„Драги сънародници! Щастлива съм, че мога по микрофона на станция Родина, да ви честитя новата 1972 година и да ви пожелая много щастие и радост в живота и вашето ежедневие!“ Паша Христова не дочаква да чуе поздрава си по радиото. Непрежалимата българска певица си отива на 25 години на 21.12. 1972 година
„Аз съм обикновена жена„
Паша Христова израства в квартал „Княжево“. Когато е много малка, родителите й се развеждат. Паша живее с баща си, втората му жена, с баба си и брат си в къща на Софжилфонд. В двора има череши, грозде и много цветя. Зад къщата минава река, а горе – на високото, има влакова линия. Паша често пее на поляната до нея. Когато е малка я наричат Пепи, но любимата й баба много харесва името Паша и го налага.
Паша пее от много малка, всички се изненадват, откъде това малко момиченце има такъв глас. В спомените си от детските години Паша споделя, че ги водили в една стъкларска фабрика, на посещение при работниците. Гледали, как правят чаши, кани, после децата изнесли представление, на което Паша пее. „О, Соле Мио“. Когато песента свършва, в залата е гробна тишина. Внезапно всички започват да аплодират. Паша получава първите си аплодисменти и пее на бис.
Баща й се гордее много с нея. Макар, че не й го споделя, паша знае това. Татко й носи нейни снимки със себе си. Показва ги при първа възможност, за да се похвали: „Това е дъщеря ми“.
Младото момиче е много близко с баба си. Тя все й казва, че е много злояда, даже купува коза, която отглеждат в задния двор на къщата, за да може Паша да „се захранва“. Смъртта на баба й е голям удар за Паша. Сякаш разбира, че детството си е отишло.
Когато завършва гимназия, Паша започва работа в“ Балканкар“, като чертожник. През 1964 година това е огромно предприятие със самодеен музикален състав. Когато разбират, че Паша пее, тя бързо става негова солистка. Съставът на „Балкакар“, изнасят представления на 8 март, на 1 май, на 9 септември. Докато там, Паша се влюбва във Васил. Той е на 21 години, а Паша – на 18. Той започва да я изпраща до Княжево. Води я в ресторанта на колелото на трамвай номер 5 – „При лела Корна“. Бързо се сгодяват, като Паша съобщава на близките си за решението си с бележка: „Майко, татко и Краси, идвах, но ви нямаше. Днес с Васко си купихме халки и се годихме, без всякакви церемонии. Идвахме да ви се похвалим и да ви видим. Утре ще пея на Витоша на Офелиите, ако искате елате. Аз тръгвам на турне във вторник, целувам ви : Паша, Васко“.
След няколко месеца двамата правят сватба в ресторант „Рила“. Колеги от завода им стават кумове. А малко по-късно – а 29 април 1969 година, Паша и Васил стават родители на син – Милен.
„Една българска роза“ не е любимата й песен
По това време Паша се явява на прослушване в радиото. Тогава непрекъснато се правят конкурси, търсят се певци и музиканти. Разбира се, веднага харесват Паша, тя напуска „Балканкар“ и започва да работи като „истинска певица“. Първо пее в ансамбъла на строителни войски. По това време започва много да пътува, но това й харесва.
Паша мечтае за голямата сцена. През 1968 г. става солистка в оркестър „София“. Тогава това е един от най-популярните състави в българската музика. За пет години в състава, Паша записва 60 песни за фонда на радиото. Следват концерти в СССР, Чехословакия, Унгария, Югославия, Румъния, ГДР, ФРГ и др. За нея пишат музика композиторите Николай Арабаджиев, Чеслав Ниемен, Димитър Вълчев, Йосиф Цанков и много други.
1970 г. е особено силна за Паша: на фестивала “Златният Орфей” получава голямата награда за песента “Повей, ветре” по музика на Йосиф Цанков и първата награда за “Една българска роза” на композитора Димитър Вълчев. През 1971 г. Христова е отличена с Голямата награда за изпълнители на международния фестивал в Сопот, Полша за песента си “Ах, този дивен свят”. Това е едно от най-големите международни признания за български естраден певец въобще. Една българска роза” става мелодия на на 1972-а. За най-емблематичната си песен Паша споделя, че никак не й е любима. Но е лесна за запяване и публиката я харесва.Тя е избрана за песен на столетието през 2000 година.
Нейна любима песен е друга: „Янтра“. Според самата Паша песента перфектно подхожда на нейната гласова бленда – богата и силна. Тя я пее с удоволствие. Тогава в радио София има само едно студио. То работи денонощно, за да поема всички записи на оркестри и певци. Често започват работа много късно вечерта, като записът на „Янтра“ е предвиден за 23 вечерта. Паша заспива на стола, докато музикантите правят репетиция и проби. Събуждат я към 04:00 през нощта, за да запише вокала. Звукорежисьорът предлага да отложат записа, все пак как се пее в 4 сутринта? Тя обаче настоява и я изпява от първия път.
„В момента се подготвям да записвам нови български песни, готвя нов репертоар, който ще влезе в голямата ми плоча, усилено репетирам за турнета из страната и чужбина“, споделя в интервю Паша Христова, малко преди смъртта си.
Паша не иска да пътува, иска да остане при сина си
Самолет Ил-18, току излязъл от ремонт набира скорост за излитане и се отделя от пистата. На борда на самолета има 73 пътници. Всички са млади певци, музиканти, танцьори от оркестър „София“ и ансамбъл „Аура“, готови за турне в Алжир. Паша споделя вкъщи, че не й се пътува, тя иска да остане при 2 годишния си син Милен. По-късно в интервюта, част от музикантите и танцьорите също споделят, че това пътуване не е било желано от тях.
По това време Паша вече има отношения с композитора Николай Арабаджиев – Фучо. Той също е част от Българската културна делегация. В този период певицата вече се е изнесла от дома на мъжа си. Според близки тя изпитва голяма вина, заради любовта си към Фучо, тъй като и той е женен.
Любовта им е много бурна. Освен, че са любовници, те са партньори в създаването на новата българска музика. Паша дължи много за професионалното си успехи. Николай Арабаджиев прави аранжименти, благодарение на които гласът й изпъква още повече. Майката на Арабаджиев пък става неин вокален педагог.
Под ръководството на Николай Арабаджиев оркестър „София” става един от най-добрите състави, отлично приети в България и в чужбина. Арабаджиев пише за Паша Христова песента „Остани“, която им донася „Златния Орфей“, както и „Ах, този дивен свят“, отличено с Голямата награда на фестивала в Сопот.
Малко преди да се качат на самолета, Паша е с близката си приятелка Мария Нейкова. те пеят и се забавляват, а при качването на самолета, двете си разменят местата. Паша сяда до Николай.
При излитането се появява силен страничен вятър, който накланя самолета на една страна. При удара на крилото в пистата, корпусът на самолета се пречупва на две. Целият самолет избухва в пламъци, като единият двигател се откъсва от корпуса. Писъци, пламъци От 73-мата души на борда загиват 30 пътници. Чуват се писъци, всеки се опитва да се спаси, както може. Седналите по-напред в самолета обаче не са имали време да се спасяват. Паша е сред тях. Огненото кълбо ги поглъща. Телата им са толкова обгорели, че едва ги разпознават по бижутата.
„Истината за катастрофата не се търси толкова години, понеже свидетелите и оцелелите се страхуваха да не свършат в канавката“. Това са думи на сина на Паша Христова- Милен. В него е задграничния паспорт на майка му. Мистерия е, защо след като тя е летяла за Алжир, документът не е бил в нея. Паспортът й бил нужен, защото певицата имала подписан 6-месечен договор за ГДР, заедно с Борис Гуджунов. Естрадната легенда също е в самолета, но оцелява.
Той е убеден, че катастрофата е била планирана. Споделя го пред Иван Георгиев, автор на книгата „Една българска роза – 40 години след катастрофата“: „Това го разбрах чак след 6 години от един мой приятел, чийто баща работеше в МВР. Истината е, че е трябвало да умре вторият пилот. А за да не се усъмни никой, си отиват 30 души. Оказва се, че е имало страхотни далавери. Толкова са били назрели вече нещата с черните полети, с пари и кражби в Мека и Африка, че този пилот е поискал среща с Тодор Живков, за да разкаже как стоят нещата“, разкрива Гуджунов. До днес няма нито документално, нито свидетелско потвърждение на думите му.
