Вълна от феминизъм – закъснял или като акт на актуализирана политическа коректност, залива столичните сцени. Във въпросните спектакли има символично мъжко присъствие, което рядко променя развръзката в сюжета. Наситените с рокли, букли, псувни, диалози за секс, демонстрирани бедра и гърди зрелища се движат по ръба на драматургичния кич, но билетите за тях се продават като топъл хляб. Темата е актуална, историите са забавни, посланията не особено дълбоки.
През март една след друга излязоха три премиери, в които представителките на нежния пол се чудят да бъдат или да не бъдат верни на природата си. В Театър „Българска армия“ Атанас Атанасов постави „Пет жени в еднакви рокли“, чийто автор е Александър Бол, спечелил „Оскар“ и „Златен глобус“ за авторския си хит „Американски прелести“. Сюжетът е злободневен – жена вамп (Лара Златарева) е негласен лидер в група шаферки, в която са включени незадоволена в любовта и измамена в съпружеските надежди разкрепостена пухкавелка (Анастасия Ингилизова), по-млада бунтарка, пушеща джойнт и показваща гърдите си (Евелин Костова), религиозна фанатичка и потенциална стара мома (Дария Димитрова), полуалиенирана лесбийка (Лиза Шопова). Всичко е по американски – елементарната психология, предвидимите реплики, дрогата, богохулството. Шаферките си споделят грехове и блянове за здрав секс, докато накрая влиза Тигран Торосян и след кратка комедия от грешки е яко ступан от бойните дами. Хепиендът компенсира щетите. Типажите са ясно избрани в съответствие с матрицата, но шоуто надделява драматургията, песните идват малко в повече. А на тези, които помнят предишната версия на „Пет жени в еднакви рокли“ на Владимир Люцканов с Койна Русева, Параскева Джукелова, Ева Тепивичарова, Симона Халачева и София Бобчева, им е малко тъжно, защото там за последно играе непрежалимият Чочо Попйорданов.
Феминистката вълна във Военния театър се подсилва и от „Представление и половина“, където Стоян Радев събира 14-те дами на трупата, начело с доайенките Меглена Караламбова, Елена Райнова и Мимоза Базова. Първоначалната анонсирана идея е те да разкажат за по-интимни епизоди от кариерата си, които биха могли да бъдат оцветени и от елегантна светска пикантност. Но в крайна сметка зрителите гледат нещо разточително, което прилича на театър без конструкция и драматургия, но не и „разпилени изповеди“, както обещава Стоян Радев. Елена Райнова подмята за скандалния си роман с женения Методи Андонов, разтърсил арт гилдията през 70-те години на миналия век и приключил със смъртта на известния режисьор, и за палавия още от общото им студентство Стефан Данаилов. Няма и помен от феминистка смелост, макар че тя е възможна и без да се стига до дълбаене в дебата за сексуалния тормоз от страна на режисьорите и за скверните диванчета на продуцентите.

Пак в афиша на Театър „Българска армия“ е включена постановката „Стъпка по стъпка“ на класика Питър Куилтър с режисьор Лиза Шопова. Три млади жени са много близки, но малко по принуда се озовават заедно в планината: Анастасия Ингилизова, Евелин Костова, Гергана Плетньова. Всъщност те са тръгнали да оплакват четвъртата от компанията и покрай това споделят неволите си. За разкош от време на време преминават три момчета в пестеливи планинарски дрехи, през които се виждат секси мускули. Своеобразна увертюра към „Пет жени в еднакви рокли“, макар и в обратен ред.

Владимир Люцканов се връща към дисекцията на женската философия в „Шаферки завинаги“ в Сатиричния театър. Силвия Лулчева, Албена Павлова и Албена Михова са много смешни, колежките им не толкова. В детството четири момичета се кълнат да са една до друга на сватбите си, колкото и да са те на брой и с каквито и провали да са минирани. Настават невъобразими ситуации, ярки илюстрации на тезата, че мъжете са от Марс, а жените – от Венера. Клоунадата надделява, но на моменти наистина предизвиква здравословен смях.
Няма как да не се сетим за предишния женски „формат“ на Владимир Люцканов, трагикомичния разказ „Красиви тела“ – за шест приятелки, които празнуват забременяването на една от тях. Преди години плакатът с голите Нети, Силвия Лулчева, Нона Йотова, Стефания Колева, Искра Ангелова, Кристина Янева беше свеж дъх по „Раковски“.
Театър „София“ също предлага зрелище за жените, които могат да разголват и душата, и тялото си – „Скрити лимонки“. Хумор, битовизми, абсурди, истини – шест истории без сюжетна връзка помежду си, но обединени от „магическата среща с непредвидимото“. Формулировката е на режисьора Николай Поляков. „В текста лесно могат да се открият дофеминистки и постфеминистки оплаквания. Ако ги търсиш. Аз ги подминах. За сметка на обожанието ми към жената“, допълва той. Един от епизодите спокойно може да отпадне, а друг – да се редуцира.
Дори Явор Гърдев преди време се изкуши да дирижира само жени в Малък градски театър „Зад канала“. „Фицрой“ е за четири алпинистки, направлявани от един мъжки глас, този на Пенко Господинов. Героините на Ирини Жамбонас, Христина Караиванова, Анастасия Лютова и Каталин Старейшинска уж не са мъжкарани, но в някои от разговорите им прозира искрено мъжемразство. Посланията са отвъд елементарната война между половете, но в крайна сметка звучат откровено тенденциозно.
Да не забравяме, че истинският феминистки спектакъл в на софийска сцена се задържа над десетилетие в Театър „199“ – „Монолози за вагината“ на Ева Енслър и Галин Стоев с Цветана Манева, Снежина Петрова и Вяра Коларова. Премиерата през 2000 година беше събитие – до този момент толкова брутален разговор за насилието върху жените отсъстваше като художествен продукт в родното арт пространство. От Министерството на културата дори направиха опит за нескопосана цензура. Дойде и самата Ева Енслър, която онемя от възторг пред трите актриси. После заведе Снежина Петрова на грандиозния V-ден в Ню Йорк, посветен на битката срещу мъжете насилници. „Никой час, прекаран в театъра напоследък, не е оказвал по-голямо световно въздействие“, пишат в началото на века критици за пиесата на Ева Енслър, преведена на 48 езика и поставена в над 140 държави по целия свят. Наскоро Стоян Радев предложи своя трактовка на „Монолози за вагината“ – с Койна Русева, Светлана Бонин, София Бобчева.
Преди броени дни Маргарете фон Трота, която гостува на София филм фест с феминистката си драма „Ингеборг Бахман – пътуване в пустинята“ за връзката между австрийската поетеса Ингеборг Бахман и швейцарския драматург и писател Макс Фриш, сподели, че през 70-те и 80-те години води истинска битка, за да бъде допусната в кастата на мъжете режисьори. В началото на кариерата й продуцентите от прокламираната като толкова напредничава Европа дори отказват да изпишат името й като асистент, а после тя става първата дама, отличена със „Златен лъв“ на фестивала във Венеция – за филма си „Оловно време“ през 1981 г.
Това обаче е началото на феминизма в Европа и по света. На сцените ни през 2024 година той звучи по-различно и някак си олекотено.
Албена АТАНАСОВА