Петър Стоянович осигурява многочасово удоволствие за четящата публика – в „Несвършващо време. Спомени“ („Книгомания“) професорът се връща към корените на своя род, към София през 70-те, 80-те и 90-те години, към Виена, където завършва история и защитава докторат по философия. Във фокуса е респектиращата династия Стоянович, като особено колоритни са „домашните легенди“ – прадядото Иван Стоянович-Аджелето и дядото, д-р Петър Стоянович. Сюжетите се разпростират и към роднинско-партньорските фамилии – и те полиглоти с дипломи от Европа, и те патриоти, наивно или закономерно избрали да се изживяват като строители на съвременна България и жестоко наказани от комунистическата власт. Както се полага на големия син в семейството на знаменития кинокритик Иван Стоянович и актрисата Ани Бакалова, историите са живо кино – атрактивни и артистични. Дори най-тъжните страници са пропити с витална енергия. А понеже иронията е водещ тренд в битието на фамилията, Петър Стоянович-внук разкрива „благините на социализма“ през призмата на острия си език, познат на широката публика от зрелищните му съботни коментари в студиото на БНТ.
Албена АТАНАСОВА
– Професоре, какво ви струваше като вече осъзнал се юноша да преглътнете омразата към комунизма, мощно ощетил, морално и материално, рода Стоянович?
– Не съм я преглътнал. Комунизмът като идеология и най-вече като изкривена практика е най-отблъскващата система, защото е изправена еднакво срещу Бога и срещу предприемчивия и достоен човек. За разлика от нацизма и фашизма, които бяха загробени и осъдени след 1945 г., комунизмът продължи да живее в Източния блок и днес продължава да мимикрира под различни имена и етикети. Тоест, оказва се, че е в пъти по-лош от себеподобните си. С времето осъзнах, че никой от наследниците на комунистическите идеолози и практици не са априорно виновни за дедите си. Стига, разбира се, да са минали през личен катарзис и да са осъзнали (поне отчасти) чудовищното лице на онзи строй. А колкото до щетите върху рода ни, никога няма да забравя баба ми, Бог да я прости, която казваше: „Цяло чудо е, че въобще сме живи“.
– Като тийнейджър се пробвате в поезията – какви бяха стиховете ви, които показвахте на семейните приятели Константин Павлов и Миряна Башева?
– Знам ли как са ги нарека? Бяха нетрадиционни, искрени. Същевременно още тогава си дадох сметка, а аз си я дадох, че вероятно няма шанс да стана голям поет. И затова спрях. Коцето и Миряна никога не ми казаха нещо категорично в една или друга посока. Подобни решения човек трябва да има силата и мярката да си налага сам.
– Майка ви е бременна с вас, докато снима в „С пагоните на дявола“, първия български сериал, при това истински екшън – защо не станахте актьор?
– В ситуация като моята – защото израснах именно в театрална и филмова среда – подобна опция не е била невъзможна. При това интересът ми винаги е бил към театралната режисура. С времето си дадох сметка, че актьорлъкът не е за мен – нито обичам да ме командват, нито обичам да се правя на нещо, което не съм. Пък и съм се нагледал на актьорски деца, които завършиха ВИТИЗ заради амбициите на бабите си или от самонавиване.
– В съвсем ранната ви младост край вас изричат „неща, достойни за манифест на национална революция“, но бохемската еуфория не ражда нищо рационално като социална съпротива. Това озадачаваше ли ви?
– Тогава не толкова, но постепенно ми ставаше ясна тази яловост на протеста. Но пък колко хубав, вкусен, умен и пивък беше той! Времето на езоповската реч, събиранията на умни и начетени хора, домашните театри, скритите четения на забранени автори – това днес ме умилява, без да ми липсва.
– Много сте „вътре“ в битието на два театъра – Младежкия и „Сълза и смях“: защо според вас първия го съсипаха покрай уж мечтан ремонт, а втория направо го затвориха?
– Кой съм аз, че да зная отговори на въпроси, които са се вземали на друго място и от отговорни хора… Помня този огромен гроб, на който приличаше Младежкият в дългите години на псевдо ремонта си, но имам и чудни спомени от представления, срещи и гримьорни. А колкото до „Сълза и смях“, аз там в някаква степен отраснах и когато днес минавам по „Славянска“ покрай новата кооперация, построена на мястото на къщата на Данови и двора, гледам през бетона и тухлите към гледката от детството.
– Откъде дойде драматичната разлика в отношението на публиката към театъра преди и след 1989 година?
– О, причини има много. Обществото се промени, делникът и празникът на българина също. Отношението към изкуството вече е секуларизирано. В театъра, операта и особено в киното влизат хора с раздърпани пуловери и пуканки. Мнозина актьори идват на сцената не като в храм, а като работници „втора смяна“. Делничността стана взаимна. Пък и светът много се отвори, можеш да гледаш онлайн или на запис всичко от Лондон до Калкута.
– Споделете за някои от шоковите ви разкрития, докато бяхте министър на културата?
– Ама хайде да не си разваляме настроението. Ще спомена само, че най-малкото, с което се занимава министърът на културата, е самата култура.
– Какви бяха сблъсъците ви със Стефан Данаилов, от когото по ирония на съдбата наследявате министерското кресло, а той става шеф на културната комисия в парламента?
– Ламбо беше един от най-колоритните образи от моето детство и юношество, когото познавах и като душата на всяка компания, и като любим актьор. Дистанцираното обожание се оказа лесно нещо. Когато се срещнахме вече по работа, се оказа, че тъй като аз не бях ляв, не търпях да ме направлява. И понеже не станах негова функция, нещата помежду ни не се получиха.
– Интелигенцията от времето на Тодор Живков физически почти е на изчезване – останаха малцина пламенни комсомолци, но другата, следдесетоноемврийската, е малобройна и често ерзац. Какво да се прави?
– Нищо не се връща в историята копи-пейст. Интелигенцията преди Десети ноември беше една, в последните десетилетия на Прехода се промени, днес е различна. За добро или за лошо, държавата вече не създава този тип хора, не ги посвещава в духовно рицарство срещу постове и услуги. Хаотично е в тази сфера. Трябват повече устои, нужно е сдружаване върху базата на истински ценности и ниво на просвещение. Може би това е и ключът към бъдещето – духовно оцеляване в малки групи.
– Но защо според вас отново сме в условията на компромисно оцеляване?
– Компромисът винаги е бил наличен, въпросът е къде му слагаш границата. Във всички случаи днес имаме безболезнена възможност да избираме поне посоката и лицата, които обвързваме с личните си компромиси.
– Защо се отказахте от пряко участие в политиката?
– Защото окончателно изгубих илюзиите си. Пък и имам да свърша толкова други, много по-смислени неща.
– Храните ли надежда, че архитектурата на стара София ще възкръсне? Всеки ден се моля фантастичните рушащи се сецесиони в родния ми Еврейски квартал да удържат до кмет с акъла си.
– И аз по-скоро се моля, отколкото се надам. Макар да е единственото туристическо и историческо лице на София, старата й част не се схваща като първостепенна от управляващите вече десетилетия. Опитвал съм и лично да предлагам помощта си – винаги са много трогнати и винаги нищо не правят. Но сме длъжни да се надяваме, какво друго ни остава?
– Само комунизмът ли е виновен за масовото безбожие и „формалната църковност“ български, или има и още нещо?
– Намирането на извинения е прекрасен сапун за гузната съвест и ние сме майстори на този занаят. Да започнем оттам, че нашенецът не е Божи човек по даденост, за него Господ е опосредствен. С Всевишния се правят оброци, палят се свещи. Българинът не казва: отивам на литургия, той просто минава „да запали една свещ“. Комунизмът просто затвърди вроденото ни безбожие и режимът имаше глупостта да ограничава формалния култ, вместо да го остави да бъде изповядван от населението чисто технически, с което му придаде загадъчност и сладост на забранения плод. Възраждане на църковността има, но сте права, че е тя е битова, традиционна. Като постни сарми на Бъдни вечер между обяда с бахур и закуска със студено кюфте.
– Каква е противоотровата на „порока като празник“ тук и сега?
– Няма масово решение. Само лично. Затова и изповедта, и причастието се получават индивидуално. Но нека не превръщаме разговора ни в назидателна проповед. У всеки от нас някой от пороците си е направил олтар.
– Казвате: когато човек реши, че знае отговорите, животът сменя въпросите. Кои са вашите въпроси тук и сега?
– Стават все по-прости и ясни. Да правиш хубаво и добро, да възпиташ следващите в същото. А междувременно да изживееш смислено дадените ти от Господ дни.
– В този първи том на мемоарите ви през цялото време – пряко или не – върви темата за патриотизма. Каква е цената му днес?
– Патриотизмът е като гъбите. Трябва не само да ги обичаш за мезе, а и да ги познаваш добре, защото могат да те пратят на онзи свят. Най ме е страх от прости патриоти и от амбициозни малограмотници.
– Защо никога не се изкушихте да се установите из Европа?
– Не виждам причина да остана някъде, където нямам нито корени, нито социална среда. И дядо ми е учил във Франция, Цариград и Германия, но се е върнал и започнал живота си от а и б тук. Доброволната емиграция е и някаква форма на отказ от отговорност към родовия и граждански дълг. Без да звучи патетично – аз истински харесвам да живея в България.
– Дали дядо ви Петър Стоянович – уважаван експерт в цигарената индустрия преди 9 септември 1944 година, е прототип на някой от централните образи в романа „Тютюн“ на Димитър Димов?
– Проучвал съм този въпрос и мисля, че не е. Фон Гайер има физически прототип (Курт Венкел), добре познат в семейството му. Колкото до Борис Морев – такива като него с лопата да ги ринеш, от преди Девети, та до сега.
– Вярно ли е, че сте готвили за 77 души?
– Не. Бяха 91. Ама вижте, не го споменавам за хвалба. По-скоро искам да подчертая, че е напълно възможно да приготвиш за около два дни десетина ястия. Беше на Петровден 2012 година на селската ни къща. Знам броя на хората, защото пазя листа с поканените. На големи градински празници у нас винаги има бая народ. Смешно ми е, като чуя някоя булка да се оплаче, че чакала за вечеря „цели шест човека“. Ама времената се измениха, хората покрай тях също. Всеки сам си знае.
– Ловите все така риба с харпун?
– Вече не. Не ми стига въздухът, пък и риба няма. Но спасителната самота на подводното море е един от моментите, в които човек може да си въобрази, че разбира що е то рай. Това остава най-красивият ми сън.
Плажува с Григор Вачков и Стефан Данаилов като младеж
Митко Бомбата е жертва на своята популярност, Ламбо – на апетита си, разказва в мемоарите професорът
Сладкодумието на Петър Стоянович се излива изключително живописно в мемоарите му, когато разказва за летните ваканции и приключения с участието на най-ярките всенародни любимци от сцената и екрана. От ранното детство в Ахтопол няма да забрави моментите, в които на плажа се появява Григор Вачков – близък и мил приятел на всичките Стоянович. Тогава големият актьор е с мустаци, които допълнително декорират и без това балканското му излъчване. Той напразно нахлупва бяло каскетче и слага слънчеви очила, та дано не го познаят. Но уви – още първите граждани, с които се разминава на пясъка, традиционно надават боен вик: Митко Бомбатаааа… Около него на секундата се събира огромна тълпа, която, както пише Петър Стоянович, започва да оглежда Григор Вачков като „добитък за продажба“, въпреки че го „докосват като божество“. Най-агресивните дори измолват снимка, която Григор Вачков, с присъщите си деликатност и човечност, не може да откаже, преди да седне на приказки при фамилията Стоянович.
Важна арена на по-сетнешни летни действия, обосновани от „привидното възмъжаване“ на Петър Стоянович, е Мичурин. Там великолепната актриса от Младежкия театър Жана Стоянович наема за месец стаи в доста вехта къща: с клечащ нужник, но с прелестна поляна под три смокини и зеленчукова градина, през която се излиза директно на вътрешен плаж. Екшънът започва вечер, когато лелята и племенникът тръгват на долче вита. Центърът на безкрайния празник е недалечният щаб на двама от най-маститите бохеми в арт пейзажа – Стефан Данаилов и Боян Иванов, обгрижвани от съпругите си Мара и Светла. На стабилна маса под астмата, се случват неописуемите тържества – винаги за небцето и само понякога за духа. Петър Стоянович, който е упълномощен дискретно да проверява дали Стефан Данаилов се е разбудил от следобедната дрямка, обикновено го заварва леко похъркващ над изсулилата се от ръцете му книга. През всичките седмици на блаженство тя остава една и съща – и според хипотезата на Мария Данаилова, винаги на първа страница. А кулинарните вакханалии, продуцирани и дирижирани от Ламбо и стриктно осъществявани от отличния шеф готвач Боян Иванов и асистентките му, по традиция заплашват „Златният Орфей“.
Петър Стоянович разказва, че седмица преди старта на международния лъскав фестивал в Слънчев бряг, където Стефан Данаилов конферира, а Боян Иванов пее, двамата захвърлят арабските си роби и установяват, че не могат да се наместят в костюмите. Мъчениците, издигащи в култ хапването и пийването, се опитват да останат на вода без хляб поне денонощие преди да седнат в автомобила за Слънчев бряг. Но изпитанието се оказва свръх душевните им сили и извисеност. Вместо да продължат с чутовния си героизъм в името на изкуството, веднага след хранителното ембарго разбиват в тиган, достоен за Гаргантюа, цяла кора яйца и ги подправят с внушително парче сланина. Два дни по-късно тръгват за Слънчев бряг, наконтени с долнища на анцузи.
В Мичурин – във „Воденицата“, почивната база на Младежкия театър, разпускат Николай Бинев и Домна Ганева, Банко Банков и Мирослава Стоянова, Анани Явашев и жена му Дидона, Георги Кадурин, Иван Несторов, Иван Златарев със също подрастващата своя дъщеря и бъдеща Кака Лара, Николай Стефанов… Към компанията се присъединяват композиторът Атанас Бояджиев и жена му Лина Бояджиева, Галя Бъчварова със сина си Ути, аниматорът Стоян Дуков със своя Митко, бъдещият Дим Дуков.
Купонът активизира оборотите, когато в Мичурин акостира самият Иван Славков, който периодично гостува на Ламбо. Той винаги слиза от черния мерцедес широко нахилен и с уиски в ръка, което задължително е със златен етикет. В очите на юношата Петър Стоянович шефът на телевизията изглежда като свестен човек – безкрайно забавен, със страшно чувство за хумор. „Разбира се, простееше на моменти, но в рамките на приличието. Компанията, в която повечето бяха с потекло на „народни врагове“, умееше да го възприема като овластен артист, а не като зет“, искрен е авторът на мемоарите „Несвършващо време“.
