„Момичето с иглата“ (Pigen med nålen), 2024, Дания/Полша/Швеция, режисьор Магнус фон Хорн, оператор Михай Димек, художник Ягна Добеш, костюми Малгожата Фудала, музика Фредерике Хофмайер, в ролите: Вик Кармен Соне, Трине Дирхолм, Бешир Зечири, Аво Нокс Мартин, Йоаким Фйелструп.
Награди и номинации: за операторско майсторство на Михай Димек от Camerimage, за художник и музика от ЕФА, за филм и още три от Полския филмов фестивал, номинации за „Оскар“ и „Златен глобус“ за международен филм.
Поел от Киномания и излязъл по екраните, „Момичето с иглата“ е най-ужасяващото филмово преживяване напоследък. Не ти дава дъх да си поемеш до мелодраматичния финал. В края на Първата световна война младата Каролине (Вик Кармен Соне) е изритана от бедната си стаичка. Тя живее в Копенхаген и работи във фабрика за дрехи, където шият военни униформи и иглата й непрестанно се чупи. Съпругът й Петер (Бешир Зечири) е безследно изчезнал на фронта. Каролине започва връзка с фабриканта (Йоаким Фйелструп). Първият път правят секс почти на улицата без никакво притеснение. След края на войната Петер се връща с маска върху обезобразеното си лице. Каролине му казва, че е срещнала друг. Прогонва го. Бременна е. С любимия ще се женят, но майка му баронеса се намесва и той се предава. В обществена баня Каролине промушва дълга игла в утробата си. Руква кръв. Спасява я по-възрастната Дагмар (Трине Дирхолм) с русокоса седемгодишна дъщеричка Ерина (Аво Нокс Мартин). Дава й визитка. Каролине издирва Петер, който работи в цирк. Ражда момиченце на работа. Той иска да го задържат, но тя го дава на Дагмар, която има нелегална агенция за осиновяване на деца. Бебето щяло да отиде при лекари или адвокати. Каролине кърми Ерина. И други майки идват да оставят децата си. В един момент Каролине се усеща и проследява Дагмар. Натъква се на зверска гледка. Идва полиция…
Филмът е по реални събития – жестокото умъртвяване на около трийсет бебета в продължение на седем години от Дагмар Оверби, предизвикано от състрадание към техните майки. През 1921 г. серийната убийца е осъдена на смърт, а по-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. В един момент е смятана дори за героиня.
Заснет в експресионистичен ключ в черно-бяло, с остри ракурси и брутални сенки от талантливия поляк Михай Димек, филмът е симфония на кошмара – екзистенциален и обществен, а портретите са възхитителни. Патилата на Каролине са безкрайни, но още по-страшни са деформациите на човешките лица, показани на екрана – като прелюдия към филма и след това. Самота и копнеж, страдание и спасение, безцеремонност и безпризорност се преплитат в злокобен възел на неудовлетворението и криворазбраното благородство. На моменти филмът залита към хоръра, а и стържещата музика го тласка натам.
С разбитото лице на Петер и маската той препраща към френския „Ще се видим там горе“ (2017) на Албер Дюпонтел по романа на Пиер Льометр – друг нестандартен филм за Първата световна война и последиците от нея. За разлика от злокобния „Момичето с иглата“, той е разказан с лекотата на приказка.
Обичам да гледам датско кино, но този филм ме изнерви. На моменти се опитва да се съизмерва с Бергман, но не му стига нито психологизъм, нито режисьорски талант. Предпочитам филмите на Андерс Томас Йенсен, Ларс фон Триер, Сузане Биер.
Геновева Димитрова