Оказва се, че Момчил Карамитев, без да вдига шум и да обикаля медиите, може да се похвали със серия престижни награди от международни фестивали за независими и късометражни продукции в Берлин, Кан, Сан Франциско, Рим. Печели статуетките за най-добър режисьор за игралните си новели, обединени в диптиха „Вариации за цигулка“. Първата, „100 долара“, е за изключителна, но бедна българска музикантка, която намира щатска банкнота, която всъщност е реквизит от екшън. Жената отива да я обмени, но я арестуват и тя припада от ужас. Втората, „Златният храм“, също е за музикант ветеран. Той отказва да приеме старостта, реещ се в романтични спомени. Неслучайно едно от отличията е за „най-вдъхновяваща история“. Синът на легендарните актьори Маргарита Дупаринова и Апостол Карамитев не крие, че през последните години предпочита да е зад камерата, вместо да поема роли пред нея. С Олег Ковачев правят документалната продукция „Апостол – силата на Духа“, а с Олга Маркова пишат книгата „Рицарят на доброто“ за 100-годишнината от рождението на Апостол Карамитев. Неотдавна снима и „Ангелогласният обединител“ за патриарх Неофит.
– Защо според вас повечето от наследниците на най-големите ни актьори рядко достигат върха на родителите си? Самуел Финци и Христо Шопов успяха, но в чужбина, а Мартина Вачкова е на път да се откаже от кариерата. Самият вие като че ли предпочитате да работите в чужбина, а сестра ви Маргарита Карамитева отдавна напусна Народния театър.
– Нямам обяснение, имам предположение. Децата на артистите живеят в различен 
свят, в различни измерения на култура и естетика. Те трудно излизат от тях, дори когато пораснат достатъчно. А за да пробият в реалността, им трябва друг тип мая, нужно им е особено настървение, с което постоянно да се налагат, всекидневно да се борят за лидерство. Но за някои от тях амбицията не е на първо място, ценностите им са далеч от грубата действителност. В класиката е подобна ситуация – Вера Немирова, дъщеря на оперната певица Соня Немирова и режисьора Евгени Немиров, прави може би най-модерните спектакли в Европа. Медиите там не спират да пишат за нейните постановки. Да сте чули и чели скоро нещо за Вера Немирова в България? Тя просто не се вълнува от пиара. В Холивуд, понякога се стига до крайности. Скот, синът на Клинт Истууд, тотално се разграничи от баща си, като това, разбира се, не означава, че не се обичат. Момчето дори беше отхвърлено от кастинга на „Американски снайперист“, един от големите хитове на баща му.
– Когато избрахте да останете в Европа и САЩ, бяхте ли мотивиран и от опасението, че трудно ще излезете от сянката на родителите си?
– Имах подобни помисли. Не мога да си кривя душата. Четири години във ВИТИЗ водих битка, за да се докажа. Е, доказах се, придобих самочувствие. Но ме изпратиха по разпределение в Кърджали, далеч от личности като професор Надежда Сейкова и Елена Баева, които ми преподаваха в Академията. Местата във Варна, Бургас, Пловдив и Пазарджик вече бяха заети. Георги Черкелов искаше да ме вземе в Плевен, където по това време беше директор, но не успя ми издейства щатна бройка. И останах в Кърджали, където мъкнех по стълбите на блока туби с вода, защото не течеше от чешмата. В театъра всичко беше остаряло, в повечето от представленията нямаше нищо модерно. И аз не пестях мнението си за режисурата. Някъде тогава осъзнах, че копнея да замина. Една вечер се прибирам в София – отчаян, със стар куфар в ръка, изморен от снимките на „Време разделно“. Изведнъж телефонът звънна: „Другарю Карамитев, Христо Руков ви предложи за стипендия в Италия“. Не можех да повярвам на ушите си, а и вече не бях студент. Но беше истина – разделих стипендията с още едно момче.
– Веднага ли се вписахте в средата, в която попаднахте в Рим?
– О, не, не. Веднага се запитах дали ще мога да се изразявам убедително на чуждия език, който тогава все още не говорех. И понеже се съмнявах в това, изпаднах в депресия.
– Кой ви спаси?
– „Йога театър“, където се занимавахме с психодрама, като в образите и сюжетите от комедия дел арте втъквахме собствените си проблеми. Направихме няколко успешни представления и тръгнахме да обикаляме Италия с тях.
– Коментираше ли се в семейството ви защо Апостол Карамитев не е избрал да се отправи към Европа въпреки изключителния си талант и сериозните си познания по френски и италиански?
– Не е като да не съм му задавал подобен въпрос. Веднъж ми отговори: „За себе си реших, че ще остана тук. Може би ти трябва да пробваш“. Каза ми го, въпреки че бях само на 12. Баща ми не беше човек, който би напуснал България. Като ученик в последния момент слиза от кораба и се отказва от далечна екскурзия. Ако е искал, е могъл да направи международна кариера. Участваше в мащабни продукции в Унгария и Германия, които никога не са показвани тук. В Чехословакия снима „Легенда за любовта“. Но беше пословично предан на семейството. Не мога да кажа, разбира се, че всичко между него и майка ми винаги е вървяло гладко. Чувал съм да си говорят на висок тон, но какво от това, на всеки се случва.
– Ревнуваше ли го? Той беше изключително харизматичен мъж.
– О, със сигурност го е ревнувала. Уж се беше превъзмогнала, но не съвсем. Факт е, че баща ми притежаваше магическо излъчване. Майка ми разправяше, че дори домашните и кварталните кучета и котки са го следвали по петите. Обаянието му беше неповторимо. Но имаше и друга черта на характера – ако нещо сбъркаш, не крещи, не наказва, а те игнорира. За всеки от студентите му във ВИТИЗ, свикнал да бъде в неговото обкръжение, под влиянието на аурата му, е било съсипващо. Така беше игнорирал за дълго Филип Трифонов, дръзнал да го излъже, че е на фестивал, за да снима филм зад гърба му.
– Как се отнасяте към градските легенди, че Юри Ангелов и Васил Найденов са негови незаконни синове?
– Звучат доста абсурдно. От пловдивчани пък съм чувал, че и там се е носела мълва за още един негов „син“. Докато е бил студент на баща ми, Юрий Ангелов не се е отделял от него и се е научил да го имитира до съвършенство. Толкова добре усвоява начина му на говорене, че татко му казал през смях: „Абе, Юри, или си голям талант, или си голям мошеник“.
– Карамитев излъчваше не само чар, но и ирония.
– Абсолютно. Помня, че когато се върна от Лондон и Париж, коментира, че изобилието оттатък Желязната завеса е невероятно и отношенията са други, но се усеща, че лодката се клати и може и да потъне. А беше само 1973 година.
– Той по работа ли беше там?
– В началото не знаех истинската причина, после разбрах, че е бил на консултации след поставената му в София тежка диагноза. Но и там е останал верен на себе си. Петър Увалиев го поканил на парти, на което всички се шашнали, когато татко им казал, че в София играе Пирандело и Шекспир. „Като ви е толкова любопитно и интересно, елате да ме гледате“. Не му липсваше самочувствие. Преди да си отиде, се канеше да обедини възпитаниците от двата си класа във ВИТИЗ, за да направят алтернативен театър за младежи. Уви, всичко това се изпари във времето.
– Кога ще опишете спомените си?
– Започнах роман по действителни случки от живота на семейството ми. Автобиография от различен тип.
– Не че на вас ви липсват изумителни истории. Вашите „Вариации за цигулка“ са белязани от драматични и трагични събития.
– Самата истина е. Всичко тръгна от събрание на Съюза на филмовите дейци. Сергей Комитски ми предложи да снимам история, свързана с пиесата на Пирандело „Хенрих IV“, една от коронните роли на баща ми. Но не мина пред комисията. После получихме субсидия за две късометражни продукции. Главните герои са музиканти. Не знам защо, но музикантите винаги са ми били на душа. В Младежкия театър, където в крайна сметка ме приеха, бях по-близък с хората от оркестъра. Може би нося чувствителност, която е по-сходна с тяхната. Тъкмо щяхме да започнем снимките на диптиха, когато жена ми се разболя от рак. Помолих за месец отсрочка – да се организирам, да открием лечение и някой, който да се грижи за нея, докато съм на снимки. И се заредиха изпитания – сякаш животът ме наблюдаваше отстрани дали ще мога да се справя. Продуцентът ни, Валери Костов, претърпя две сложни операции. И както със Сергей Комитски се притеснявахме за Валери, така самият Сергей влезе в болница, от която не излезе. Отиде си след пет дни. После спряхме заради ковида. Голямо лутане настана. След това актрисата, която поканих за „100 долара“, си намери по-добре платена работа. Много се засегнах. Изнемощял от негативни емоции, отидох на Седемте рилски езера. На третото срещнах Бояна Андреева, от 30 години музикален редактор в „Хоризонт“. Веднага реших, че тя ще поеме ролята. Не след дълго почина Николай Станчев, който трябваше да влезе в основния образ в „Златният храм“. Замести го Петър Ганев от „Софийски солисти“, а младата му версия изигра Ники Илиев. Неотдавна също преминах през поредно препятствие – докато снимах и монтирах „Ангелогласният обединител“, се наложи да вляза за операция. Поредното предизвикателство на съдбата.
– Над какви проекти работите в момента?
– Довършвам документален разказ за знакови места в Калифорния, където са снимани прочути филми. Наскоро се върнах от Ел Ей. Картината след пожарите продължава да бъде потресаваща. Минах през съвършено изгорял квартал. По зле и от война. Всичко беше в пепел, виждаха се човешки и кучешки черепи. Две нощи не спах, подобно нещо бях виждал само на кино. Един от колегите се похвали, че е снимал игрален филм сред истинските пожари – не можел да докара подобна атмосфера със специални ефекти. Като го питах защо го прави, ми отговори: „Риск губи, риск печели“. Пълна откачалка. Въобще там се взимат много на сериозно. Но заради дигиталната революция повечето от големите продуценти се изнесоха от Калифорния в Канада и източна Европа. Шварценегер също има вина, тъй като въведе най-големите данъци, докато беше губернатор.
– Имахте ли реална полза от членството си в организации на американските кинаджии?
– О, да. Винаги съм получавал информация за кастинги и снимки. Бил съм режисьор на епизоди от различни сериали и шоута – отиваш, организираш, работиш с актьорите, а после оставяш всичко на продуцента. Понякога може и да не познаеш работата си. Понякога там се случват втрещяващи неща – като манипулациите на рапъра Диди, обвинен в изнудване, трафик на хора и сексуална експлоатация, измама и принуда, срещу когото свидетелстваха Кристофър Уокън, Дензъл Уошингтън, Еди Мърфи… Но и там политическите чадъри са постоянно разтворени.
– А защо хората в тукашното кино не успяват да се разберат?
– Не могат да преодолеят себе си. Всичко е система от връзки.
– Да очакваме ли от вас игрален филм?
– Мисля по два сюжета. Единият е за археологическа сензация, напомняща за тази с гроба край Созопол, когато покойният Божидар Димитров го обяви за лобното място на Дракула. Другият е за баба, която разстрелва мутрите, които тормозят внука й и искат да ги изнудват.
– Не ви ли се играе?
– Не. По-интересно ми е да съм режисьор. Последната ми засега роля в киното е в американския сериал „Всички обичат диамантите“ на Джанлука Мария Таварели, сниман в Рим. Бях българин, който говори на италиански. Най-сладките ми четири дни във Вечния град – с моя гримьорна, прилично платен и без някой да ме дебне за акцента.
Клинт Истууд го реже в „Момиче за милион долара“
Много ти се играе, но не ми върши работа, обяснява учтиво световната звезда
Момчил Карамитев, който заедно с вече покойната си съпруга години наред живеят и работят в Америка, има незабравими спомени с някои от най-изявените великани в Холивуд. Първо попада на снимачната площадка на „Момиче за милион долара“ на Клинт Истууд. „В една от сцените трябваше да подам пачка с пари. Но не го направих и наруших сценария. Исках Клинт Истууд да ме погледне и да ме забележи. Той наистина се обърна да ме види що за птица съм и се усмихна с думите: „Виждам, че много ти се играе“. „Така е, едва ли друг път ще бъда толкова близо до вас“, отговорих му аз. „Да, добре, но ако този дубъл не ми върши работа, няма да остане“, обясни ми учтиво той.“
Когато Момчил Карамитев гледа „Момиче за милион долара“, бързо разбира, че Клинт Истууд го е „спестил“. Но непланирано по холивудски се засичат за втори път – в „Знамената на нашите бащи“. Българинът е сред масовката от 300 души. Не спира да наблюдава Клинт Истууд, който командва от другия край на залата. Когато приключват, Истууд се обръща към него и му се изплезва като същински Айнщайн.
Карамитев младши е в асистентския екип на Мартин Скорсезе за „Авиаторът“. „Мотото му беше: „Не се притеснявайте от нищо“. Гледаше на живота твърде философски дори когато целият декор изгоря. Неговият близък приятел Леонардо ди Каприо, който е звезда във всичките му филми, беше адски сериозен. Много съсредоточен, страшно си пазеше енергията, не говореше с никого в паузите. Нямаше шегички, нямаше закачки.“