Аксиния ДЖУРОВА
Марко Марков е от поколението скулптори, което се появи у нас в средата на 70-те години на XXв. Тогава неговите оригинални пластични решения се движеха в диапазона от експресивната стилистика на Любомир Далчев до модерната естетика на времето. Сега той се завръща на нашата арт сцена след близо тридесетгодишно отсъствие с изложба, провокирана от последната творба на Микеланджело „Пиета Ронданини“, върху която Маестрото работи от 1555 до 1564 г., съхранявана днес в старата испанска болница в замъка на Сфорцеско в Милано.
За тези, които не познават живота и пътя на Марко Марков, заглавието на изложбата вероятно звучи твърде провокативно. Италианец по майчина линия, прекарал почти четири десетилетия в Африка, Италия и основно в Холандия, в тази изложба, както сам казва, „Аз съм съчетал ироничен дуализъм и триализъм, продукти на културата на три страни, три жени и три ателиета“.
И още малко история. Срещата на Марко през 80-те години с италианския романтизъм по време на работа в ателиетата на Ватикана с неговия приятел Нунцио Биббо се оказва преломен момент в развитието му. „Тогава – споделя той – стана промяната. След модерното изкуство избрах Микеланджело. Избрах романтизма и се опитах да го модернизирам. Вървейки по новия път, се роди иронията. За мен най-важна е хрумката. И така пак стигаме до три неща: ирония, сарказъм и цинизъм, които най- лесно отразявах в рисунките си. И въпреки че ми казваха, че така не се прави голямо изкуство… продължих.“
На въпроса ми сега какво го интересува той отговори: „Днес, днес ме интересува какво става след „Пиета Ронданини“ на Микеланджело“.
Пред прага на своята 80-годишнина, почти на годините, на които Микеланджело е работел, без да довърши своята „Пиета Ронданини“, попитах отново Марко: Какво е посланието на твоята изложба?
„Опитах се да разбера каква е мъжката фигура сега, какво е жената майка, любовница, ангел, демон…“
Предлагайки различните варианти на емблематичната „Пиета Ронданини“ в мощните пластики и вълнуващи рисунки в изложбата, Марко Марков търси и намира пластичен еквивалент на иконографския тип, в който конвулсивната прегръдка на майката едва удържа изплъзващато се тяло на Сина, а страхът от невъзможността да надскочиш мимолетността, да задържиш за по-дълго опиянението от любовната наслада, е запечатан в екстатично вкопчените тела на двойките.
Умел рисувач, владеещ формата до съвършенство, пребиваването в северната страна не е укротило южняшкия му темперамент и стигащото до ирационалност негово въображение. Така, тръгвайки от края на класиката, Марко преминава през различните етапи на нейната промяна и стига до своя собствена митология на Смъртта и Възкресението.
В „Пиета Ронданини“, в „тази композиция с двойно лице и отделена от тялото ръка на Исус – споделя Марко, – аз виждам новото разбиране за отношението към човешкото тяло. Върху силуета на вековен антропоцентризъм се ражда един нов човек, чието тяло вече не се разглежда като обвивка на душата, а се поставя под въпрос неговата сложност и уязвимост. Повлиян от тази композиция, аз показвам новото човешко тяло най-вече в своята податливост към взаимодействие с нови техники и омагьосано от Аватар. Това е двусмислената формула на моите произведения, които изобразяват въображаем благоприятен или неблагоприятен за този модернистичен свят човешки прототип на сегашната киберкултура. Нея сама по себе си в своя процес на генериране на нови хора първоначално дължим на великия Де Кирико.“
Каквито и възможности за интерпретация да дава тази изложба: от възторг до пълно отрицание, в нея Марко Марков ми напомня за първата пластика, която видях от него след завършването на Художествената академия в София – „Завръщането на блудния син“.
Днес той се завръща, изиграл своята партия на шахматната дъска на живота, непозволил да заседне във времето на „великите постулати“, осъзнал позитивите от духовната криза, засегнала и бащинството, и майчинството, „невъзможни за есхумация“, както той сам казва, принудени да приемат Новия свят без йерархията, с която трябва да се разделят, принудени да приемат и кибержената, представена в серията от 12 ескиза на тази тема в изложбата.
Не можех накрая да не му задам още един въпрос: Какво идва след твоята „Пиета Ронданини“? Отговорът му е: „Ако искаме да продължим да останем заклещени в свят, който вече е изчезнал, Невестата на Христос рискува да се провали в своята мисия. За да предотвратим това да се случи, трябва да имаме смелостта да излезем навън и да живеем в Новите агори: къщи, барове, кръчми и места, където можем да постигнем човешко преживяване, с тон на познатост, вкус на живот и любов“.
