Баща му е хамалин на пристанището в Бургас, а той е най-великият български актьор на XX век. Апостол Карамитев е сравняван с титани на европейския театър като Жерар Филип и с властелини на международното кино като Орсън Уелс, но талантът и чарът му са без аналог. Той е толкова различен и като игра, и като визия, и като интелект, че всяко друго общество би го провъзгласило за национален бранд.
Но роденият на 17 октомври 1923 година в Бургас Карамитев не дочаква подобно признание – изгаря само на 50, за да затвърди това, което всички знаят: всяка революция изяжда децата си. Дори необявената и неглижираната – като тази, която той все пак успява да вдигне за своите по-малко от три десетилетия в провинциалното и омотано от идеологеми изкуство на България. Има нещо съсипващо и пророческо в първия кадър на „Бялата стая“ на Методи Андонов – шедьовър на българското кино за всички времена, в който Карамитев пори равната тълпа из центъра на София, а Коста Карагеоргиев пее „И все пак, жалък и упорит, аз се движа напред!“. Съсипващо, защото и Апостол, и Андонов сякаш знаят, че дните им са преброени – като на главния герой, академичния мъченик Александров, най-съвършената роля на Карамитев в киното. Актьорът ще умре през ноември 1973, Методи Андонов, друга извънредна личност, ще го последва в отвъдното шест месеца по-късно. Неслучайно толкова хармонично се допълват във филма, създаден по повестта на Богомил Райнов „Пътища за никъде“.
„Някога, много отдавна, в моите бурни младини, имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения, на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мен, че аз не съм пъпът на Вселената и че светът не се върти около мен. Вече не знам кое е добро, кое е лошо, какво е победа, какво е поражение – и не искам да знам. Победите се оказват жалки и незначителни, много от пораженията се оказват големи победи – над себе си, над собствената си гордост и заблуждения. За нищо не съжалявам и от нищо не се срамувам“, признава Карамитев в последното си интервю през есента на 1973 година. Дава го на Националното радио, което съхранява гласа му. Незнайно защо, Националната телевизия на годишнините обикновено пуска филмите с Карамитев, но не и спектаклите с негово участие.
Вероятно въпросните ленти са потопени, опожарени или затрити и това едва ли е новина. Ако все още има някакво наследство от някогашния вездесъщ и всемогъщ „Балкантон“, сигурно могат да бъдат възстановени монолозите от представленията на Карамитев, тиражирани във винилова плоча. Той извайва 50 образа на сцената и 20 на екрана – Шура Ведерников в „Години на странстване“, Глумов и в „И най-мъдрият си е малко прост“, Ромео, Гуидо Феранти в „Херцогинята от Падуа“, цар Симеон в „Монахът и неговите синове“, Биф в „Смъртта на търговския пътник“, Джери в „Двама на люлката“, Джордж Кетъл в „Скандал в Брикмил“, Хенри Четвърти и Виктор Франц от „Цената“. Първо конкурира Кръстьо Сарафов, Владимир Трендафилов, Петко Атанасов, Борис Михайлов, Стоян Бъчваров, Георги Стаматов, Иван Димов, Константин Кисимов, после започва да ги превъзхожда, отхвърлил принудителната соц конюнктурност на предшествениците си. Карамитев е свободен дух, космополит, визионер. Модерен е като творец и човек в сивите години на конфекцията.
В юношеството е и докер, и преподавател по латински
В Бургас носи кофите с лепило за афишите, за да гледа без пари театър и кино
Контрастите в живота на Карамитев започват от детството му. Въпреки че семейството е ужасно бедно – баща му изхранва тримата си сина с каруцата, той – едва на четири, влиза в Италианския лицей в Бургас. Бързо започва да получава роли в представленията. Говори езика на Данте като никой друг в училището. Толкова е добър, че когато не заработва като докер на пристанището, преподава латински. За да гледа театър и кино без билет, разнася кофите с лепило за афишите. През Втората световна война е артилерист в Горна Джумая. После се установява в София – иска да учи в Театралната школа, но по-големият му брат, който го издържа, му напомня желанието на вече мъртвия им баща Чочо да учи право. И той в продължение на две години усвоява юридическите науки в Софийския университет. Паралелно е и слушател в бъдещия ВИТИЗ. През 1948 година държавата за първи и единствен път помага на Карамитев по пътя му към славата – той напуска алма-матер, тъй като Школата е преобразувана във Висше училище, което официализира образованието на артистите. Тази смела и съдбовна крачка на Апостол е подкрепена и направлявана от Стефан Сърчаджиев – негов учител от Школата. Сърчаджиев толкова силно вярва огромния талант на момчето от Бургас, че отива с него на преговорите с батко му Асен, който трябва да благослови голямата промяна. Сърчаджиев отваря не само сърцето си за Апостол, но и дома си – възпитаникът му живее на квартира в апартамента на ментора си.
Любопитството му към света и професията на Карамитев са огромни. Докато все още са далеч от славата, с Коста Цонев искат да обикалят България на автостоп – за да опознаят страната и най-вече, за да се срещат с хората. В първото вариете в България „Ревю на ЗЗ оборота“ през 1962 година – пищно зрелище на Виктор Марков с композиторите Борис Карадимчев и Иван Стайков и легендарния „Джаз на оптимистите“ с диригент Божидар Секиларов, Апостол е конферансието – пее и танцува като за световно. Той е в компанията на Георги Черкелов, Анани Явашев, Леда Тасева, Лора Керанова, Хиндо Касимов и изгряващия Емил Димитров. Две хиляди ги аплодират. Но все не му достига самочувствие. Дори се налага Леон Даниел и Боян Дановски да го утешават, че неговото време скоро ще дойде.
„Беше много красив, но тогава в театъра лансираха по-ръбестите“, споделя в спомените си Леон Даниел. Два огромни куфара не могат да поберат любовните писма от почитателки. Говори се, че Николай Лилиев му иска „назаем“ поради липса на свои. Маргарита Дупаринова, съпругата на Карамитев, споделя, че понякога е ревнувала от всички тези жени, които са били готови да преследват мъжа й. И уточнява, че всъщност всички са били запленени от него – включително и децата от кооперацията на „Оборище“, които води на куклен театър заедно със собствените си наследници. Но противоречивите емоции не спират. Тръгва да специализира режисура в Москва, но в Русе го свалят от влака. Съученик от Бургас пише донос, че Карамитев – като възпитаник на Италианския колеж, пътува често до Рим и е зле настроен към социалистическите държави. После, естествено, заема мястото му. По-късно Карамитев и Росица Данаилова успяват да се класират в аудиторията на легендарния режисьор Георгий Товстоногов. За по месец посещава академиите на Полша и Чехия, влиза в Сорбоната.
Репетиции, представления, снимки в киното и телевизията, записи в радиото, студенти. За него кариерата е работа, а животът – децата му. Но се опитва да ги държи на дистанция от кухнята на професията. Ако им разказва някакви случки от нея, то те задължително са забавни и ведри – винаги се иронизира, никога не споменава някого с лошо. Той и Дупаринова възпитават Маргарита и Момчил да не се перчат с фамилията си.
И още едно важно правило – в дома на Карамитеви не се говори за пари. Писателят Михаил Топалов разказва, че Карамитев редовно купува храна и дрехи на няколко бездомници, които обикалят Докторската градина. Издържа и двама бедни студенти, но въобще не позволява този факт да бъде споменаван. И заради това му завиждат. Дори отказват на народа да се поклони пред тленните му останки в Народния театър. Сбогуването е във ВИТИЗ – ковчегът е на сцената, а опашката стига до площад „Славейков“. В надгробното Рачко Ябанджиев, друг голям актьор от 60-те и 70-те, изплаква: „Сбогом, момко на моето поколение! Сбогом, Принце!“.
За Йосиф Сърчаджиев е като втори баща
Някои от учениците му го обожават, други не му прощават перфекционизма
Когато Стефан Сърчаджиев напуска семейното огнище, за да заживее с Леда Тасева, един от синовете му – Йосиф Сърчаджиев, при всеки проблем тича при Апостол, облъчен от обаянието му от малък. Когато Сърчаджиев-младши вече служи в Ямбол, в града пристига Народният театър със „Смъртта на търговския пътник“. Не е лесно Карамитев да го измъкне от поделението, където Сърчаджиев постоянно има провинения, но въпреки това успява да го вкара на представлението, а след това да го види за час, през който Йоско се жалва и вайка от съдбата си. Апостол му обяснява, че унижението ще му бъде полезно, за да помъдрее в отношението към другите.
Йосиф Сърчаджиев влиза в класа на Моис Бениеш във ВИТИЗ, но заедно с няколко колеги решават да изгонят асистентката на професора – Елка Михайлова. А после отиват при Апостол Карамитев и го молят да им стане преподавател. Той обаче им отказва – не му е достатъчно интересно. След седмица все пак отива да види какви ги вършат и се ужасява. А после се заема с тях, ей така, напук на протокола – те са в четвърти курс, но не умеят почти нищо. А Карамитев е като баща за Йосиф Сърчаджиев и не желае да го зареже. Когато Димо Лолов, братът на Татяна Лолова – той е от випуска на Йосиф – поставя „Херкулес в Авгиевите обори“ от Дюренмат, пиесата не се харесва на цензорите, спират я с решение на градския комитет на Комсомола. Сърчаджиев е готов да посипе главата си с пепел, за да не го изключат от организацията и да провалят бъдещето му, но Карамитев му забранява – ако ще го е страх още в началото, то как ще продължи, а и истината винаги тържествува.
Подготвя го и за държавен изпит – с роля в „Асансьорът“ на Георги Марков. Но точно тогава писателят заминава за Италия и в София се разчува, че е избягал от комунистическата си родина. Скандалът е огромен, Карамитев е обвинен, че толерира текст на невъзвращенец. Той поставя финала на ситуацията с единствена фраза „Ей, големи серсеми“. Разликата във възрастта между него и Йосиф Сърчаджиев няма значение – и двамата са разкрепостени и дори щури. Особено когато викат духове, с които говори Райна Томова, бъдещата съпруга на Йосиф Сърчаджиев, която е медиум. А Сърчаджиев и до днес се чувства неразривно свързан с Карамитев – след като идва на себе си след инсулта, сякаш мимоходом споменава, че любимият му даскал му е помогнал дори от отвъдното.
Още на втория кръг от изпитите във ВИТИЗ Карамитев сочи Юрий Ангелов: „Взимам момчето от Плевен, което прилича на Джани Моранди“. А Кръстю Мирски, шеф на комисията, го пита: „А кой е този Джани Моранди?“. Юрий Ангелов и досега разказва, че толкова много визуално е приличал на Карамитев, че го мислели за негов син. Както и Васил Найденов, който на младини е копие на актьора. Самият Юрий Ангелов така сполучливо копира учителя си като интонации, като жестове, че и него подозират в незаконно роднинство, което пък силно развеселява самия Апостол. Въпреки всички абсурдни случки Карамитев прави с класа си пет постановки – абсолютен рекорд, който също е трън в очите на синекурните професори във ВИТИЗ, докато той си остава доцент.
Но не всички негови студенти го боготворят. В един от часовете, които той провежда с режисьорите, Павел Васев, който след време два пъти ще бъде директор на Народния театър, се появява на няколко питиета. И Карамитев го изпраща вкъщи, за да изтрезнее, да се стегне и да се върне. На актьора невинаги му върви по вода – завистта и злобата в храма на музите нямат почивен ден. В края на 60-те той се хвърля в поредна самоотвержена битка – помещението за партийни събрания на четвъртия етаж в Народния да се превърне в пространство за камерни представления. Това никак не е лесно – особено за човек като него, който не е член на БКП.
Тогавашният директор, генералът от запаса Александър Гетман, разрешава с цената на безкрайни дебати и трудности, свързани с отпускането на допълнителен бюджет. Залата е открита през март на 1968 година с премиерата на „Амазонката“ от Богомил Райнов, като Карамитев е в една от главните роли. Той харесва стила и героите на писателя, по чийто сценарий е и „Бялата стая“ – вечната класика, в която Карамитев прави най-добрият си образ в киното. Неговата последователност в реализирането на проекта разкрива две важни страни от характера му. Той чудесно знае, че на подобна сцена за ограничен брой зрители ще могат да се поставят стойностни пиеси, далеч от идеологемите на многолюдните спектакли. Защото, когато си на сантиметри от публиката, няма как да вдигаш лозунги и да я засипваш с гръмки фрази за просперитета на соца – дори Тодор Живков гледа там „Хенри IV“, може би най-виртуозното превъплъщение на Карамитев в пика на кариерата му.
Апостол не се страхува от конкуренция – той е наясно, че точно под тези прожектори колегите му ще сътворят най-убедителните си персонажи, тъй като цялата атмосфера предразполага именно към психологически тип театър. Но не всички оценяват желанието му за творчество на световно ниво. Само няколко дни след премиерата на „Хенри IV“ се появява заповед пиесата да падне. И тогава се случва нещо небивало и неочаквано – техническите екипи обявяват стачка. Скандалът постига ефекта – световноизвестната пиеса на Пирандело остава в афиша. Злопаметността обаче няма давност. Когато след три десетилетия Павел Васев застава начело на трупата, името на Карамитев е свалено от четвъртия етаж.
Тази необоснована анонимност продължава шест години. Дори Мариус Донкин, следващ шеф на академиците, изчаква подходящия момент – може би го спират приказки като „Защо да се казва Апостол Карамитев, той ли е единственият и най-гениален?“. Министърът на културата Боил Банов обаче категорично подкрепя Момчил Карамитев, който не спира да влага огромни усилия за възстановяването на справедливостта. На повторното откриване през 2018 година не повече от 30 души аплодират паметта на Апостол – от актьорите в Народния е само Николай Урумов. По това време здравето на Стефан Данаилов е силно усложнено и той няма как да присъства на събитието, въпреки че Карамитев се намесва кардинално в професионалното му битие. „Ако не беше Апостол, нямаше да съхраня истинския артист в себе си“, споделя той. Докато са рамо до рамо в „Сватбите на Иван Асен“, Карамитев го пита: „Как смяташ да продължиш?“. Стефан Данаилов е крайно учуден, защото снима непрекъснато. И тогава чува думите, които ще го отрезвят за следващия етап от живота му: „И аз снимах непрекъснато, но после спрях – намери си театър дори ако това означава временно да напуснеш киното“. Седмица по-късно Стефан Данаилов подава документи във военната трупа.
Две жени го обичат до смърт
Разбива сърцето на годеницата си от ученическите години Магда, партньорката му в „Легенда за любовта“ Яна Рибарова се самоубива
В орбитата на градските легенди се носят две любовни истории, в които Карамитев играе фатална роля. В ранната младост той е сгоден за своя съученичка от Бургас. Според спомените на писателя Станко Михайлов госпожицата е съвършена и като физика, и като духовност, и като елегантност, въпреки че родителите й са обикновени учители. Магда, така се казва момичето, обаче е болна от туберкулоза. Според злите езици Георги Попов-Попето, колега на Карамитев, също е бил влюбен в красивата бургазлийка. Апостол не успял да понесе това, въпреки че Магда е имала очи само за него, и я напуснал. Не след дълго тя умира по-скоро от разбито сърце, отколкото от слаби дробове.
В „Легенда за любовта“ – живописна копродукция в стила на 1001 нощ, но по сюжети на Назъм Хикмет, Карамитев си партнира с две дами. В българската версия в обятията му е прелестната Емилия Радева. Във варианта за Чехословакия прегръща Яна Рибарова. Няколко месеца след финала на снимките Рибарова се самоубива. Според колегите й в Прага – заради обезумяващото й влюбване в Карамитев.
Още един странен епизод от началото на 70-те буди любопитство – Ванга не желае да гледа на Апостол Карамитев, Виолета Бахчеванова и Жени Божинова. Народният театър играе в Петрич „Рожден ден“ на Драгомир Асенов – две представления едно след друго. Тримата са колкото изморени, толкова и възбудени, че се намират толкова близо до култовата пророчица. Успяват да се строят на двора пред къщата й някъде след полунощ. На разсъмване тя излиза от дома си, застава пред „опашката“ и гневно обяснява на хората, че са прекалено много за мигрената й. Някой боязливо се оправдава, че са не повече от 30, а Ванга отвръща: „Ами бучките захар в чантите?“. Но това е само увертюрата. След минута тя директно обявява: „Артистите направо да си тръгват. Няма да се занимавам с тях – после да ме разнасят из София“. Бахчеванова живее до 86, а Божинова е вече на 92. Най-вероятно Ванга не е пожелала да се издаде пред Карамитев, че усеща наближаващия му край.
Когато Карамитев се разболява от рак на черния дроб, забранява на Вили Цанков да информира колегите, с които снимат „Сватбите на Йоан Асен“. С душа зад зъбите продължава да върши и най-противопоказаните за състоянието му неща на терен – като венчавката с Мария – Невена Коканова, в Алдомировското блато край Сливница. След време Коста Цонев ще каже: „Може би студът и ледената вода, в която газехме, ускориха развитието на болестта у Апостол“. Смята се, че художничката на продукцията Мария Ножарова е затворила очите му в моргата, а после е избръснала лицето му.
Маргарита Дупаринова: Апостол беше изпратен дух в моя живот
Смъртта му беше много страшно страдание
Маргарита Дупаринова се запознава с Апостол Карамитев в школата за начинаещи артисти в Народния театър. След години актрисата споделя впечатленията от първата им среща: „Беше слабичък, с някакъв плетен пуловер от бледолилава прежда. Още ми е пред очите, много слабичък, огладнял. Но беше с много хубава фигура и с много хубава глава. Като на Давид на Микеланджело“.
Антон СТЕФАНОВ
Една вечер в почивката между две репетиции на пиесата „Фуенте Овехуна“ Маргарита предлага да играят на „Пусни, пусни пръстенче“. Когато идва нейният ред, тя пуска пръстенчето в шепите на Апостол. После учат във ВИТИЗ, той е две години след нея, защото е с две години по-млад: „Прииска ми се да му дам едно цветенце, кокиче, в знак на приятелство – разказва Дупаринова. – Стори ми се, че беше гладен. Исках нещо хубавичко да му дам, за да се усмихне. Като го дарих с кокичето, той се усмихна. Направо ме заслепи.“
Не след дълго двамата сключват брак – на 21 август 1948 година на сцената, когато играят Ромео и Жулиета. Апостол прави два пръстена от ширитчета и поставя единия на пръста й по време на спектакъла. Първоначално Маргарита не е разпределена да бъде Жулиета, защото е висока и едра. След като много настоява да играе, получава специално разрешение на директора на театъра да се подготви за ролята, но сама, без да репетира с другите. Апостол й помага. Така се събират три Жулиети – Ирина Тасева, Мила Павлова и Маргарита Дупаринова.
След едно представление младоженците отиват в Княжево с кумовете. Слагат подписи и узаконяват брака си. После в малко квартално ресторантче ядат филе от акула и пият топла бира. По-късно на бял свят се появяват и двете им деца – Маргарита и Апостол.
А ето какво разказва за живота си с Апостол Карамитев Маргарита Дупаринова в интервю за книгата „Всяка неделя – легендата и нейните герои“ през 1996 година.
-Госпожо Дупаринова, благодарна ли сте на съдбата, че ви срещна с Апостол Карамитев?
-С течение на годините усещам реално и по-дълбоко, че това беше необикновена среща. Той навярно е бил изпратен дух в моя живот. Беше толкова слънчев и с толкова обич се отнасяше към всички живи същества, които са край него. Имахме кученце вкъщи, което също беше подчинено на любовта си към Апостол. Той наистина излъчваше необикновена положителна енергия и я предаваше на хората, най-много на своите деца – Маргарита и Момчил. Апостол имаше необикновено присъствие и на сцената.
-А славата му не ви ли потискаше?
-Не, не, никога. Аз му се радвах. Обичам всичките си колеги. Почти няма представление, което да не съм гледала. Аз съм една от малкото, която може от сърце да пожелае на колега „На добър час“ и след това да каже две слова за резултата, видян от мен. Обичам театъра. От Станиславски научих, че актьорът не трябва да обича себе си в изкуството, а изкуството в себе си.
-За вас в пълна степен важи поговорката, че кръвта вода не става, тъй като и двете ви деца тръгнаха по пътя ви.
-Да, когато започнахме да репетирам „Антигона“ от Софокъл с гръцкия режисьор Музинидис, не знаех, че очаквам рожба. Чак по-късно, в четвъртия месец, в една пауза, усетих поздрава на моето дете. Това беше Маргаритка. Не съм била млада майка. На 37 години бях тогава. С Момчил бях в седмия месец, когато ходихме на турне през лятото. Не беше леко турне.
-Вярвате ли, че съдбата ни е предопределена?
-Да. Вярвам, че пътят на хората е определен, и все бих искала да не греша толкова, колкото съм грешала. Но се улавям, че не минава ден, в който да не направя нещо грешно.
-За коя своя грешка съжалявате най-много?
-За това, че може би съм мислила за себе си като за човешко същество, което разбира законите на живота, и сигурно съм надценявала своите знания. При това изникват различните грехове – най-вече някаква гордост. В Библията е казано, че гордостта е голям грях, който води много грехове след себе си.
-Откъде идваше тази гордост във вас?
-Може би от това, че съм живяла с баба ми и тя говореше винаги много сериозно с мен. Беше попадия, имаше четири деца. Трите ги е загубила, когато са били вече големи, и е останала само майка ми.
-Казвали сте, че сте благодарна на живота, но той ви е предлагал и трагични моменти – един от тях е смъртта на съпруга ви.
-Един актьор получава някакъв тренинг. Играла съм много трагични роли и това ми е дало вярата за Апостол. Той не си е отишъл. Той съществува. Той е с нас.
-Неговата душа е тук. Така ли смятате?
-Целият е тук. Смъртта му беше много, много страшно страдание.
-И все пак казвате: доволна съм от живота.
-Благодарна съм.
-Господ ли е опората ви сега?
-Винаги е бил. Когато се роди сестричката ми, тя е шест години по-малка от мен, аз изчезнах от погледа на втория съпруг на майка ми. Не съм била осиновена от него и той за мен винаги е бил чичо Петьо. Според него детето има само един баща. Не съм била много нито със сестра си, нито с брат си, нито с майка си.
-А с кого сте били най-много?
-С Апостол, с моите деца и вътрешно с тази сила, която покровителства такива като мен.
Материалите подготвиха Албена АТАНАСОВА и Антон СТЕФАНОВ