Да експериментираш с изкуство по света е изкушение, мода и бизнес. Да експериментираш с изкуство в България е риск по ръба на лудостта и оскъдицата. Поредната изложба на Петър Пондев, който рисува с електронни пистолети, е в Дом „Борис Христов“ в столицата с логото „Берлин. Порто. София“. Истинска визуална изповед за пътуването към себе си – през мегаполиси, прежди и любовни връзки. В експозицията на талантливия артист от Казанлък, тръгнал без страх по Европа, гледаме картини, създадени с две техники. Едната, която се нарича тъфтинг, идва от тъкачниците в древна Индия и е възродена след две хилядолетия. През 1930 година създават първата тъфтинг машина за килими в САЩ – тя е голяма колкото едноетажна къща. Трансформациите започват веднага – минава се през пистолет, вързан с вериги за тавана, за да се стигне до сегашния, който тежи „само“ два килограма. Именно с подобно съоръжение Петър Пондев твори паната си, които стоят перфектно върху стената. Те са зрелищни, социални, емоционални.
Другата техника е пънч нидл – вид бродерия, при която вместо конецът да мине през тъканта по познатия начин, специален инструмент го избутва и го издърпва през същия отвор. С нея е „нарисувал“ „Тойфелсберг“ – хълма в Западен Берлин, зад който се намира бивше секретно военно съоръжение от Студената война. Там американците издигат във въздуха подслушвателна станция за руските подводници. Сградата по принцип е бяла, но версията на Петър Пондев е в цветове. Някъде по средата на паното се вижда око на камера, която вижда и слуша зрителите. Много подходящо за „Дяволската планина“, както се превежда „Тойфелсберг“.
Докато живее и работи в Берлин, той прави още няколко от впечатляващите си пънч нидл работи: селфи образ, червен тигър – също „аз“-модификация, защото е роден през годината на звяра 1986, женска фигура на диван. Купени са от ценители на авангардните артефакти. Опитва се да не брои бодовете, но когато веднъж желанието все пак надделява, стига до 270 000. Гълтат много време и нерви.
Сред тъфтинг визиите в Дом „Борис Христов“ е още един своеобразен автопортрет, макар и не в буквално тълкувание – момче, насочило револвер към главата си. Датира го от странен период след драматична раздяла. В него за първи път използва лего, но едва ли само заради това го нарича „Детство“. Има доста акрил, звучи някак пластмасово.
От Порто е Черната магическа жена. Тя е почти гола, а зад нея се вижда банан в саксия. Художникът го краде от заден двор в Порто, за да го отглежда на балкона си, но няма време да бере плодовете на авантюрата. Момичето е съвсем реално и знае, че е увековечено от българина. От София пък са два прекрасни коня. Кубизъм с отлична родна вълна.
Страхотната „Зебра“ е от Португалия, но носи естетиката на отсрещната Африка, прелестта на египетския рисунък и неговите орнаменти.
„Морско дъно“ – от Sofia Green Gallery на „Сердика“ 21. Това е новата арена на неговата фантазия, споделя я със сценографа Борис Георгиев. От Казанлък е лицето с очи, нос, уста, ухо. В него обаче се усеща разпадът на духовността. Много интересни са „Фрагменти“-те, които показват алкохол под микроскоп. Петър Пондев е вдъхновен от поляк, който снима различни коктейли под увеличителното стъкло на въпросния уред. „Изследвам връзката между микро- и макросветовете. Нещата, които не виждаме“, коментира авторът, който е комбинирал алкохола с камъни „Сваровски“. В серията „Киборги“ свързва миналото с бъдещето. Усещането е като при Терминатора на Шварценегер, но Петър Пондев вкарва в изображенията българска черга, съчетавайки я с платки от компютри. Един от киборгите обаче се казва „Без душа“, въпреки че от главата му излизат шарени помисли.
По-апокалиптични помисли провокира „Цар Бомба“, както се казва най-мощната водородна бомба, взривявана някога в СССР. Три деца са в гръб, тъй като гледат „гъбата“ от взрива. Те са като трите маймуни „Не видях, не чух, не говоря“. Което означава „Ако не виждам злото, не чувам злото и не говоря нищо за него, аз съм защитен“. Петър Пондев прави паното, когато започва войната в Украйна.
Авторът на текстилните зрелища отсъства от България за почти петнадесет години. Връща се за по-дълго в началото на 2024, когато го канят да гостува в галерия „Доза“. Тогава не скрива, че е изненадан – там десетки чакат „на опашка“ за солово събитие. Следващото му участие е в Берлин – вече има договор с галерия „Азур“ както за колективни експозиции, така и за самостоятелно представяне в онлайн платформи. Германците са го поканили да се включи в световни изложения в Париж и Маями, но уви, на този етап не разполага с достатъчно пари за подобни удоволствия.
Сега, вече в София, все още се опитва да разбере как се е променила България и как са се променили хората през годините, в които живее в Европа и се прибира за по два-три дни, за да се види със семейството си. „Нямаше как да се ориентирам какво се случва тук и защо. Но вече виждам и позитивните, и негативните страни на битието. Доста сънародници са се върнали, осъзнавайки, че е хубаво да си бъдат вкъщи и да споделят опита си от наученото. Но все още поне милион са навън. Искам да си дам шанс тук“, коментира артистът, който през последните две години има шест изложби. Следващите му картини ще са коренно различни от тези, които виждаме в Дом „Борис Христов“ – ще изразяват неговия протест срещу избиването на животните.
Страстта на Петър Пондев към текстила идва от техникума в Казанлък, където учи тъкачно производство в дизайна. Но да тъче не е неговата стихия. Тъфтингът е по-лесен, по-възможен, особено сега. „Докато си мислиш как от овцата се стига до килима, медитираш. Превръщането на вълната в картина е успокояващ процес“, добавя той.
Албена Атанасова