Певица, актриса, автор на театрална музика, създател на различни сценични проекти – Милица Гладнишка има много таланти. Завършила е НАТФИЗ в специалността „Актьорско майсторство за куклен театър“, но музиката винаги е била неразделна част от живота й. Интервюто ни преминава под знака на артистичността и невероятното й чувство за хумор – тя преправя гласа си и често се смее. Енергията е другата й отличителна черта. След като изгря в мюзикъла „Целуни ме, Кейт“, сега се подготвя за два авторски спектакъла – „Лисицата и котараците“ на 15 март в Sofia Live Club и „Мелофобия“ на 19 април в кино „Люмиер“.
– Милица, на 15 март ще представите музикалния ви проект „Лисицата и котараците“. Кои романи ви вдъхновиха за песните в него?
– Този проект правим с Иван Велчев и Николай Воденичаров-Никеца. Решихме да създадем песни за романите, които ни вълнуват. В спектакъла тримата сме нещо като трубадури, които се срещат по различно време. Накрая се озоваваме на един и същ кръстопът, на който срещаме и публиката. Всеки от тримата идва със своята музика – Никеца с авторски рок песни, аз с джаза, Иван с барабаните и гласа си, но се събираме в пет общи песни. Те са част от първия ни албум с парчета, вдъхновени от велики романи. Две са от „Майстора и Маргарита“ – „Жълти цветя“ и The Devil Sent Me, The Sailor е вдъхновена от „Одисей“ на Омир. Имаме песен, посветена на краля, който е мъртъв, от литературната поредица „Песен за огън и лед“. Петата песен е по романа „1984“ на Джордж Оруел – „Здравей, покойник“. Взехме първия куплет от книгата и доразвихме текста. Тя е част и от представление на Веселка Кунчева, в което играя големия брат, и на което съм автор на музиката заедно с Христо Намлиев. За него получихме номинация за „Икар“. С Иван и Никеца сме отворени към публиката да споделя своите любими романи и да напишем песен по тях.
– А на вас кой ви е любимият роман?
– Много са, много обичам да чета! Веднага се сещам за българските народни приказки като „Вампирова булка“, „Педя човек, Лакът брада“ на Николай Райнов. Фолклорът ни е безкрайно богат и си мечтая да има анимационни или игрални филми по него. Харесвам всички книги за научна фантастика, но „Оруел“ ме изплаши и когато Веселка ме покани да участвам в спектакъла, първоначално отказах, защото книгата свършва без никаква надежда. Но тя успя да ме убеди, че много ще се забавляваме по време на работа и така беше.
– На 19 април в кино „Люмиер“ предстои още един ваш авторски спектакъл – „Мелофобия“. Защо го представяте за хора, които мразят музиката?
– Говорихме си с Иван Велчев къде отиде хубавата музика, къде изчезна социалният рап, защо рокът и джазът не стигат до ефира, какво стана с поп музиката, която беше толкова вдъхновяваща. Преди се чуваха всички инструменти, докато сега попът е само мотив, който се повтаря и отгоре мрънкат. Няма го изграждането на Селин Дион, на Уитни Хюстън. Стигала съм дотам, че заради ниските баси съм спирала сватба. През две пресечки се чуваше жестокият тътен в два часа през нощта. Отидох и гледам младоженците полупияни, бяха останали само те, неадекватни. Изтръгнах кабела на колоните от контакта – дори не ми обърнаха внимание! Забелязала съм, че тътенът на басите наистина ми преобръща ритъма на сърцето, получавам аритмия. Всъщност има много звуци, които плашат хората, изнервят ги. Да не говорим, че музиката може да лекува, но и да те убие… Така в тези размисли създадохме „Мелофобия“. Събрахме се с Милена Маркова-Маца, Иван Велчев и Никеца. Цветелина Цветкова написа голяма част от текстовете, останалите – аз и Цвети Пеняшки. Музиката направихме с Иван и Мирослав Иванов от „Сафо“. И се оформи една група от анонимни премодулирали, които страдат от болестта мелофобия. Оказа се, че тя наистина съществува. В представлението сме вкарали терапиите за борба с тази болест по комичен начин. Има и момент на замисляне какво представлява модерното изкуство, кой създава тенденциите – продуцентът или творецът. Приятно-забавно се занимаваме с проблема за музиката.
– Това далеч не са единствените ви ангажименти. На 17 февруари дебютирахте в „Целуни ме, Кейт“ в Музикалния театър.
– През целия репетиционен процес бях болна и два дена преди премиерата бях в спешното на системи. Благодарение на колегите, които ми обясниха целия мизансцен, успях да вляза без грешка. Изключителни хора има в Музикалния театър и съм безкрайно благодарна на директора Еделина Кънева, която ме покани. Музиката е написана от Коул Портър – невероятен композитор. Ролята ми е на една много странна жена, чиято история е подобна на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. Двамата много са се обичали, но постоянно са се карали и имат няколко брака. Но все пак любовта побеждава – в караници и его накрая се преоткриват. На 13 април отново ще бъда Кейт, а на представлението през март в ролята влиза феноменалната Кристина Кокорска.
– Доскоро зрителите ви гледаха в „Кой да знае?“. Кой въпрос ви беше най-труден?
– По принцип се интересувам от много неща, но ми е трудно да разсъждавам върху въпроси от типа: „Дали верото, ако се смеси с вода, сол и лимонов сок, ще тръгне на изток или на запад?“ (смее се). Те ме побъркват, изгубваме се в лабиринт от мисли и стрелям на посоки. Спомням си, че много ме изненада един въпрос за морската краставица, която се отбранява със зъби, монтирани на дупето й. Докара ми кошмари! В „Кой да знае?“ постоянно мозъкът ми работи на 100, понякога прегрявам, но пък се разведрявам с Пъдев и Сашо Кадиев. Те са изключителни партньори и са изненадващи в реакциите си. Убедена съм, че ще има втори сезон и чакаме да ни се обадят.
– Остава ли ви време за почивка?
– От Нова година съм имала само един почивен ден – влязох в „Целуни ме, Кейт“, сега се подготвяме за 15 март, след това във Варна на 5-и и 6 април имаме премиера на мюзикъла „Дух“. После влизам в мюзикъла „Приятели“ с песни на Стефан Диомов и след това започвам мюзикъла „Моята прекрасна лейди“ в Бургас. Междувременно, имам турне с ABBA Symphonie, с „Лисицата и котараците“ и „Мелофобия“. Но не се оплаквам, защото по време на пандемията банкрутирах, изпаднах в депресия и нищо не можех да работя, дори сервитьорка не можех да стана. Тогава наистина много се изплаших и затова сега съм единствено благодарна!
– Винаги сте широко усмихната, трудно е човек да си ви представи депресирана.
– О, случва се! Не го показвам, гледам бързо да го преработя, казвам си, че има хора в много по-тежко положение. А и няма нужда публиката да вижда какво ти се е случило, дали нещо те боли, дали получаваш малко пари. На сцената това в никакъв случай не бива да се показва. Хората са дошли да се забавляват и да не мислят за тревогите си. Друг въпрос са борбите, които водиш за по-добри условия на работа и заплащане, рисковете, които поемаш като влагаш собствени средства. Аз съм много зле в търсенето на чужди пари и хвърлям моите, пък каквото ще да става. (смее се) Ако имаш нужда от помощ, търсиш я и дотам. Но нямаме право да се оплакваме – живеем в мирна страна и имаме възможност да си изкарваме хляба. Единствено много се изплаших по време на ковид и когато започна войната в Украйна.
– Героите в „Лисицата и котаракът“ се озовават на кръстопът. Вие били ли сте на такъв?
– Да, след като завърших НАТФИЗ, изпаднах в голямо униние, защото нямах работа. Колеги от академията ме повикаха да съм пееща сервитьорка. Така скочих в тази професия. След което клубът фалира и станах обикновена сервитьорка и 5 години работих това. Междувременно, започнах да пея, направих си първата поп-рок група, дойде джазът и постепенно се отделих от сервитьорството. Там, между другото, срещнах някои от най-добрите си приятели и се научих на много. Клиенти ми подаряваха най-различни подаръци, забавно беше. Опитвам се навсякъде да откривам положителното, защото ако мразиш работата си, е тежко. Не знам как издържат тези, които не харесват професиите си. В онзи период се губех, но вътрешният ми компас ме водеше винаги към сцената. Без музика не мога, без публика също. Този обмен на енергия и идеи е невероятен. Чрез публиката израствам.
– За хората на сцена една от големите битки е тази с егото. При вас има ли я?
– Знам, че на сцената и по време на работа егото трябва да е свалено до здравословни граници. Не говорим да се превръщаш в мекотело – изискваш професионализъм от себе си и от другите, но не се опитваш да бъдеш над другия, защото това винаги води до провал. Гледам да лавирам, да слушам партньора и да не прекалявам с импровизацията. Разчитам на естественото поведение и вроденото ми чувство за хумор. Знам кога трябва да спра или си признавам, когато не ми се получи смешката. Важно е да си признаеш провала, защото ставаш по-симпатичен. В „Капките“ имаше имитации, които не ми се получаваха, критикуваха ме и го приемах с отворени ръце.
– Има ли предаване, в което не бихте влезли?
– Имам си правило да не участвам в нещо, което не ми харесва или нямам талант за него. Каниха ме преди години в „Денсинг Старс“, но отказах, защото не мога да танцувам. Предлагали са ми няколко пъти в „Биг Брадър“, но не ми е любимо и знам, че няма да издържа психически. За мен е важно да има добра цел, отборен дух. Отказвам и пиеси, които са смотани. Не е задължително да съм на екран. Обичам да правя неща, за които съм убедена, че са хубави и ми харесват.
– Майка ви е била единствената жена тромпетистка, подготвяла ви е да бъдете пианистка. Не искахте ли да се занимавате с нещо друго?
– От малки със сестра ми бяхме обградени с класическа музика, репродукции на велики художници, огромна библиотека. Четяхме Шекспир, играехме шах, нямахме комикси и не бяхме като другите деца, но светът ни беше много богат. В дневниците си, аз и досега си водя такива, съм писала, че искам да стана палеонтолог, археолог, писател, да пътувам в миналото… какво ли не! Интересите ми бяха страшно разнопосочни, но при наличието на музикалност, майка веднага ни вкара в релси – сестра ми на цигулка, аз на пиано. Само че постоянно кривях от пътя – слагах очила, болеше ме коремът, часовниците се разваляха, само и само да не свиря. След 9 години пиано казах, че ще ставам археоложка, но ме записаха на оперно пеене. Ходех на уроци, но на своя глава кандидатствах в НАТФИЗ и влязох „Кукловодство“. Сама си намерих пътя, въпреки че майка ме подготви с няколко професии. Освен всичко друго, ме беше записала на уроци по английски и това ми помогна, когато превеждах сериали за озвучаване.
– Какво дете бяхте?
– Дете, което живееше във фантазиите си. Тичахме, карахме колела, кънки, но много четях. Обичах митове и легенди и научна фантастика, непознати светове, митични създания. Не ме привличаха обикновените романи и досега не съм прочела „Червено и черно“. Много обичам да фантазирам!
– Казвате, че умеете да печелите не богатства, а хора. Кои са най-важните хора в живота ви?
– Много са! Сама нищо не мога да направя и винаги работя в екип. Майка ми, баба ми, баща ми, сестра ми са ме изградили. Учителката ми по оперно пеене Рени Пенкова цяла година ми даваше безплатни уроци. Благодарение на нея пея различни стилове, използвайки оперната постановка. Деси Софранова ми даде възможността да озвучавам и превеждам филми, извади ме от дупката. Васил Спасов и Венци Благоев повярваха в мен като джаз певица. И всички мои приятели, които са ме научили на нещо и са ме подкрепяли.
– В трудните моменти осланяте ли се на работата като спасение?
– Да, работата може да те извади от много тежко психическо и физическо състояние. Работата с любими хора, по интересни проекти – това може да те спаси. Дори близките не могат да ти помогнат толкова в такъв момент. Изпитах го, когато за една година изгубих баба ми и майка ми. Бях много разклатена, питах се дали има смисъл да преживяваме толкова болка, може ли да се преодолее. Тогава Веселка Кунчева ме издигна нагоре с представлението „Последният човек“. Върна ми усещането за живот. Работата ти дава цел, нещо велико е!
– Днес по-уверена ли сте в себе си?
– За тези години научих доста неща, знам как да си чета договорите и с кого да се съветвам. Договорите имат много подводни камъни, трябва да отстояваш себе си, но и да спазваш изискванията. Няма как да се съглася на клаузи, които ти забраняват цялата дейност за 200 лв. Затова ми се иска да направя среща със студенти и юристи и да ги научим как да пазят правата си и да постигат консенсус.
– Славата и клюките пречат ли ви?
– Не съм в устата на жълтите вестници толкова. Най-голямата полза от славата е досегът с хората и всеки пък благодаря на съдбата. В България публиката не е истерясала, съществува уважение.
– Замисляли ли сте да емигрирате?
– Бях в Англия по едно време, професор от Музикалната академия искаше да ме обучава и да вляза със стипендия в Кралската музикална академия, но не се получи и се върнах. Започнах пак от нулата като сервитьорка и реших да копая тук. Обърнах страницата и стартирах наново.
– Няколко пъти споменахте Иван Велчев, с когото сте двойка в живота. Не е ли трудно да работите заедно?
– Мина доста време преди да заработим заедно. От самото начало видях в Иван изключителен музикален и актьорски талант. Записва парчета, свири на барабани, съвкупност от много таланти, знания и професии, които са идеални. Изключителен е! Виждам в него режисьорска мисъл, докато аз съм повече изпълнител. Взаимно сме си интересни.
– Как се запознахте?
– На дублаж, където той озвучаваше птеродактил, а аз диплодок. Направи ми впечатление, че се справя добре, но нищо повече. След това групичка от дублажа започна да идва на концертите ни с Мишо Йосифов и в един момент нещата се получиха. Хората трябва да са наясно, че една връзка не е само щастие. Отнема време, докато се нагласите кой какво обича, кой какво разбира. Важно е да сте открити и да не се сърдите дълго един на друг. Гледам по принцип да не задържам негативни емоции. Прощавам, моля за прошка и се старая да не се вглъбявам толкова.
– Освен да направите хубава новогодишна програма, за какво друго мечтаете?
(Смее се.) Имам толкова много идеи и дано да съм жива и здрава да изпълня повечето. Естествено, че си мечтая за наследници. От тийнейджърка събирам съкровища за децата ми с мисълта да не взимат моите. Със сестра ми разпиляхме съкровищата на майка – марки, монети, гримовете, нарязахме й дрехите, защото ни бяха големи. Беше брутално! Затова аз събирам ковчежета с различни неща – минерали, кораби за сглобяване, и си мечтая какви игри ще играя с моите деца. Подмладяваш се покрай децата, започваш нов живот. Надявам се скоро да се случи. Ако не – почвам да крада чуждите!
Ивет САВОВА