Когато Николай Сотиров преди години участва в холивудски екшъни в София с Уесли Снайпс, Стивън Болдуин, Жан-Клод ван Дам и Долф Лундгрен, те неведнъж го питат дали е учил в прочутата школа по актьорско майсторство на Лий Страсбърг. Той, естествено, им отговаря: „Не. ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. И те не могат да повярват, че в София има такава академия за кино и театър.
Десетилетия по-късно Ники Сотиров се завърна от Филаделфия, където снима в българо-американския филм „Брас бенд“. Вече почти никой не пита никого какво и при кого е учил, но и го няма този респект към авторското кино, което особено много допада на Ники Сотиров – филмите на великите разказвачи и режисьори като Фелини, Бергман и Антониони.
Албена АТАНАСОВА
– Каква е ролята ви в „Брас бенд“, господин Сотиров?
– Историята е за банда, която свири кавъри, етно и джаз адаптации на наши фолклорни хитове. Аз съм тромпетистът Ники, което, разбира се, не означава, че вече съм на „ти“ с този инструмент. Другите двама са Явор Веселинов и Митко Касабов – те действат на едни огромни туби. Певицата е страхотната Жанет Иванова, тя играе Яна, любимата на Ники от Канада, те се откриват след дълга раздяла. Интригата се завърта, когато тримата разбират, че в Ню Джърси има международен етно фестивал. Искат да спечелят наградата, за да предоставят десетте хиляди долара към нея на талантливи ромчета. Финалът е шоков. Жанет преподава в Музикалната академия на Сан Диего и действително е сериозен професионалист. Стана суперемоционално, когато пред камерата тя удари тъпан, а после затанцува отгоре му. Режисьор е Константин Стоянов, който отдавна живее в Щатите, а това е дебютният му пълнометражен филм, досега е правил късометражни и документални. Първо ми предложи екшън – тотално в матрицата и с безобразно много пари. После решихме да правим „Брас бенд“. Явор Веселинов дойде от Ел Ей, операторът Христо Бакалов – от Кънектикът. С нас работиха и седем чудесни американски актьори.
– Обсъждахте ли с тях стачката в Холивуд?
– Да, защото буквално пред очите ни приятели в IT екипите на Холивуд останаха на улицата. Изкуственият интелект ги размаза. Големите босове въобще не се интересуват от човешкия ресурс. Вече нямаш работа?! Благодаря, че беше толкова добър и Бог да те пази. До тук. Изкуственият интелект е хипер по-евтин на продуцентите – не го хранят, не го поят, той няма претенции. Нещата са жестоки. Неслучайно Том Круз, Брад Пит, Леонардо Ди Каприо, Мерил Стрийп извадиха милиони, за да подкрепят гилдията. За огромно съжаление и с цялото ми уважение към Джеймс Камерън, но в новия „Аватар“ той категорично демонстрира, че няма нужда от актьори. Милиарди електронни мозъци и нито едно електронно чувство. Не знам какво кино може да излезе от актуалните морални и комерсиални закони в Холивуд с квотите за афроамериканци, джендъри, небинарни, азиатци и всички останали. Но американците от по-стабилните поколения са твърди хора. Няма да забравя как на 11 септември 2001 година снимах в щатска продукция близо до изоставена ж.п. гара до границата ни със Сърбия, когато нашият звукорежисьор, българин, ме извика. „Ники, ела да видиш по телевизията кадри от много лош хорър.“ И докато го приканя да прочете какво пише на екрана – че всичко е на живо и директно от атентата в Ню Йорк, американците се хванаха за ръце и започнаха да се молят. Без истерии, без хаос. Сега, във Филаделфия, колеги не скриха, че им трудно, но не пропуснаха да заключат, че нещата ще се оправят. Винаги са позитивни. Виж, при по-младите не е така, те психически се люлеят повече.
– Да не ги мислим американците, какво според вас се случва в родното кино?
– Плашещи неща. Няма верен критерий за качествен арт продукт. Всеки е прав за себе си, всеки е срещу всеки. Войната вътре води до тотална колизия, от която страда самото кино и най-вече – зрителите. Не знам защо се докарахме до тук. Винаги съм смятал, че киното е начин на живот. В момента у нас то е начин да погубиш някого. Филмът се прави, за да се гледа. Това правило тук дълбоко се пренебрегва. Има хора, които са готови да продадат и майка си, за да вземат едни пари, една субсидия. Какво да направят несправедливо ощетените от оценъчните комисии в НФЦ? Да се съблекат голи и да обикалят Парламента в знак на протест ли? Или да се бият?! Някои се съдят. Други се смиряват, без да се примиряват. Вярвам, че ще дойде по-добро време, че рано или късно ще стигнем до своя „Оскар“, защото всички около нас вече или бяха номинирани, или го получиха. От какви ли не държави взеха Оскари. Абсурд е, че все не успяваме да се класираме. Опитвам се да следя с добри очи и новите сериали, но нещата не са добре. Не искам да коментирам в детайли.
– Какви са греховете на режисьорите към актьорите?
– Въло Радев и Бинка Желязкова вярваха в нас и ни обичаха. Днес това е екзотично минало незабравимо. Не говоря за всички, разбира се. Пак при някои режисьори отиваш на терен и те не знаят какво да правят – после много личи на екрана.
– Кои от принципите на тези двама големи кинаджии – вие сте техен актьор в „Адаптация“ и в „Голямото нощно къпане“, продължават да стоят в подсъзнанието ви?
– При тях пих вода от извора, който по-късно други се опитаха да замърсят. Въло ни показваше и доказваше, че всеки кадър е свещенодействие, ритуал. Веднъж ми призна: „Ники, не мога да си обясня два феномена – дъжда и тъгата“. И може би тъкмо заради тази енигматичност всеки от филмите му е пропит с тях. За Бина всяка сцена беше живописно платно. Можеш да я извадиш на стоп кадър и да си я окачиш на стената. Преди да извика: „Начало“, задължително ни разказваше за картини на велик художник – най-често за тези на Йеронимус Бош.
– Постулатът, който следвате в театъра?
– На сцената трябва да се изповядаш. Иначе няма смисъл. Библейското е в основата на автентичната драматургия. В Нов театър НДК играем „Времето е в нас и ние сме във времето“ – драматизация и режисура на Бойко Илиев по мотиви на Иван Вазов, Вера Мутафчиева, Яна Язова, Неда Антонова и документи от епохата. Във фокуса са последните дни на Левски. Участват Любо Ковачев, Ивайло Захариев, Елена Петрова и моят герой, изключително ерудиран турски военен, който разпитва Левски в съда. Финалът между тях е като между Пилат и Христос – Пилат ужасно съжалява, душата му кърви от съдбата на Исус, знаейки, че той е невинен. И турският полковник, и Левски са наясно, че са изгубили каузата. Докато репетирахме, говорих с експерти в историята. Някои от тях твърдят, че ако Апостола би приел прошката и милосърдието на падишаха, е щял да избегне смъртта. Но когато в съда го питат: „Не ги ли искаш, ефенди?“, той отговаря: „Прошка от никого не търся“. Обсъждахме и друг казус: Какво щеше да се случи с Левски, ако беше останал жив? Ако беше помилван? Дали нямаше да остане в забвение?
– Какво научихте за Апостола, докато се готвехте за спектакъла?
– С хора, които са много навътре в биографията и делото на Левски, а не обикновени читатели като мен, коментирахме, че той е общувал директно с Бога. В неговото време няма географски карти, няма компаси, няма маркирани пътища. Как Левски успява да се движи в България, да стига до села, паланки и градове, да създаде революционна структура, която е напълно европейска като логистика и стратегия. В него е имало нещо свръхестествено, бил е месия.
– Идват ли млади хора на „Антихрист“, където вие сте Патриарх Евтимий?
– Да, залата на Нов театър НДК и преди броени дни беше пълна. После Любо Ковачев ми изпрати пост на зрител: „Гледах уникално представление, не знам дали сме го учили в даскалото, май не сме, но се гордея, че съм българин“. Ето това е. Актьорът живее за два аплауза, три добри думи и следваща роля.
– Какво е мнението ви за скандалите и събитията в театъра?
– Не знам дали нещата могат да станат по-зле. Не съм критик, анализатор или хроникьор, но мисля, че толкова разтърсваща криза в българския театър не е имало досега. Преди време репетирахме пиеса с Ириней Константинов. След една от репетициите му предложих да го откарам. Когато стигнахме до „Раковска“, той ме помоли да спрем пред „Сълза и смях“, където бяхме заедно в продължение на девет години. Спряхме, за да си спомним времето, в което имаше енергия и дух – обичахме се, бяхме задружни, пукаше ни един за друг. Сега царят механика и чиновничество, злоба и амбиции. Всичко това никога не е помагало на никого. Егото е всичко, което не сме. Щения, битки за пари и власт – следват страх, болка, страдания. И в един момент си казваш: Защо да влизам в този филм или спектакъл? Далай Лама твърди, че у всеки от нас тлее по един театър. Че всички ние сме актьори, режисьори и зрители, но не знаем кой е написал пиесата.
– Дори няма да ви питам какво мислите за политическия пейзаж.
– Наистина няма смисъл. Само ще ви кажа, че животът в Америка е по-евтин от България – на фона на техните заплати, разбира се. Цените в супермаркетите са наполовина на тукашните. Наскоро ме тресна още един социално-икономически шок. С Митко Гочев снимахме в Париж трейлър за следващ филм. Настанихме се в скъп квартал. Влязохме в най-близкия до нас магазин и се натъкнахме на абсурд – сирената камамбер, бри и рокфор бяха в пъти по-евтини от София. Но както казваше моят професор във ВИТИЗ Сашо Стоянов, абсурдът е най-истинската истина.
