Василена Антонова е само на 21 години, но вече направи своя кинодебют във филма на Ники Илиев „Без крила“. В него играе ролята на момиче, което говори трудно, но много иска да стане актриса. Всъщност това не е роля. Това е самата Василена. Тя също има проблем с говора, но не се отказва да следва мечтата си да бъде на сцена. Момичето е част от актьорската трупа на Башар Рахал, който е продуцент на филма „Без крила“.
– Василена, как ви избраха да участвате във филма „Без крила“?
– От 2019 година съм част от актьорската школа на Башар Рахал и Зафир Раджаб. Няма да забравя как, когато през 2020 г. бяхме в ковид пандемия и часовете ни по актьорско майсторство се провеждаха онлайн, Башар поиска да му се обадя. Когато се чухме, той ми обясни, че има роля за мен във филма „Без крила“. Първоначалната идея беше да участвам само в една сцена, но впоследствие заснехме още.
– Имахте ли притеснение от снимките, все пак това е вашият дебют в киното?
– Бях много притеснена, най-вече заради това, че не познавах никого. Те също не ме познаваха и не знаеха за моя проблем с говора. Нямах представа как ще ме възприемат. Благодарна съм им, тъй като всички се отнесоха изключително любезно с мен и за пореден път се убедих колко ми харесва в тези среди – хората са позитивни, приемащи и подкрепящи. Бях много щастлива.
– Как работихте с режисьора Ники Илиев?
– Сработихме се много добре. Той е изключително внимателен, мил, което пък и на мен ми даде спокойствие по време на снимките. Обясняваше ми какво точно иска. Усетих огромна подкрепа от негова страна.
– В първата ви сцена сте заедно с актьора Наум Шопов в болница. Наложи ли се да правите много дубли?
– Честно казано, доста бързо стана тази сцена. Аз лично не очаквах всичко да се случи в рамките на един час.
– Имахте ли предварителен разговор с Наум, за да се опознаете по-добре?
– Не, с Наум се запознах на първия снимачен ден. Сработването ни стана по време на снимките, на момента и много естествено.
– В друга ваша сцена каните Наум на ваша театрална премиера и тогава му казвате нещо много емоционално за вас. Бихте ли ни го повторили и сега?
– Това е благодарност, защото заради нещата, които ми каза в болницата, аз се записах в театрална школа. Чрез своите думи героят на Наум помага на моята героиня да осъзнае, че проблемът й не е толкова голям и не бива да й пречи да следва мечтите си. Посланието на филма е точно това – няма невъзможни неща и щом искаме нещо, можем да го постигнем.
– На предпремиерната прожекция много зрители ви мислеха за актриса, която играе, че говори трудно, без да знаят, че вие самата имате този проблем.
– Надявах се да има този ефект и се радвам, че така се е получило. За мен е комплимент.
– С вашата героиня сте много близки като истории – и тя говори трудно, и тя иска да стане актриса. Всъщност вие във филма сте си себе си, нали?
– Във филма съм си аз – да. Ролята е писана от Башар Рахал за мен. Благодарна съм му, защото, ако не беше той, нямаше да получа подобна възможност.
– След филма „Без крила“ вече мислите ли за нови роли?
– Много ми се иска да се развивам в тази насока. Откакто се помня, мечтая да стана актриса. Винаги съм осъзнавала, че проблемът, който имам с говора, е голям за тази професия. Но любовта ми към театъра и киното винаги ми е помагала, вярвам, че когато падна, ще стана и ще продължа.
– Нека да оставим героинята ви настрана. Разкажете ми за вас – на какво всъщност се дължи този проблем с говора?
– Родена съм с церебрална парализа. По време на раждането се задушавам и това води до увреждания в мозъка. Била съм в кувьоз около десет дни. Винаги съм имала проблем с говора, даже, като малка, той беше много по-голям. Не можех да казвам буквите С, З и Ц. Освен това заеквах. С годините тези неща ги преодолях, тъй като ходя на логопед. Сега ми остана проблемът с дикцията и с буквата Р.
– Вие сте пощадена, тъй като нямате физически увреждания, с каквито обикновено остават децата с церебрална парализа.
– Да, огромна късметлийка съм, тъй като съм с най-леката възможна форма на това състояние. Не искам да го наричам заболяване.
– Децата понякога проявяват жестокост към свои връстници с проблеми. Вие усетихте ли това в ученическите ви години?
– Като дете доста ми се подиграваха – и в училище, а след това в гимназията. Винаги съм се чувствала като аутсайдер. Затова актьорската школа беше моето място, в което се чувствам защитена, подкрепяна и ценна. Много е важно човек да се чувства ценен.
– Как успявахте да победите агресията?
– С любов! Аз съм победила и себе си, и страха си да говоря пред публика. Побеждавам с любовта към това, с което се занимавам. А и ставам все по-уверена в себе си.
– Вашите родители как приеха желанието ви да тръгнете по актьорския път?
– Те винаги много са ме подкрепяли и никога не са ме спирали да правя това, което обичам. Казвали са ми: „Давай! Продължавай! Щом го искаш, значи можеш!“.
– Какво ви казаха, след като гледаха филма „Без крила“?
– Само хубави неща! За пореден път се убедих и колко страхотни хора имам около себе си в лицето на моите приятели и на Башо. Мнението на Башар за мен е едно от най-важните, тъй като знам, че той никога няма да ме излъже и винаги ще ми каже какво не му харесва.
– Защо обаче се записахте да следвате специалността „Връзки с обществеността“ в Софийския университет, а не станахте студентка в НАТФИЗ?
– В годината, в която трябваше да кандидатствам в НАТФИЗ, се явих на кастинг за сериал. Ролята беше на глухоняма и много се бях надъхала да я изиграя, тъй като не трябваше да използвам говора си и за първи път той нямаше да е проблем за мен. Така стана, че не получих ролята и се сринах психически. Казах си: „Аз не ставам за тази професия и няма да кандидатствам в НАТФИЗ“. В последния момент си подадох документите в Софийския университет, приеха ме и към днес съм щастлива заради моето решение, защото много ми харесва това, което уча.
– Ще продължите ли да се явявате на кастинги за филми?
– Естествено! Това е нещото, за което копнея и горя.
– Каква роля ви се играе?
– Роля, в която трябва да се съсредоточа, да бръкна дълбоко в себе си и да извадя неща, които дори не съм подозирала, че притежавам. Във филма „Без крила“ имам монолог от четвърто действие от пиесата „Чайка“ на Чехов. Тази роля е точно такава, каквато искам. Докато вървеше процесът по създаването й, много ми хареса да бъда толкова вглъбена, да мисля за героинята си и да се чудя защо тя постъпва точно така.
– Един личен въпрос – имате ли си приятел?
– Не, нямам. Сама съм. Винаги цялата ми енергия е отивала в актьорското майсторство. Не съм имала време, енергия и желание за каквото и да било друго. Това с приятеля си е Божа работа. Когато стане, тогава. Не бързам с тези неща.
– За какво си мечтаете?
– Мечтая един ден да вдъхновявам хората и да предавам посланието, че могат всичко, стига да го желаят истински.
– А готова ли сте за славата?
– Не се стремя към слава. Искам просто да правя това, което обичам.
– След филма „Без крила“ има ли Василена големи крила?
– Имам. Мисля, че винаги съм имала големи крила. Актьорството ми ги е давало. Оттук нататък се надявам както да имам много успехи занапред, така и да получа възможност да се доказвам все повече и да ставам все по-добра във всеки един аспект.
Антон СТЕФАНОВ
