Михаил Билалов репетира във френска пиеса от Себастиен Тиери. Гледа я в Париж, отличната драматургия много му харесва и веднага се среща с агентката на автора, за да откупи правата. Постановката под режисурата на Лиза Шопова с участието и на Ирини Жамбонас трябва да излезе на 15 и 16 февруари със заглавието „Видеокомпомат“. В Театро отсам канала с категоричен успех вървят както моноспекталът на Михаил Билалов „Бум-Бум: Еволюция на престъпното мислене“, така и вихрените представления с негово участие „Само не това име“ и „Моето мъжко момиче“. Един от следващите му проекти е „Под прикритие“. Известният актьор, който преди повече от десет години се завърна от Франция заради спектакъла „Козата или коя е Силвия“ и крими сагата, отново ще бъде Джаро.
– Както се знае, „Под прикритие“ ще има продължение. Зрителите останахме учудени от смъртта на Джаро – актьор като вас не е за изпускане. Освен сценария, имаше ли друга причина за гибелта на героя ви, господин Билалов?
– Искате да ме питате дали Джаро е бил поръчан от някого извън сериала? Може и така да е. В киното персонажи изчезват или заради лоша драматургия, или за да направят живота на зрителите по-интересен, т.е в името на добрата драматургия. Да кажем, че в случая не беше нито едното, нито другото. Но това е стара история. Не гледам назад. Един човек наскоро ми каза, че много се дразни, когато на Джаро му казват Михаил Билалов. Това означава, че съм си свършил работата. Както й да е. Продължението идва. Може Джаро да се върне като дух, който не може да бъде спрян! Кой да знае.
– Мафиотът в „Бум-бум“ с краен сарказъм реди горчиви и тъжни истини за държавата, в която живеем. Съгласен ли сте с него?
– Не бих го изиграл иначе. Когато се роди този гангстер, идеята беше точно тази – някой, който да казва истината, без да му пука. Персонаж, който пет пари не дава за политическата коректност или „тревожната“ политическа обстановка в страната. И Ваня Николова го написа. Добрият хумор е като шут в задника на сериозното. Той прави неприятното да изглежда по-малко страшно, така че зрителите да чуят това, което им казваш, без да се страхуват за последствията. Примерът е с политиците, на които хората гледат като на някакви недосегаеми богове. По-рано в спектакъла се шегувах с Гешев. И къде е Гешев сега? Нямам идея. Ако осмееш нещо както трябва, всичко е наред, нали? Харесва ми да играя „Бум-бум“, защото е с много български текст, но не се занимава с битовизми, разчита на парадокса и самоиронията, а публиката не само се смее, но и започва да мисли. Това е магията на майсторския хумор. Той често води до социална промяна или поне до по-дълбоко осъзнаване на реалността.
– Какъв е вашият герой в пиесата, която репетирате в момента?
– Шеф на рекламна агенция. Той и съпругата му участват в много парадоксална история. Комедия на абсурда в съвременното ни общество, в което миналото не може да бъде забравено, защото отлежава записано от камерите. Пиесата е нова, играят я с голям успех във Франция, защото авторът й, Себастиен Тиери, не се е напъвал да пише тежко или важно, не се е опитвал да разгадае смисъла на живота. Той е направил нещо по-умно. Използвал е хумора, за да изкара на повърхността нашите съмнения, страхове и несигурности. „Видеокомпромат“ – запис, който се пуска, точно когато не си готов да го видиш. И именно това прави пиесата толкова добра. Искам обаче да предупредя публиката, която обича пиеси с много „известни“ на куп, че сме само с Ирини Жамбонас и… една изключително неизвестна горила.
– Какво ви дразни в спектаклите, които гледате у нас?
– Не се дразня, защото когато нещо не ме хваща, реагирам като типичен зрител – заспивам. Напоследък гледам представления на млади колеги. Те са още в периода на „Вижте ме какво мога“, но са ми по-интересни, защото откривам за себе си необработени камъни, които някой ден със сигурност ще блеснат.
– В чия полза са сравненията между представленията в София и Париж?
– И тук, и там има добри и лоши неща. Съществува само една малка разлика. Тук лошото може да се играе с години, а там лошото пада на първата седмица.
– В „Само не това име“ петима французи превръщат семейна вечеря в бойно поле на тежки политически различия. Петима българи биха ли направили същото?
– Пиесата, отличена с няколко награди „Молиер“, е световен хит и билетите за нея неслучайно свършват бързо. Темите са ни близки, а текстът е блестящ. Зрителите виждат как едно общество – френското, може да спори, без да си тегли ножа. Без да свърши в районното. Иначе разликата между петима французи и петима българи започва още от разбирането за самата вечеря. За французите тя е ритуал. За нас е обичайно събиране – и няма нужда от големи политически различия, за да стане напечено. Достатъчно е някой да каже, че тази година доматите не са като едно време и битката е вече в разгара си. Само че тези битки ние ги водим по чехли, на три ракии и рядко на площадите. Французите могат да се гордеят с много неща, но не и че са търпеливи. Грубо казано, Френската революция се ражда от дълбокия гняв, че кралят яде торти, докато народът гладува. В идентична ситуация у нас си казваме „Е, все някой трябва да ги яде тия торти, ма’а му стара“. Ако нещо ще се бута, ние не бутаме правителства. Ние бутаме стената в хола, за да го съединим с терасата. Френското просвещение се движи от сблъсъка на идеи между хора, които оформят мисленето на цяла епоха. Ние се борим за елементарна грамотност и за елементарни права. Трябва да оцеляваме, не да революционизираме. Затова и споровете ни са такива – хем искаме да кажем нещо високо, хем пък и да не ни чуят съседите.
– Но френските герои коментират и социалните разделения, докато у нас това надали би могло да се случи в масовия случай.
– Трудно ми е да си представя петима българи, които спорят за класа или привилегии. Даже и да живеем в голямо социално разделение, то не се обсъжда. Никой не иска да си каже, че е по-беден от другия. Ако единият е ходил в Дубай, съседът е ял поне дубайски шоколад. По тукашните земи и бедни, и богати се чувстват еднакво изиграни от общия враг – държавата. Така че всички на българска вечеря ще са на едно мнение: държавата е зле, добре че ракията е хубава. Накрая ще си тръгнат, като всеки тайно ще си мисли, че е бил най-умният на масата. Нещо, което не става точно така в „Само не това име“.
– Докъде стигнахме с робуването на политическата коректност?
– В нашата историческа изостаналост има и нещо хубаво. Например, че не ни е до политическа коректност. Това е купешки караконджул, създаден от глобалния елит, с когото не ни стига времето да се занимаваме, защото си имаме по-сериозни проблеми – нямаме магистрали, нито къде да паркираме. Във Франция и други страни в Европа, да не говорим за САЩ и Канада, политическата коректност обаче е още една тояга, с която да те бият по тиквата и да те държат в напрежение. Викат му „инструмент за социален контрол“. Когато говоря с дъщерите ми по тези теми, си давам сметка, че това е превърнато в изкуство. Изкуството да промиваш мозъци. Ако не внимаваш много, ще те обвинят като нищо в cultural appropriation. Помните случая в Англия, когато критикуваха ресторантите и готвачите, които не са от африкански или арабски произход – нямали право да приготвят храна, която не е традиционна за собствената им култура, защото това щяло да доведе до погрешен и непълноценен контекст. Само че аз съм живял и в други времена. Тогава нямахме право да говорим много-много за това и онова, за да не подкопаем идеологията. Да, де, но фактът, че не можеш да назовеш даден проблем, не означава, че не съществува.
– Изкуството също пада жертва.
– Киното пострада първо. Днес „Семейство Сопрано“ и „Двама мъже и половина“ нямаше как да бъдат измислени и заснети без розови лентички върху ревера на чичо Чарли и Тони Сопрано в знак на съпричастност към третия пол. Хуморът е напълно убит. Не можеш да се пошегуваш с нищо. Утре ще ида на вечеря в ресторант и ще ме е страх да кажа, че супата е пресолена, защото някой ще се почувства „лично атакуван“. А супата наистина е гадна, хора! Трябва да имате правото да го кажете.
– Научи ли се родната публика да цени хумора по ръба на бръснача или сетивата ни са закърнели сред истеричното всекидневие?
– Казвайки „публика“, трябва да знаете, че когато хората седнат в тъмната зала, общият коефициент на интелигентност скача с 25 пункта. Така че публиката винаги е умна, чувствителна, чува текста и реагира точно там, където трябва. Тя е много по-умна от нас. В „Моето мъжко момиче“, „Само не това име“ и „Бум-Бум“ зрителите мислят бързо, защото са концентрирани и изпитват удоволствие от ставащото на сцената. Не покриеш ли очакванията им, нямаш успех.
– Как събрахте смелост да се хвърлите без никого зад гърба във френския живот – никога не сте приличал на авантюрист?
– Преценката ви е грешна. Съветвам ви да внимавате повече с телефонните измамници. Беше си авантюра от най-чист вид. Когато заминах, бях с едно яке на раменете си, с една шапка на „Чикаго Булс“ и с един сак. Пътувах с автобус, пълен с такива като мен. В България по това време беше пълен мрак, а във Франция беше светло. Сега проблемът е, че няма къде да избягаме. Навсякъде стана едно и също. Ако има светлина, тя не е символ на надеждата, а на хипермаркета, отворен 24/7.
– Но останахте в Парижката консерватория само четири месеца. Толкова ли ви беше досадно там?
– Когато си дадеш сметка, че никой не те чака за големи роли във френския театър, че няма да играеш Сирано в „Комеди Франсез“, започваш да се оглеждаш за друго. При мен изтрезняването дойде, когато парите ми свършиха. Не съм си губил времето в наивни мечтания. Французите са доста консервативни и там нещата стоят така: ако не си изплакал на френски, трудно може да се наречеш френски актьор. Беше важно да имам професия, с която да се грижа за семейството ми тогава. И тъй като във Франция хората не гледат в дворовете си домати и краставици, а се радват на разновидностите на японския явор, записах ландшафтна архитектура.
– Защо не ви виждаме на сцените в Народния театър – само не ми казвайте да питам режисьорите. Едва ли има режисьор, който не би ви се зарадвал.
– Сигурно ще прозвучи странно, но аз играя пред народа и без да съм в Народния театър. Познавам тази сцена, зная как изглежда, минавал съм през служебния вход. Пиесата „Козата или коя е Силвия“ приключи след почти 15 години в този театър и съм благодарен, че бях част от този наистина великолепен проект. Извън това статусът на дадена сграда не ме занимава. Занимава ме смисълът на представлението. Може никога повече да не играя там, а може и да играя. Животът предлага всякакви изненади.
– Мислите ли за режисура? Вие сте мъж и артист, който умее да бъде водач.
– За себе си съм преценил, че да съм едновременно и режисьор, и актьор в една продукция, е все едно да съм и шофьорът на автобуса, и пътникът в него. Режисьорските мисли пречат на играта ми. Как да направя нещо актьорски, като в същото време трябва и да кажа на някой колега: „Ъъъ, не, не! Стой малко по-наляво“. За мен е невъзможно. Предпочитам режисьорите да се тревожат за техните си неща, а аз да се тревожа за това как да кихна, когато трябва да кихна.
– Хвалите се, че можете да напълните чувал с ориз зърно по зърно – как постигате това библейско търпение?
– Казал съм го преди години. Когато идваш отвън, си мислиш, че машината работи, че нещата се случват по правилата. Разбира се, за всички, които са много печени в дефектите на системата, ти веднага ставаш глупакът на компанията. Сега, след повече от десет години в България, не искам да се оплаквам, защото дядо ми казваше „Тарикат мъж не писка“, но търпението ми наистина виси на косъм.
– Склонен ли сте на равносметки по големите празници?
– Това не е равносметка, а по-скоро опит да не изпаднеш в паника, докато осъзнаваш, че много неща не си свършил и през тази година.
От ученик пее в църковен хор
С още две момчета записват „Спаси, Боже, люди твоя“ в храм-паметника „Свети Александър Невски“
Михаил Билалов не бие барабана, но той – действителен, а не измислен православен християнин, служи на вярата дори с вокалните си таланти. И до днес продължава да пее в църковен хор. „Не съм спирал никога. Започнах още в училище. Класическата гимназия имаше православен ученически хор. Да се запиша в него беше мой тактически ход, трябваше да се спасявам от някои предмети. Даже учителят ми по физическо Милчо Рунев редовно викаше „Алоу, певеца, пак те нямаше по физическо“. Първото трио, което направихме, беше с големия бас Пламен Бейков, сега директор на Русенската опера, и Митко, не помня фамилията му. Като ученици записахме в „Свети Александър Невски“ „Спаси, Боже, люди твоя“. Пуснаха записа по радиото, веднага след „България – дела и документи“ в 7 и 15. Просто умрях от кеф. За Пламен Бейков пеенето се оказа призвание, а аз мен начин да се скатавам. Само че това ме вкара завинаги в църквата, а хорът на гимназията съществува и до ден днешен“, разказва прочутият актьор пред „Филтър“.
Когато става дума за християнските празници в миналото, Михаил Билалов коментира, че и в тяхното семейство, естествено, са ги уважавали като във всяка християнска къща. И връща времето към детството на дъщерите си във Франция.
„Имахме специална традиция, която спазвахме с години. Когато бяха малки, им разказвах, че коледната елха намира адреса ни, хваща метрото и идва сама до вкъщи. После аз или някой съсед звънваше на вратата, момичетата отваряха и изпадаха в див възторг, че елхата пак е дошла. Даже я поздравяваха. Пазя запис на Олга, малката ми дъщеря, която си говори с елхата и я пита как е пътувала. Олга поддържаше тази версия в училище до втори-трети клас, защото вярваше напълно в историята и силно състрадаваше на елхата, когато тя трябваше да си тръгне от вкъщи.“
Албена АТАНАСОВА
