Поредната церемония за раздаването на Икарите в Народния театър се оказа още по-скучна и още по-дълга от предишната. Вкусът на предизвестената досада се усети още от въвеждащите изречения на водещите – Стелиан Радев побърза да се оправдае, че сценарият е писан от изкуствен интелект. А това явно се оказа оправдание за невъзмутимата в своите лапсуси студентка от НАТФИЗ Катрин Гачева. В един момент на Стелиан му дойде в повече да покрива фаловете на момичето и той сериозно се притесни, запълвайки с китара и пиано видимите дупки в постановъчната концепция. Докато припяваше – от Felicita на Ал Бано и Ромина Пауър до „Обсебен“ на Стенли, често заглушаваше думите за възторг и благодарности на награждаващите и наградените.
Стоян Радев – иначе твърде сериозен режисьор, явно беше дал зелена улица за артистична разпищоленост, по-подходяща за НАТФИЗ, но не и за официалния празник на съсловието. Наложи му се два пъти да излиза на сцената, за да въвежда ред и да коригира грешките в обявяването на връчващите статуетките. Може би трябваше и да обясни какво да разбираме от традиционното послание на Икарите – сега беше „Бойно поле за действие“. Възможни са не една и две трактовки.
От няколко години насам в организацията на церемонията на Съюза на артистите явно липсва регламент за минутите пред микрофона – изрекоха се големи излишества. Смислен беше Пенко Господинов, който взе „Икар“ за главна роля като Иполит Воробянинов от „Седемте стола“ по Илф и Петров на Дамян Тенев в Ловеч. Той посвети приза на покойните си родители, които никога не са го гледали, но „всяка вечер са в салона и сигурно с недоумение наблюдават какви ги върши“. Повечето от останалите лауреати не знаеха какво да кажат. Но не и Васил Бинев, който получи „Икар“ за дублажа на Казъм от турската сапунка „Златно момче“. „Името на Казъм не ви говори нищо – защото не гледате телевизия. Аз също не гледам“, уточни той и добави, че формулата „Текста четоха“, която звучи с финалните надписи на всеки филм и сериал, е откровено подценяване на този специфичен труд. „Въобще не го очаквах“, беше много искрен в дефиницията на Икаровите импровизации Боян Крачолов, който грабна наградата за режисура със своя експериментален мобилен спектакъл „Петрови в грипа и около него“, чиито зрители се разхождат из подземията на Народния театър. Той обаче справедливо припомни, че всички нас ни обединява търсенето на магията в театъра.
Сред словесните и други фриволности увисна един от най-важните моменти в Икарите – уважението към хората на изкуството, които завинаги напуснаха голямата игра през 2023 и 2024 година. Стилно подбраните в черно и бяло снимки на Иван Иванов, Златина Дончева, Христо Живков, Владимир Бонев, Ана Гунчева, Иван Черкелов, Иван Станев, Николай Ишков, Алек Попов и другите покойници се завъртяха на видео стената, но сред зрителите – повечето от които клакьори и връстници на най-младите номинирани, не последва никаква реакция. Не че респектът може да се режисира, но къде са грамотността и възпитанието? Дали не е време в НАТФИЗ да се въведе дисциплината „Обща арт култура“?
Музикалният финал също провокира недоумение, въпреки че изключителните фолклорни певици от „Български гласове-Ангелите“ изпълниха прекрасно с Христо Мутафчиев и Катрин Гачева големия хит на Адриано Челентано и Нада Il Figlio Del Dolore – „Синът на болката“. В него звучи „Брала мома ружа цвете“, в чиито записи участва и нашият дамски ансамбъл. Текстът на песента е трагичен – за изнасилването на жена, чиято омраза към насилниците изчезва в деня на раждането на сина й. Как да тълкуваме този избор? Като акцент от вълната на феминизъм, заляла сцените ни, или като липса на няколко минути, в които може да се прочете превода на текста?
От Съюза на артистите не за първи път подценяват публиката с додяващото си шоу, но обикновено си мълчим, защото обичаме театъра.
Албена АТАНАСОВА
