Орлин Горанов е звезда както в популярната, така и в оперната музика. Дарбата си проявява още като дете. Приет е в хор „Бодра смяна“, когато е едва втори клас. Дългогодишната му кариера е изпълнена с безброй концерти, хитове и награди. Той е двукратен носител на Голямата награда на „Златният Орфей“.
Изявява се успешно и като актьор в киното и в театъра, участва в няколко мюзикъла. Емблематична е ролята му на президента във филма „Мисия Лондон“. Четири години беше водещ на „Последният печели“ по БНТ. От 5 юли с „Акага“ и „Тайният оркестър“ тръгват на турне, наречено „Бъдеще време“.
– Господин Горанов, какво сте подготвили за публиката на турнето с „Акага“ и „Тайният оркестър“?
– Започваме на 5 юли от Стара Загора, на 6 и 7 юли ще сме в Летните театри съответно в Бургас и Варна. След това ще направим малка почивка и после имаме още три дати – 23 юли в Плевен, 28 юли в Шумен и на 30 юли сме във Велико Търново. Август ще направим малко море и от средата на септември стартираме отново. На 16 септември сме в Пловдив, Античен театър, на 18 септември в Русе. Последният концерт ще е в НДК на 1 октомври – Международния ден на музиката. С „Акага“ работим доста отдавна, приятели сме и през 2019 г. бяхме направили доста интересен проект, само че тогава пандемията ни спря. Но пък сега имаме възможност да възстановим творческата си дружба. Новото ще бъде това, че аз ще се включа с моите песни към типичното фюжън звучене на „Акага“. А „Тайният оркестър“ се състои само от млади музиканти, някои от тях още са студенти и ученици. Изключително даровити и симпатични деца, които ще ни подкрепят в този полет. Винаги съм се самопровокирал и обичам да работя с млади таланти. А и музиката е любов. Когато правиш нещата с любов, винаги се получава. Така че се надявам да е интересно за публиката.
– Заедно с турнето имате и дати с проекта „Съкровения“. Как се съвместяват толкова ангажименти, изискващи и пътуване?
– Не е чак толкова трудно. Все пак ние сме професионални артисти. Всеки има по няколко проекта, които вървят успоредно. А и е огромно удоволствие да се работи с Музикално-драматичен театър „Константин Кисимов“, Велико Търново. „Съкровения“ не е първият ни общ проект и съм много горд и щастлив, че надникваме повече към класическата музиката. Изпълняваме италианска произведения, канцонети, по-популярни песни, а също и мои, пречупени през симфоничния звук на оркестъра. Имаме и гост чужденец – много симпатичен млад китайски тенор, сега ни гостува и Мишо Михайлов, също прекрасен български тенор. Получава се много интересна колаборация. Сцената няма никакви проблеми да се случва на нея жанрово разнообразие. Мисля, че именно това е интересното и то се прави и по световните сцени. Въпросът е да съчетаеш добре жанровете, за да остане публиката доволна.
– Имате вече опит в различни мюзикъли, като „Бодигард“. По-различна ли е емоцията на театралната и оперетната сцена от музикалната?
– Когато съм сам с моите проекти, публиката гледа и слуша Орлин Горанов. А когато съм на театралната сцена, влизам в кожата на героя, когото трябва да изиграя. Гледам максимално да се превъплътя в него. А и в театъра трябва да се съобразяваш с колеги, партньори, либрето. Така че в това отношение има доста голяма разлика. Но емоцията е една и съща. Нейно величество сцената има една-единствена мисия – за времето, в което публиката е в залата, да се откъсне малко от злободневния живот, да помечтае и помисли, да фантазира. Функцията на изкуството е преди всичко възпитателна. Във всички проекти, които правим, се опитваме да има някаква поанта, някаква мисия. И най-важното е след финалния акорд или падането на завесата публиката да е усмихната и доволна. Тогава нашата мисия е изпълнена. Затова и емоцията след спектакъл е винаги различна. Всеки спектакъл е сам за себе си във времето. Нито един концерт или спектакъл не се повтаря повече в нашия живот. Както водата в реката – тя постоянно тече и винаги е нова. Заради това е интересна нашата професия. Аз нямам идея как ще протече утрешният концерт. Всичко зависи не само от мен и музикантите, а и от публиката. Не зная дали ще успея да я „хвана“, дали хората ще тръгнат с мен на това пътуване, което им предлагам.
– Казахте, че изкуството има възпитателна функция. А каква е най-голямата сила на музиката?
– За мен това е най-съвършената вибрация. За музиката няма езици, няма раса, няма религия – няма граници. Може да се усети и подсъзнателно. Старите майстори казват, че музиката е висша математика. Когато работиш с определени вибрации, въздействаш на тялото и на психиката по определен начин. И човек не може да определи защо харесва дадено нещо – то му влияе подсъзнателно. Затова трябва да се борави много фино с тази материя. Има музика, която може да те напрегне, да те екзалтира, друга да те накара да се разплачеш. Има песни, които ме хващат за гърлото и много трябва да внимавам, когато съм на сцена, да не си изпусна емоциите, защото няма да мога да завърша. Особено когато видя хора от първите редове, че също са просълзени.
– Наскоро получихте наградата „Златен век“ от Министерство на културата. В началото на музикалния си път представяхте ли си, че той ще е толкова дълъг и успешен?
– Наградите за мен никога не са стояли на дневен ред. Не съм се интересувал какво ще спечеля, какво ще ми дадат. Когато съм бил на фестивали, не съм тръгвал с нагласата, че ще отвея всички и ще взема голямата награда. Аз съм, общо взето, олимпийски привърженик. Отивам на дадено състезание, за да си сверя часовника, да видя какво трябва да подобря. Но благодаря на Министерството на културата. Това е не само голямо признание, но и сериозен ангажимент и отговорност. Ще се старая да защитя това доверие.
Тези признания са част от нашия път и могат да ни мотивират да продължаваме напред и да ставаме още по-добри. Във всяка професия рутината играе много лоша роля. С приятели често сме си говорили за тази тръпка, която усещаш точно преди да излезеш на сцената. За радост, я има още. Когато тази тръпка изчезне, значи не трябва да се качвам повече. Слава богу, досега не се е случвало да ми липсва. За мен няма значение дали в залата са 200 човека, 2000 или 20000. Важното е, че са дошли едни хора, с които заедно ще се опитаме да полетим. И двама само да тръгнат с мен, ще бъда щастлив. Ние сме социални животни и е хубаво да се оглеждаме в другия, да си помагаме, да има емпатия.
– Силен интерес предизвика един от последните ви постове, посветен на живота. Какво ви провокира да го напишете?
– Понякога сутрин ме осеняват разни идеи и мисля, че по-често трябва да си пускаме такива постове, защото щастието наистина се крие в малките неща. Едно „добър ден“ или „благодаря“ сутрин от непознат човек може да направи целия ти ден щастлив. Затова аз акцентирам на тези малки неща, които ни отличават от животните и ни правят хора.
Но не знам защо така се промени светът. Станахме саможиви, самодостатъчни. Не знам технологиите ли са виновни, но нещо се обърка по пътя. Спряхме да си общуваме тет-а-тет. Навремето се събирахме да играем на разни игрички, веселяхме се, прекарвахме си великолепно. А сега всичко е в телефоните. Да, тези технологии могат да ни бъдат полезни донякъде, но нека не губим себе си с тях.
– Веднъж написахте, че ако не е била музиката, може би щяхте да си имате кафене, пълно с хора и истории. Представяте ли си един ден да се оттеглите от сцената и да си направите такова място?
– Защо не? Има една емблематична песен от прекрасната пиеса на Валери Петров „Когато розите танцуват“. В нея има едно стихче на Джани Родари: „Ако можех да имам едно магазинче с две полички, бих продавал познайте какво? Надежда, надежда за всички“. В живота всичко е много относително. Дори луксът, който на латински значи „светлина“. Луксът е първо в главата, сърцето и душата на човек. Какво значи да живееше в лукс? Нека не сме криворазбрана цивилизация и не обръщаме внимание само на материалните неща. Доста често изпускаме моменти с хора, които толкова ярко светят и са толкова красиви вътрешно, интелигентни и одухотворени, но пък нямат външен лукс. А той не ги интересува даже, защото имат достатъчно вътрешен такъв.
– Животът е пъстър. На вас какво ви помага да се изправите в моментите, когато всичко се разпилява?
– Всеки е търпял загуби. Въпросът е да намериш сили да станеш отново и да продължиш. Един от най-старите рицарски постулати е, че на паднал човек никога не се дава подаяние, защото не знаеш как е паднал. Подай му ръка да го изправиш и ако намери сили, ще продължи напред.
– Дълго време преподавахте в Югозападния университет. Виждахте ли в студентите мотивация и вяра да се развиват?
– Ако не я виждах, я провокирах. Сегашната младеж живее в доста трудно време – хората не могат да направят дългосрочни планове поради ред причини. Виждате какво се случва по света. Днес започва да се живее ден за ден, което мен лично ме притеснява. Доста хора разчитат на модерните технологии да им вършат работа. Забравиха да мислят логично, да стигат до крайния резултат по свой път. И това малко ме плаши. Всеки е уникален и има талант за нещо и ако успее да вкара този талант в това, което прави, с любов и майсторлък няма как да не бъде най-добрият. Така че винаги съм провокирал моите студенти да гледат от тази гледна точка. В поп и джаз пеенето е много лесно да минеш на варианта copy-paste и да изимитираш този или онзи. Но идва моментът, в който ти трябва сам да се презентираш, а не знаеш как. И това беше нашата работа – да се опитам да намеря уникалното във всеки един. Онова, което ще го извади на сцената.
– А късметът играе ли роля?
– Има го до някаква степен това да си на точното място, в точното време и с точните хора. Някои го наричат късмет. Едни го притежават, други – не. Съдбата е предопределила животът горе-долу от самото му начало и единственото, което трябва да правиш, е да се стараеш да стигнеш по-далече, да се качиш по-високо по стълбата, колкото и да е трудна тя. Ако нямаш това желание, никой не може да ти помогне. Даже и късметът. Той идва при тези, които го търсят.
– Измина година, откакто се разделихте с тв играта „Последният печели“. Липсва ли ви телевизията?
– Четири сезона не са малко, около 1000 епизода. Това беше експеримент за мен, който за радост беше успешен. Още ме срещат хора и споделят, че им липсвам на екран, което е огромно признание. Но трябваше да обърна малко повече внимание на мен и на моята работа – музиката. В телевизията наистина е доста трудоемко. За тези четири сезона през студиото са минали над две хиляди души и имах възможност да се срещна с уникални хора. Уверен съм, че ние сме една от най-интелигентните нации. Имаме шампиони световни, и то деца, в сферата на физиката, на математиката, на биологията. Те не са завършили нито Харвард, нито Оксфорд, а са учили в България, с българските учители. Поклон пред тези хора. Един от шампионите в предаването беше преподавател в софийско училище, в когото всички деца бяха влюбени. Нужни са такива преподаватели, които да мотивират младите, да им дават надежда и път в живота.
– Вашата голяма страст са плаванията. Планирали ли сте вече следващото?
– Разбира се, то се планира още от миналата година. Щастлив съм, че с това семейство от плаващи хора вече сума ти години се опитваме да обикаляме по морета и океани само на една лодка с ветрила. Ние, вятърът и морето. Няма по-прекрасно усещане от това да си на вълните на безкрайно бурно море или океан с чудесни хора. Борите се с вятъра, който е винаги различен – може да те отведе къде ли не, понякога може и проблеми да ти предизвика, ако не си подготвен. Наистина в морето трябва да бъдеш с много проверени хора.
– А кое е най-важното правило в открити води?
– Най-важното правило е да се спазват правилата. Лодката има един капитан, който командва абсолютно всичко и неговата дума е закон. Там няма място за глезотии. Понякога се дава вахта по цяла нощ, ако е лошо времето, дежурим като в казармата. Когато има правила, всичко е окей и всякакви малки проблеми са изключени. И трябва да си много добре подготвен, за да е спокойно всичко, че ще можеш да се прибереш на брега отново. Навсякъде има правила и когато едно общество функционира, спазвайки ги, всичко ще бъде наред. Иначе да не си останем в този бурен океан самички с нашата лодчица, тръгнала за никъде.
Ивет САВОВА