение, които сами поставяме. (…) Може би точно днешните ни трудни дни са камбаната, която настойчиво бие, за да намерим храма вътре в нас. Ние, хората, имаме път към него, не той към нас. А вяра е да знаеш, че храмът те чака. Вътре в теб. Че Бог те чака. Вътре в теб. Можеш да откраднеш камбаната, можеш да сринеш храма, но не можеш да заличиш мястото му върху земята. Което небето е посочило да бъде, ще го има. Същото е с човека, същото е и с любовта, същото е и с истината, и с мира. Ще ги има“.
- Защо не ни личи, че сме дали писменост на милиони славяни и бъркаме националното самочувствие с национализъм?
- Защото не сме я дали ние такива, каквито сме днес. Ние не сме своето минало. Величието на миналото не е задължително величие на настоящето, културата на миналото ни не е задължително културата на настоящето ни. Огромното наследство може да се разпилее, постиженията на предците ни да бъдат сринати, героизмът и саможертвата на предшествениците ни да бъдат обезсмислени от нашите избори днес, от нашето действие или бездействие. Опираме отново до любовта и усещането за принадлежност, но не на думи, не с лозунги, не с високопарни слова, а с тихото ежедневно усилие да оценяваме по достойнство всичко, което сме наследили, да го развиваме и опазваме. Изграждането и поддържането на националното самочувствие е ежедневен акт, действие, избор. И неговата основа не може да бъде единствено и само в миналото ни. Ако по-често си задаваме въпроса „С какво от всичко, което сме създали днес, ще се гордеят нашите потомци?“, навярно ще бъдем по-малко вторачени в миналото ни величие като нация. Все си мисля, че големите личности от нашето минало са живели, творили и създавали света си, вгледани в бъдещето.
- Докога според вас културата в България ще бъде тълкувана и финансирана от държавата едва ли не като излишен лукс?
- Навярно докато осъзнаем като общество, че образованието, културата и духовността са в основата на финансовата мощ и просперитет на обществото. Богатите хора в миналото ни са строили училища, библиотеки, университети, читалища и черкви. Това е достатъчно за сравнение с днешните богати хора. Културата на парите води до пари в културата, когато те са в ръцете на образовани и духовни хора, на личности с качествена мисъл и ценности.
- Егото ли е най-големият враг на твореца?
- Христос е казал: „Обичай враговете си“. Любовта е обезоръжаваща. Отнемеш ли острието на егото, то започва да ти служи, а не обратното.
- Не ви ли се струва, че в България писателите, художниците и актьорите стават все повече на глава от населението, което пък катастрофално намалява?
- Вярвам, че е по-добре да влагаш енергия, усилия, мисли и време в опит да създаваш изкуство, отколкото във война. Едното е начин на създаваш форми на живот, а другото е да създаваш смърт по аксиома. Затова нека пишем, рисуваме, да създаваме музика, филми. Изкуството възпитава в мир. И в любов.
- Какво най-много ви разочарова в актуалната ни действителност?
- Стремя се да не съдя и да не поставям етикети на съвременната действителност. Тя е такава, каквато сме я създали с общи избори и усилия. Приемам я като етап от пътя на всички ни. А какво и до колко ще разберем смисъла на днешните трудни времена е въпрос на лична вибрация и степен на себепознание. Разочарованието обикновено идва от очаквания и модели в главите ни, от предразсъдъци и безкритично приемане на абсолютни постулати. В този смисъл актуалната ни действителност много често ме натъжава, но не ме разочарова. В цялата страшна картина на съвремието ни виждам надежда и възможности. Защото вярвам в любовта, заложена в човешката същност.
- Мислите ли, че българинът е способен да съпреживява божественото?
- Категорично. Всеки човек, без значение от националната му принадлежност, религията му, социалния му статус, е способен да съпреживее божественото, защото дълбоко вярвам, че то е неизменна част от човешката същност. А дали, кога и как ще достигне до това познание, кодирано в ДНК-то му, е въпрос на личен път, личен избор, вътрешна потребност и стремеж към развитие. То не зависи от това къде си роден, а какъв човек избираш да създадеш от себе си.
- Задължително ли е големите уроци да са през болката?
- Може би ще дойде ден, в който няма да ни е нужна болка, за да преосмисляме света, другия и себе си, за да си припомним каква е истинската ни дефиниция като създания. Може би ще дойде ден, в който няма да са ни нужни тъмнина, напрежение, конфликт, рана, за да творим свят в любов и хармония. Но засега ми се струва невъзможно да се събудим за светлината, която носим, без да преминем през тъмнината на собствения си ад. Всеки сам за себе си и всички заедно. Но вярвам, че сме на Пътя.
Обича думата „родина“
Известната писателка досега е гостувала в над 80 града в страната и Европа
Мария Лалева е сред най-любимите гости на българите в страната и извън нея – досега е раздала автографи на своите читатели в над 80 града у нас и в Европа. Последното представяне на най-новия й роман, „Пътища от огън“, беше наскоро в Рим, а през юни предстои премиерата му в Берлин. Историята е за Карим – млад мъж с необикновени дарби, който бяга от войната в Сирия, за да преоткрие любовта в България, борейки се с човешките предразсъдъци и догмите на обществото.
„След всяка среща със сънародници в чужбина у мен остава единствено яркото усещане за силата на родния език, за тази тиха, нерушима връзка, която думата „родина“ създава до края на дните ни. Обичам думата „родина“. И повечето ни сънародници извън България я изпълват със съдържание, когато я произнасят с любов“, споделя известната писателка пред „Филтър“.
Мария Лалева, чиито цитати от „Живот в скалите“ се превърнаха в тотален фейсбук феномен още преди излизането на дебютния й роман, достигнал космическия за България тираж 220 000, от дете е възпитана в любов към словото. Майка й е учител, по-късно и директор на училище в Благоевград. Екатерина, главната героиня в „Пасиансът на архангелите“, излязъл в 100 000 копия, тя кръщава именно на майка си. Въпреки че няма директна връзка с литературата, баща й също е страстен четец. Бабите в бежанската махала в родния й Благоевград пък я омайват с разказите на македонски диалект, наподобяващ речитатив на песен – събирателният им образ е претворен в баба Анастасия от „Живот в скалите“.