Атанас Пенев, познат за всички като Наско от Б.Т.Р., е музикант и вокалист на известната рок група. Включва се в първата си банда още като тийнейджър. По-късно става част от групите „Никога преди“, „Сателит“ и „Бард“. 1993 е една от най-важните години, защото тогава се присъединява към Б.Т.Р. Групата постига впечатляващи успехи не само у нас, но и в чужбина. Свирили са в куп държави, сред които Франция, Германия, Италия, Китай и Виетнам. Съвсем наскоро се върнаха от последното си турне в САЩ и Канада, а вече подготвят нови концерти в страната и в Европа.
– Наско, на 27 февруари ставате на 55. Днес по-различни неща ли си пожелавате, отколкото преди 20 години например?
– Да, със сигурност са по-различни. Приоритетите се сменят с годините, но все пак най-важни си остават здравето и любовта на близките хора. Заедно с това имам и своите професионални мечти. Доста от тях са сбъднати, но някои не са. 33 години сме заедно с Б.Т.Р. и имаме още много, много какво да покажем и направим – и като концерти, и като музика.
– А чувствате ли се на 55?
– И да, и не. Осъзнавам, че съм на 55, но в същото време, като мислене сякаш не съм се променил чак толкова много. Опитвам се да запазя младежкия устрем, желанието за музика и в мислите си оставам по-млад. Като уточнявам, че за мен музиката не е работа, не я възприемам така, тя е сбъдната мечта. Животът ми са и групата, и семейството.
– Споменахте мечтите, които имате пред себе си. Кажете поне една.
– Моите мечти са по-прагматични, не си мечтая да отида на някой екзотичен остров. В професионален аспект една от целите ми е до година и малко да направим още един албум, който да бъде по-различен – винаги се опитваме да сме различни от това, което сме направили до момента. А в семеен план – да имам повече време за близките ми. Имам малко дете, което вече стана на годинка, и с него всяка минута е страшно забавление.
– Съвсем наскоро се завърнахте от турне в Америка и Канада. Как преминаха концертите?
– О, страхотно! Направихме четири дати в Щатите, и четири в Канада. За първи път посетихме Сан Диего и Далас, отдавна не бяхме ходили във Ванкувър и Калгари. Другите градове пък бяхме посетили преди по-малко от година и заради това решихме сега концертите да са малко по-различни. Обадихме се на Оги Цолов и Денис Ризов, които веднага се отзоваха, и се получи страхотна българска вечер, с много различна българска музика. Честно казано, очакванията ми се надминаха. На някои от концертите направихме по 3 биса и хората искаха още. Запознахме се с невероятни нови хора. Оги Цолов и Денис Ризов привнесоха нов полъх във вътрешноведомствения ни музикантски хумор… Беше много хубаво! Имахме и късмет с полетите въпреки големия студ и сняг по това време.
– С какво концертите в чужбина като емоция са по-различни от тези тук?
– Колкото по-далеч е България от мястото, на което свирим, толкова по-голяма е носталгията. Генерално е една и съща публика, хората и тук, и там ни приемат еднакво, но факторът носталгия привнася по-сантиментални чувства. Хората си припомнят неща от времето, когато са били в България. Може би на това се дължи и тази голяма еуфория, която се усети на сегашните концерти. Нашата публика се състои от страхотни хора – интелигентни, радушни. На някои от местата спяхме в техните къщи, защото чисто логистично беше по-лесно. Посрещнаха ни с невероятно гостоприемство и много им благодарим. Първият концерт, който направихме в Северна Америка преди повече от десет години, беше в Калгари и още оттогава са приятелствата ни там.
– Имахте ли проблеми с визите и документацията, усеща ли се промяна в това отношение след встъпването на Тръмп?
– Не, нямахме проблеми. Малко е сложен въпросът с документите, още повече че ние пътуваме с работни визи, а те са скъпи и утежняват целия бюджет. Ако трябва да съм честен, визите, с които сега влязохме, ги бяхме изкарали по-рано – за предишното ни околосветско турне, когато Тръмп все още не беше в Белия дом. Аз не бих коментирал каква е Америка сега, единствено мога да цитирам Денис, който казва, че Америка не е това, което беше преди 20 години. Моят поглед е насочен към България, защото сме в тежко политическо положение.
– Предходното ви турне продължи два месеца. То ли е най-дългото и какво е усещането да се завърнеш след толкова време?
– Да, това е най-дългото ни турне без прекъсване. Иначе имаше една година, малко след 2000 г., когато за цялото лято се прибрахме точно 3 пъти, колкото да си сменим дрехите и отново да тръгнем. Тежко е толкова време да те няма, изморително е всеки ден да си на различно място. По средата на това турне се разболяхме, аз най-тежко и ми изчезна гласът. Но се преборихме, хората по концертите пееха вместо мен и ни помагаха. А връщането вкъщи беше много хубаво и сладко.
– Взимате ли си по нещо за спомен от държавите, в които ходите?
– Не, не съм чак толкова сантиментален. Но почти навсякъде получаваме малки подаръци – сувенири, магнити. Имам една чаша от Остин, която е вече на 7–8 години и ежедневно я ползвам. Спомените са по-скоро в главата. И в телефона (смее се).
– Има ли място, за което с Б.Т.Р. още мечтаете?
– Не. На мен много ми се ходи в Япония, защото предишния път бяхме само за два дена и не успяхме нищо да видим. Може би в Китай не е лошо да се върнем и да видим невероятния прогрес, за който всички говорят. Ходи ми се до Австралия и Нова Зеландия, но на почивка, за да мога да разгледам. Но честно казано, за мен няма нищо по-хубаво от Европа. Имаме страхотна история и цял живот няма да стигне на човек да посети всички музеи и да се наслади на културата, която има в Европа.
– След турнето в Америка какво ви предстои?
– Съвсем отскоро вече са налице всички носители на последния ни двоен концертен албум, който направихме за 30 години Б.Т.Р. в НДК със симфоничния оркестър на Велико Търново. Има го на CD, пуснахме го и на специална флашка, на която има MP3, има high definition audio, има видео на целия концерт и документален филм. Доста интересен продукт с много богато съдържание, какъвто досега не е издаван в България. И разбира се, албума го има и на винил за почитателите на винила. А освен това е наличен на всички дигитални платформи.
Това, което ни предстои съвсем скоро, са концерти на 18 и 19 март в Пловдив и Варна и след това на 21-ви в Sofia Life Club, когато ще завършим клубното ни турне – продължение на миналогодишното с нашите приятели от „Ахат“.
Вече подготвяме и лятното турне, което ще е съобразено със световното по футбол и ще е през юли и август. Общо 10 концерта, за които скоро ще пуснем билети, но все още няма да издавам какви изненади подготвяме. Междувременно в края на месец май ще направим и едно европейско турне – Кипър, Малта са част от местата, които ще посетим. Доста работа ни предстои.
– Не се спирате.
– Не, не, в никакъв случай. Не трябва да спира. Ние сме малко като акулите. Ако спреш, спираш да дишаш, да бъдеш музикант.
– За тези 33 години с Б.Т.Р. винаги се стараете да правите нещо различно и ново. Как обаче имате вдъхновение толкова много години?
– Вдъхновението е много важно, но трябва и да се работи. Идеята не е завършената песен – пътят между двете е много дълъг. Записваш първоначалната идея и след това започваш да работиш върху нея. Минава се през аранжимента, различни инструменти, смяна на хармонии, темпа, тоналности. Затова казвам, че трябва да се работи достатъчно често и редовно. Славчо е главният двигател на групата и се случва да се събуди „облян в пот“ с идея за песен. Имаме две такива песни, които той буквално сънува. Едната е „Няма връщане назад“, а другата – „Там, където“ с подзаглавие „Песен от сън“.
– Историята на Б.Т.Р. се развива заедно с демокрацията у нас. Събитията от последните месеци, протестите през декември карат ли ви да гледате по-оптимистично?
– И аз, и другите от групата винаги сме били оптимисти. Затова останахме в България навремето. Имахме много възможности да се развиваме в Западна Европа, но искахме да сме тук и да свирим български рок. И ние все още сме оптимисти въпреки тези 30 и няколко години демокрация. Много е тежко положението на България независимо от влизането ни в Шенген и въвеждането на еврото. Проблемите ни са големи и дълбоки – държавата ни е завладяна и това може да се промени само ако над 80% от хората излязат да гласуват. Вече няколко пъти сме гледали филма как рицарят на бял кон идва и спасява България – това няма как да стане, независимо че рицарят ще спечели доста гласове. Тези, които ще променят положението, са младите. Ние ходехме на протести, когато трябваше да ходим. Колко сме успели, вече е друг въпрос. Но сега е тяхното време – на нашите деца.
– Не се ли притеснявате, че днешните млади може да бъдат излъгани така, както бяхте излъгани вие в началото на 90-те?
– Много ми се иска да не бъдат излъгани. Хитреците и тези, които завладяха държавата, ще направят всичко възможно да превземат протестите и да ги минимизират. Както направиха с големия протест с 1 милион българи и след това се оказа, че БКП отново са на власт. Силно се надявам да не се случи отново, но трябва, минимум 80% трябва да гласуват. Колкото и да купуват, не могат да купят всички.
– Вашата дъщеря се ражда през 1996 г., точно в най-тежкия период и Виденовата зима. Тогава искахте ли един ден тя да живее извън България, за да има по-добър живот?
– Не, защото след тази зима избрахме много дясно правителство – на Иван Костов. Той съумя доста бързо да извади от калта държавата. Видяхме светлина в тунела. Освен това с групата още през ’93-та започнахме да пътуваме и осъзнахме, че границите не са пречка за хората. Дали моята дъщеря ще учи и живее някъде другаде, е неин личен избор. Младите днес нямат тези проблеми, които ние имахме по времето на комунизма – да не можеш да излезеш от държавата, да отидеш на море, да не можеш да изпиеш едно кафе отвъд граница. Днес не се оценява свободата, че можем да пътуваме в цял свят и че българският паспорт е един от най-силните в света. Но още тогава, след 1996 г., знаех, че пътуванията няма да са проблем и дъщеря ми може да живее където реши.
– Какво си спомняте от първото пътуване през ’93-та?
– Бяхме много млади, с много хъс, много енергия. Първото ни пътуване беше до Франция, и то точно в деня, след като нашият отбор отстрани френския от квалификациите за световното по футбол и бяхме леко хладно посрещнати. Но веднага осъзнахме, че в мига, в който излезеш от България, ти ставаш неин представител и посланик. Със своята култура, музика, със спорта. Винаги сме се старали да покажем, че българите има с какво да се гордеем, че не сме посткомунистически хора, които нямат асфалт по улиците, а сме европейци.
– Дъщеря ви се насочи към актьорството. Помните ли първия път, когато я гледахте на сцена?
– Да, беше още когато се подготвяше за НАТФИЗ, имаха представление с една творческа трупа. Помня и следващите пъти, когато съм я гледал. Беше първи курс в НАТФИЗ, когато влезе в „Роня“ с главна роля в театър „София“. Като баща се гордея и й стискам палци. Но винаги гледам с малко по-различен поглед от останалите хора в публиката, наблюдавам как ще се представи, дали ще й е добре ролята, дали ще се появят бели петна, както и при мен, ще импровизира ли. Дреболии, които повечето хора не забелязват.
– Вие как се справяте с белите петна, има ли момент на паника?
– Има, да. Белите петна са най-лоши в началото на песента. Ако е от популярните песни, обикновено гледам хората и те я запяват. Ако е от новите песни, се обръщам към някой от колегите.
– Това показва само колко важна е отборната игра.
– Няма нищо по-хубаво от това всички да дават всичко от себе си и да се получи вълшебството на сцената. Особено с рок музиката, която за мен е най-истинската, като оставим настрана класическата. В рока няма преструвки и тайни неща, с открити карти си. Много честна музика. Най-хубавото е, че с Б.Т.Р. сме оставили следа след себе си – песни, които да се пеят. Имаме над 15 песни в учебниците по музика. Това е страхотно признание. Като публични личности ние влияем на младите и не можем да си позволим да правим глупости и с музиката, и извън нея. Затова не мога да приема сериозно един определен жанр. За мен е много важно да учиш младите кое е стойностно и добро, кое е кич и култура. Голяма част от публичните личности, не само у нас, са известни просто защото са известни и чалгата нанесе тези щети – не носиш никаква стойност на хората. Както казва Камен Донев: „Мечтата на българина е да бъде 15 минути по телевизията“.
– Кога усетихте славата и че тя носи допълнителна отговорност?
– Когато излезе „Спасение“. Тогава нямаше човек, който да не ни разпознава. Даваш си сметка, че не можеш да се скриеш и каквото и да направиш, ще те видят. Но има и много хубави неща – обичам да ходя пеша и ми е страшно приятно, когато хората ме поздравяват.
– Говорихме си за дъщеря ви, а преди година се роди и синът ви. Бащинството повече смелост и сили ли дава, или страхове за детето?
– Първото надделява, въпреки че ги има и страховете. А сега усещам и радостта от всеки един момент, в който съм с него.
Ивет САВОВА