За много хора тя е известна като „министър на щастието“ покрай едноименния й моноспектакъл. Други пък я познават покрай малиновото вино, което преди години започват да произвеждат заедно с мъжа й. Оля Малинова, чиято фамилия всъщност е Антонова, има много лица и занимания. Родена е във Варна, завършила е организация и управление на свободното време и дълги години се развива в корпоративните среди, които я отвеждат в Бразилия, Австралия, Ирландия. Докато не осъзнава, че наистина я бива да разсмива хората. Така с Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова създават „Три жени на микрофона“ – формата, който стои зад някои от най-успешните стендъп спектакли у нас. Към всичко това от септември Оля добави в биографията си още едно амплоа – на водеща на „Преди обед“.
– Оля, от септември имате нова роля – водеща на „Преди обед“. Дълго ли обмисляхте предложението и имахте ли притеснения дали ще се справите?
– Предложението дойде мълниеносно и имах много малко време да го обмисля. Още преди да се посъветвам с хората около мен, бях на мнение, че е предизвикателство, което е точно за мен и точно за етапа от живота ми, в който се намирам. Всички близки ме подкрепиха единодушно, а относно притесненията – разбира се. Аз, като започна да пека пиле, имам притеснения дали ще се справя, камо ли когато става въпрос за жив ефир всеки ден в напълно ново амплоа.
– Какво ви мотивира да кажете „да“?
– Тръпката от това да съм на живо всеки ден, възможността да мога да споделя това, което ме вълнува, с милиони хора и голямото училище, което е телевизията.
– Кои са най-важните послания, които искате да предадете и от сцената, и от малкия екран?
– Моята кауза винаги са били жените. Подкрепата към тях, грижата за себе си, женската солидарност, женското здраве, включително менталното, и фактът, че жените са много, много важни за всяко едно общество и трябва да ги уважаваме и да ги пазим.
– Свикнали сте да говорите пред публика. По-различно ли е обаче, когато сте пред телевизионната камера?
– Когато съм на сцена, имам жив контакт с всеки, когото осветлението ми позволява да виждам. След всяка изречена дума моментално виждам обратната връзка на хората, чета лицата им, виждам очите им. Стендъп комедията е един изключително контактен „спорт“, в който има двама играчи – аз и публиката, и напрежението е неистово. Ако някой си мисли, че да разказваш шеги на сцена е просто забавление, греши. Сцената е по-голяма от всички нас и това, което ти се случва, когато си на нея, е катарзис. Всеки път.
Когато съм в ефир, не мога да се докосна до зрителите, не мога да видя тяхната обратна връзка и това изисква сериозно присъствие и концентрация във всичко, което казвам и правя. Отговорността да си в национален ефир е много голяма. Особено като знам, че синът ми всеки ден гледа „Преди обед“ и когато се прибера от работа, ми дава доста критична обратна връзка.
– Появата на ново лице на телевизионния екран винаги е свързана с множество коментари, включително и негативни. Как приемате критиката?
– Преди да съм ново лице на телевизионния екран, заедно с екипа на „Три жени на микрофона“ бяхме първите, които направиха стендъп само с жени. Ох, това беше огромен тест за патриархалното ни общество! Преди това пък със семейния ни бизнес бяхме първите, които направиха вино, но от малини. Искам да ви кажа, че откакто се помня, някой някъде в интернет има какво да каже за това, което правя, защото съм първа. И това е цената, която плащаш, за да си пръв в нещо. Доста често забелязвам, че с дни подред един и същи човек коментира как повече няма да ни гледа, а на следващия ден – а, изненада – пак ни е гледал и пак коментира! Основните коментари към мен бяха за варненския ми диалект, което е нещо абсолютно резонно и нещо, по което много работих в последните два месеца. В края на деня никой не коментира това, което казвам или правя. Хората имаха проблем, че го правя меко. Което си е материал за стендъп отвсякъде. Но мисля, че вдигнах рейтинга от Варна до Добрич.
– С останалите водещи бързо ли успяхте да се напаснете?
– С момичетата се напаснахме още по време на кастинга. Помня, след като си тръгнахме, Зейнеб беше на паркинга пред Би Ти Ви и сваляше една количка за близнаци от багажника на колата си и като ме видя, се развика: „Оляяяяяяя, много си якаааа, ще се радвам да работим заедно“. И общо взето, в този тон започнаха отношенията ми и с нея, и с Франциска. С Петър се запознахме малко преди първия ефир. Това беше като в онези общества, където булката среща мъжа си чак на сватбата. Петър е истински артист и с него се свързахме по сценична линия. Мисля, че новият екип на „Преди обед“ е с много добра спойка, даже трябва да има скрита камера в гримьорната ни преди ефир – там ще е истинското риалити!
– Съвсем наскоро имахте рожден ден. С времето хората сякаш започват да омаловажават личните си празници. При вас така ли е?
– В никакъв случай. Това е страхотен празник, който и съвпада с лошия консуматорски и демоничен Хелоуин. На колкото и години да стана, винаги ще се маскирам на нещо абсурдно и ще танцувам с маскираните си приятели. Може би с годините спрях да го превръщам във виенски бал с 500 души гости и покани. Просто си разменяме по 2 изречения и знаем, че ще се видим на дансинга. Тази година бях добро момиче, защото на следващия ден имах интервю с големия будител Бербатов и прилежно избягах от собственото си парти, за да мога да съм свежа на другия ден.
– А имате ли навика да си правите равносметки?
– Мисля, че равносметката е много много важна. Къде беше миналата година по това време? В какво състояние на духа беше тогава? Кой ти се беше качил на главата? Кой те подкрепяше? Какъв спектакъл играеше? Какво направи за себе си за рождения си ден? За какво мечтаеше? Какво си пожела? Къде си днес? И най-важното: каквито и да са отговорите на тези въпроси, да си се поздравиш, да си благодариш и да си се заведеш на спа или на вечеря и сама на себе си да си се позволиш, защото никой няма да го направи за теб.
– Вашата приятелка Елисавета Белобрадова ви описа като човек, който винаги мисли, че умира от тайнствена болест, и има склонност да преувеличава. Вие как бихте се описали?
– Бих се описала като човек, който обича да се смее, да си играе и да живее на макс. Сигурна съм, че един ден, когато умра, никой няма да пише за мен: „Тя беше най-начетеният човек, когото познавам“. По-скоро хората ще казват: „Поживя си, нищо не е пропуснала“.
– Повечето хора ви познават от стендъп сцената. Лесно ли ви беше да си повярвате, че можете да разсмивате хора?
– Откакто се помня, се подпирам на някой бар и хората около мен реват от смях. Един ден моя приятелка ме записа на отворен микрофон в един клуб и аз много се притесних. Не знаех как се прави комедия, как се излиза на сцена и въобще не мислех, че мястото ми е там. Малко преди да изляза, Елисавета ми каза: „Просто разкажи как ти е минал денят“. Така и направих. Оказах се на финал с дама, която се занимаваше професионално със стендъп, но това не й помогна и въпросната вечер се прибрах у нас с награда за първо място. Ясно си спомням следващата сутрин, в която станах и нищо вече не беше същото. Исках да съм на сцена, да разсмивам хората, да се занимавам със стендъп и да изживея този момент отново и отново. И до днес има моменти, в които спирам да си вярвам, особено когато изпадна в творческа дупка и не мога да напиша два реда текст. И си викам: „Край! Кладенецът пресъхна!“. И отнякъде се появява някой, който ми напомня откъде съм тръгнала и къде съм стигнала, и айде пак на влакчето на ужасите.
– Преди стендъпа работите в корпоративния свят. Промени ли вас самата тази сериозна смяна на амплоато?
– Аз винаги съм била много смешен човек. Особено когато работех в корпоративния свят. По-голямата част от съдържанието на моя моноспектакъл „Министър на щастието“ разглежда точно този период от живота ми. Изглежда, когато човек носи смеха в себе си, рано или късно стига до сцената, дори и да се е занимавал с корпоративно данъчно облагане.
– Вероятно за един стендъп комик най-големият страх е публиката да не се разсмее. Случвало ли ви се е?
– За мен са много важни моментите, в които публиката не се смее. Онези моменти между вълните от смях, когато говориш за естествения подбор при сперматозоидите и кажеш „5 милиона ще бият жена си“. Точно този момент, в който покрай смешното се прокрадва сериозното, кара целия клуб да замръзне. Да се замисли. Можеш да хвърлиш игла и ще се чуе как пада. Аз за тези моменти живея, за тези моменти излизам на сцена. Защото за мен качественият стендъп е този, който го мислиш и на следващия ден. Този, който те е хванал за гърлото за малко, преди пак да те разсмее.
– Казват, че шегата е най-добрият начин да си кажем истината. Вие вярвате ли, че е така?
– Това е философията на всички спектакли, които излизат от „Три жени на микрофона“ и всички спектакли, които продуцираме – One Night Stand, „Женско царство“, „Кърти, чисти, извозва“, „Министър на щастието“, „За свободата и смъртта“, „Смей се с GLAS“, „Нормално“. Новият моноспектакъл, който подготвям, ще обхване най-тегавите теми – тези за менталното здраве, за разделите и за домашното насилие. Много е важно да се говори за сериозните неща дори и през смеха, защото отговорността, която имаме, като влияем на толкова много хора, е да влияем положително, да ги караме да се замислят в разговор за истински сериозните неща.
– Произлизате от много интересно семейство – баба ви е била оперна певица, дядо ви – корабен инженер. Кои са ценните съвети, които сте запомнили от семейството си?
– Баба ми винаги ми е повтаряла, че съм много специална и че съм повече от останалите деца. Още ходя на терапия, за да разбера това добър съвет ли е бил, или не. Дядо ми беше космополитна личност, която по онези времена имаше рядката възможност да пътува в чужбина. Това ме мотивира и мен да замина за чужбина много малка, благодарение на майка ми. Знаех, че това отваря хоризонти и начина, по който гледаш на света, и така и стана с мен. Смятам, че пътуванията и животът ми по света са ме изградили като личност и като себеусещане.
– Учили сте в математическа гимназия. С какво искахте да се занимавате тогава и как от математиката се насочихте към туризма?
– До момента, в който ме приеха в математическа гимназия, бях отлична ученичка. След това се срещнах челно с пубертета и е научен феномен как успях да завърша. Баща ми е инженер и милият много се надяваше и аз да тръгна по неговите стъпки. Кандидатствах „Компютърни системи и технологии“ и ме приеха. В последния момент отидох и на своя глава се записах в Колежа по туризъм, защото исках социална работа, работа с много хора, пътувания и петзвездни хотели. Мисля, че мина известно време, преди баща ми да ми го прости, но сега е много горд с мен и всеки ден гледа „Преди обед“, което няма нищо общо с туризма, но животът е странно нещо. Никога не знаеш каква специалност точно да учиш.
– Живели сте в Бразилия, Австралия, Ирландия. Какво ви отведе в тези страни и кои са нещата, които най-силно са ви впечатлили във всяка от тях?
– Работата ми ме отведе в тези страни – бях маркетинг директор за половината свят в една ирландска корпорация и постоянно отварях нови пазари и офиси по света. В Бразилия най-силно ме впечатли щастието. Масовото щастие на хората, без значение от финансовото им състояние. България е в пъти по-добре от Бразилия в много аспекти, но българите са в пъти по-нещастни от бразилците. В Австралия ме впечатли грижата за околната среда, животните и океаните. Как хората уважават това, което им е дадено, и го бранят на всяка цена. Как, когато влизаш в Австралия, не можеш да вкараш дървен гребен през летището, да не би да докараш някоя нова буба и да убие цяла една екосистема. В Ирландия се научих на работна дисциплина. И също така се научих, че дори и да свършва светът, аз трябва да се шегувам. Ирландците са най-забавната нация на света.
– А кое е нещото, което го няма никъде другаде освен в България?
– Розовите домати, култът по цървула и всичко, което сме надживели, и може би неглижирането на археологическите и туристическите забележителности, които имаме. В чужбина от една дупка в земята правят атракцион, тука, като влезем в туристически обект, не можем едно кошче за боклук да намерим.
– У нас ви връща любовта. Кое слушате по-често – сърцето или разума?
– За целите на това интервю щях да кажа разума, но си погледнах банкирането. Сърцето. Определено сърцето.
– Щастлива ли сте в любовта сега, или преживяхте своите разочарования?
– Преди всичко съм щастлива със себе си. Влюбвала съм се в разочарования и съм се разочаровала от най-големите си любови. Не е ли това животът? Като графиката на биткойна. Важното е да сме щастливи в любовта със себе си, че тази връзка ако не оправим, никоя друга няма да успеем.
– Като майка на 12-годишно момче, кои са нещата в съвременния свят, които най-силно ви притесняват?
– Наркотиците, наркотиците, наркотиците. Всичко друго може да се пребори, да се терапевтира, да се пренасочи, да отмине, да се израсне. Но дрогата, освен че не прощава, е по-силна от всичко.
– Днес вече кое ви е по-любимо – нощта или вечерта?
– За първи път в живота си ставам системно рано и функционирам в тези часове на деня. „Преди обед“ ми даде истинско желание за живот – дори и сутрин. Никога не съм мислила, че в 7:30 ч. ще подскачам по „Фритьоф Нансен“ пълна с енергия, нямаща търпение да вляза в ефир!
Ивет САВОВА
