Марин Янев, който от 77 години е заразен от любовта към театъра – окончателна диагноза, за която няма панацея, прибави към колекцията си от награди втори „Аскеер“. Първият му бе връчен от Военната трупа през 1998-а за Господа в „Църква за вълци“, а сега получи почетната статуетка.
Големият актьор, поклонил се за първи път пред публика едва на 5, продължава да играе и днес, вече на 82. „За това неизлечимо заболяване не е измислено спасение – то владее всички на сцената и зад нея. Как иначе да разберем защо човек, който получава компромисна заплата, не се отказва? А не се отказва, защото иска да е в магията, да вижда как представлението се ражда от нищото“, казва изключителният артист, чиято запазена марка са трагикомедиите. В тях сякаш е най-предан на мисията, така незабравимо формулирана и завещана от стария му приятел Крикор Азарян – да взима болката от душите на хората.
Още във ВИТИЗ Марин Янев е много различен – силно драматичен, аналитичен и самокритичен. Вече с диплома в ръка заминава за родната си Варна. Една от първите му роли е Клиф в прочутата пиеса на Джон Озбърн „Обърни се с гняв назад“. С постановката на Красимир Спасов морският театър гостува в столичния „Сълза и смях“. Десет години по-късно режисьорът избира актьора да бъде радикалният анархист Мак Мърфи в „Полет над кукувиче гнездо“, легендарния спектакъл на „Сълза и смях“ за цената на свободата и за бунта срещу тоталитарното статукво по романа на Кен Киси.
„Хората ни обичаха, защото говорехме неща, които те не можеха да си позволят в живота, колкото и да им се искаше. Беше време на надлъгване, на дебнене. Ние се опитвахме да надхитрим тези, които поръчваха музиката. Те се правеха, че ни разбират. И нещо се случваше. Най-страшното е, когато настъпи затишие“, споделял е Марин Янев за тоталната зрителска еуфория около сценичния хит.
Но преди всичко това да се случи, той преживява труден период в Пловдив, където го лишават от вълнуващи разпределения, ако не се брои лесничеят в „Лодка в гората“ на Николай Хайтов, но и там се редуват с Тодор Колев. От това почти Чеховско „нищоправене“ го спасява Иван Кондов, именно той го кани в „Сълза и смях“.
Дебютира като близнаците Антифол в „Комедия от грешки“, но сам ги оценява като „средна работа“, еднакво далеч от успеха и от провала. В някакво почти безвремие са следващите му персонажи в „Монсерат“ на Надежда Сейкова, „Доходно място“ на Анастас Михайлов. Професорът му от ВИТИЗ Боян Дановски го вижда като Мати в култовата творба на Брехт „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“, но, според тогавашната критика, представлението не се превръща в събитие. Неговият Дон Жуан пък е по-философски, по-социален в сравнение с този на колегата, с когото се сменят в доспехите на вечния прелъстител – абсолютния красавец Антоний Генов. Марин Янев още веднъж ще се потопи в никому ненужното съперничество като Дон Жуан – вече в Народния театър, където делят образа със Стефан Данаилов.
Но, колкото и да е странно, в „Сълза и смях“ актьорът пробива не в класиките по Шекспир и Чехов, а в родна производствена история от Коста Странджев – „Празникът“. Дали защото придворните театроведи са длъжни да хвалят подобни сюжети от псевдо соц реализма или понеже Марин Янев действително успява да открие нещо ценно в своя леко комичен бригадир с невероятната фамилия Колищърков, но е факт, че тогава получава серия комплименти за превъплъщението си. Той е силен в още един „комунистически“ сюжет – „Обратна връзка“ на прославения съветски драматург Александър Гелман, който доста преди перестройката в СССР си позволява да казва някои истини за тоталитаризма. Постановката на Асен Шопов раздвижва зрителите с темата за задкулисието в грандиозното строителство на „стратегически обекти“. Режисьорът, който и днес, вече на 92, не спира да живее с театъра, през 70-те за втори път посяга към Александър Гелман – в „Ние, долуподписаните“ Марин Янев отново придава нормалност на иначе плакатните герои. „Така се заредиха модерни партийни секретари, а толкова ми се искаше да влизам в ярки комедии. Леон Даниел казваше: „Момчета, хвърляйте се в комедията. Иначе губите, тъпчите на едно място“, ще сподели след десетилетия актьорът, който от студент мечтае за Дон Кихот.
И понеже Аскеера е отличие „за цялостно творчество“, не бива да се забравя, че Марин Янев е от най-големите и в киното. Овладяването на седмото изкуство започва още от средата на 60-те. И още тогава, в началото на кариерата му, стопроцентови майстори усещат невероятната му органика пред камерите. Световноизвестният италианец Карло Лидзани го избира за своя филм „Любовницата на Граминя“, където българинът си партнира със Стефания Сандрели и Джан Мария Волонте. Методи Андонов пък отлага старта на „Козият рог“, за да може Марин Янев да се включи в снимките. Следват десетки персонажи в наши и чужди продукции, както и безкрайни случки зад кадър. Една от тях е свързана с испанската хомо драма „Българските любовници“, която открива издание номер 53 на „Берлинале“ и е купена от още 60 фестивала. Марин Янев и Елена Райнова са екранните родители на Кирил, свежо момче от първата вълна емигранти в Испания след 10 ноември, което предлага сексуалните си услуги на Даниел, аристократ от Мадрид. Часове преди снимките в столицата на кралството Марин Янев и Елена Райнова усещат предубеждението на домакините си. През седмицата, в която работят заедно, всичко се променя – испанците ръкопляскат бурно след всяка сцена в шок от професионализма на българите.
Марин Янев, който точно от 40 години блести в Народния театър, е изключително въздействащ и когато играе само с гласа си в десетки радио проекти и телевизионни дублажи. Неслучайно още като дете свещеници му позволяват да носи хоругвите и да пее в Килифаревския манастир, където баба му Мария, на която е кръстен, има килия. Именно тази свята жена го възпитава да почита Бога в едно време, в което вярата е строго забранена.
Любимата метафора за опиянението на артиста от силата на изкуството е закодирана в история от детството на Марин Янев. Докато един ден носи обяда на баща си, който работи във Варненския театър, вижда как пенсионираната от цирка кобила Звезда се изправя на задните си крака и започва да се кланя, чувайки аплодисментите след сутрешно представление. „Актьорството отдалеч е красив ореол, но отблизо е същински трънен венец“, твърди Марин Янев. Зрителите ще го гледат на 8 юли в „Какво да правим с виолончелото“ на Матей Вишняк с режисьор Николай Поляков – за чакането като свещена тема на абсурдната драма. Неговият старец сякаш материализира сблъсъка с времето, „което тече неумолимо, без да се съобразява с нашето одобрение или недоволство“.
Албена АТАНАСОВА