Леа КОЕН
„Винаги има лудост в любовта. Но винаги има и смисъл в лудостта.“ „Любовта е сляпа.“ Първата мисъл принадлежи на Фридрих Ницше, а втората е често използвана фраза от Уилям Шекспир („Венецианският търговец“, „Сън в лятна нощ“), както по-късно и от всеки втори автор, който е бил изкушен да се впусне в темата. И двете твърдения са залегнали твърдо в популярното общоантропологическо разбиране на любовта. За каквото всички смятаме, че сме донякъде подготвени.
Макар да сме „предупредени“ за сюжета, още със самото заглавие „Влюбените“ спектакълът на Мила Искренова – автор на сценария и режисьор, ни връхлита с неочаквана сила, каквато не сме и подозирали.
„Любовта е сляпа“, казва ни Шекспир и ние сме възприели тази метафора, без особено да се замисляме върху нея. Но когато още в началото на представлението „Влюбените“ в Народния театър Георги Златарев въвежда внимателно в сценичното пространство музикантка, като я води за ръка до участващия в представлението спинет, оценяваме първоначално тези жестове като визуално преведена метафора за сляпата любов. Преди да разберем смаяни, слисани и същевременно очаровани, че
Актрисата музикантка, великолепната барокова изпълнителка Елица Стефанова, реално е незряща.
Това е удар в стомаха, който предизвиква замайване, световъртеж, смесване на въображение и действителност. Оттук нататък можем да очакваме и невъзможното в спектакъла.
И невъзможното не закъснява. То се представя като синкретичен спектакъл на слово, музика, вокал, танц, жест и визия, обединени в изумителна равнопоставеност помежду си. Нито едно от тези видове изкуства не е сложено в подчинение или използвано като илюстрация.
Словото Мила Искренова е подбрала от адресирани любовни текстове от близо двеста години, сякаш за да покаже вечната непреходност на човешката несигурност пред чудесата и изстъпленията на любовта. В океана от любовни послания, които човечеството е създало, тя се е опитала да улови онези, които намират смисъл в любовта дори когато е отхвърлена, унизена, смазана. Жорж Санд, Виктор Юго, Пърси Шели, Фрида Кало, Робърт Бърнс… За да се стигне до известния текст, превърнат в песен, на Борис Виан, в която се пее за абсолютната нелюбов към президента, който и да е той… За любов ли ставаше дума?
Или за онази любов, отхвърлената, от която най-много боли?
Словото определено не е достатъчно за авторката на спектакъла, за да изрази този вид любов. Тя призовава музиката. Подборът на откъси от барокови автори – Пърсел, Фалконери, Монтеверди, Хендел, Бах и други – създава като че ли дистанция на привидната неутралност, характерна за бароковата ария, която ни кара да търсим често скрита под нея невроза. Неутралност ли казах? Пиесите на спинет, изпълнени от незрящата Елица Стефанова, непостижима в образа на жена-дете, са толкова неутрални към представлението, колкото би било хладното любопитство на извънземно, попаднало за кратко в странния човешки свят. Свят, наситен с безумна страст, пресъздадена в неочакваните със своя артистизъм и съвършенство арии от Пърсел, Фалкониери и Монтеверди, изпълнени от прекрасната Биляна Петринска, музикално подготвена и ръководена от Йосиф Герджиков с огромен принос в спектакъла.
Внушението за транс в нейните интерпретации, извършени на всички възможни нива – вертикални, хоризонтални, под различни ъгли, които биха смутили повечето професионални певци, е толкова заразително, че се пренася почти физически в публиката.
Хореографията на спектакъла присъства във всеки жест на четиримата изпълнители
– освен Биляна Петринска това са Георги Златарев, Жаклин Даскалова и Калоян Трифонов. Хореография, която превръща жестикулацията и дори лицевата мимика на всеки от тях в неделима част от сложния език на спектакъла. Границите на тази хореографирана жестикулация са необикновено широки: от спазматични, като че ли случайни жестове, през елегантна танцовост до перфектно координирана изобразителност.
Визуалността е четвъртият важен елемент на спектакъла. Той е решен графично в черно и бяло: единствен декор на сцената са купчините листове, които олицетворяват думите. Необикновено внушение имат обаче костюмите на художника Елица Георгиева, която е и автор на сценографията, изцяло решени в черно и бяло. Това обаче ни най-малко не ги прави неутрални или скучни. В тях има елементи на бароков стил, съчетан с гръндж, чийто колорит предизвиква зрителя с артистичните дупки по чорапите на актрисите, със скъсаните на парцали дантели, с останките от разпадащи се папийонки.
Съкратената дистанция между сцена и публика – зрителят се намира на по-малко от метър от артистите, дава възможност да се проследи всеки най-малък детайл или отклонение: от невротичните, паралитични жестове на актрисата, която не може да изрече думите, сякаш те нараняват гърлото й, през краткото, но многозначително мигане на очите на партньора й или чрез почти ритуалното му разсъбличане до голо като метафора на пълното отдаване.
Постигнатият синкретизъм и равнопоставеност на изразни средства – слово, жест, музика и визия, създава чувство за театрален абсолютизъм на всички нива. А почти маниакалната упоритост, с която е същевременно подчертан всеки елемент, ни кара да възприемаме спектакъла не като анатомия, а като аутопсия на любовта. От която излизаме живи, но окървавени. Перфектната лудост на „Влюбените“ на Мила Искренова предизвиква истинско торнадо, което се помни дълго след края на представлението. То е събитие на българската театрална сцена.