„Животът на Едит Пиаф“ е спектакълът на Вера Шандел, в който на 20 март в зала „България“ ще прозвучат някои от най-знаковите песни на легендарната френска певица и публиката ще си припомни за ключови моменти от битието и кариерата й. Музиката и словото се сливат по режисурата на Марияна Арсенова, Ангел Заберски ще бъде на пианото, Борис Таслев на контрабаса, Стоян Янкулов – на ударните.
Емблематичното присъствие на Мими Николова и младата Александра очертават среща между три генерации в шоуто, подкрепено от Столичната програма „Култура“.
Както се знае, Вера Шандел е от най-автентичните и действени франкофони в родното арт пространство. Дамата, израснала в Алжир и познаваща отблизо френската култура, отлично изпълнява класически шансони в джаз аранжименти, кабаретният стил също е в амплоато й. Славата й на артист тръгва от някогашното трио „Сантиментъл суингърс“, което заедно със секстета на Михаил Йосифов възражда златните години на суинга, припомня красотата на джаза, съживява градските шлагери. „Суингът е радост, хармония, танци, прекрасна и жива музика. И още красиви коси, чорапи с ръб на жартиери, рокли, костюми, стилни обувки. Всичко, което пренася в 30-те години на миналия век. От дете исках да застана красиво облечена до рояла и да пея“, споделя Вера Шандел.
– Кога за първи път хванахте микрофона за евъргрийни на Едит Пиаф, госпожо Шандел?
– В репертоара си имам три от тях. За 30-годишнината на ЮНЕСКО пях Едит Пиаф в Париж – отидох да продавам краставици на краставичар. Случва се някаква магия, когато изпълнявам песните й, хората ми казват: „Все едно, че съм на психоаналитик“. А сега с Мими Николова, аплодирала Ив Монтан в зала „България“ през 1953 година, и с талантливата Александра от Музикалното училище репетираме на три гласа великия шлагер „Животът в розово“. За Едит Пиаф обикновено се говорят само тъжните неща, защото това продава. Но тя въпреки драмите и трагедиите приема настоящето с радост, благодарение на любовта и музиката. И най-вече на вярата. Признава: „Ако спра да вярвам, ще спра да пея“.
– Да, тя вярва, но на нея й се случва чудо още когато е на 6. Проглежда след дълга слепота.
– Преклонението пред чудесата е нещо дълбоко. Липсва на нас, българите, и няма общо с възпитанието ни. Самата аз от малка възприемах света по строг и сериозен начин. Няма да забравя учителката в детската градина в Кюстендил, която не ме харесваше и ме тормозеше, както тя умееше. Много добре си спомням как тогава си помислих: Ще се кача на влака за София, ще отида при Тодор Живков и ще му се оплача от тази жена. Вероятно смятах, че той може да разреши всички проблеми. Била съм на 4. Баба ми, милата, се страхуваше от всичко и може би несъзнателно съм прегърнала някакви страхове.
– А какво беше детството в Алжир, където работят родителите ви?
– Очарователно. Имаше много свобода. Но и стрес заради промяната. В началото не говорех френски, дори не можех да запомня името на момичето, което избрах за приятелка. Малко по-късно имах приятелчета и сред местните. Живеехме в туристически комплекс и през лятото се местехме в друго жилище, за да освободим апартаментите за сезона. Но бяхме край морето, всичко беше интересно – заради различните култури, събрани на една територия, в едно общество. Това позволяваше на хората да са човеци, а не само националности, въпреки че всеки носеше своята идентичност. Израснах с различен светоглед и с широтата, дадена ми от френската цивилизация. Но беше тежко да се разкъсвам на толкова крехка възраст – когато се прибрахме в България, не се чувствах добре. А когато за втори път заминахме за Алжир, като че ли там не бях на мястото си. Постоянните раздели и събирания са трудни за тийнейджърите, прави битието им по-друго. Рано престанах да бъда дете, но сега си наваксвам. Радостта като чувство разцъфна наскоро у мен. Знам какъв път съм извървяла.
– Как понесохте завръщането в България?
– Когато слязохме от самолета в София, всичко беше сиво – и сградите, и хората. Нямаше усмивки. За щастие, в Кюстендил, където живеехме, слънцето грееше по-силно и всичко беше по-пъстро.
– Бяхте ли сигурна в себе си, когато на 38 преобърнахте живота си – и в любовта, и в професията?
– Не знаех и не допусках, че ще ми случи. Но сърцето ми го искаше, въпреки че хората от нашите поколения знаят, че не бива да се подават на ха-хо мечтите. Майка ми дълго не вярваше, че мога да бъда певица. Родителите ми са архитект и инженер озеленител, здраво стъпили на земята. Самата аз бързо узрях, защото, когато втория път си дойдохме от Алжир през 1986 година, тук беше страшно. На 16 чистех нашия вход в кооперацията, а всяко лято в печатница слагах коли в книги, водеше се като стаж. Изкарвах си парите за море и за билети до Казанлък, където гаджето ми беше в казарма и го чаках две години. Водех самостоятелен живот, а щом ме приеха в Икономическия институт, веднага започнах работа. Какво ти пеене? Заключваш душата някъде и се трудиш за тялото, за имиджа, за бита. Само на 23 направих счетоводна фирма с голям екип, за когото носех отговорност. Имах клиенти, които ме заплашваха, когато в края на годината разбираха, че трябва да плащат данъци. До 2000 година колелото се въртеше денонощно. Дори когато забременях с големия ми син, продължих със същото темпо. В един момент си казах, че трябва да се пенсионирам – на 35 се чувствах суперизтощена, въпреки че съм класически работохолик. В онзи момент деловият ми график беше от 10–15 часа на денонощие и без почивен ден.
– Кой беше човекът, който ви извади от този бизнес транс?
– Режисьорът Андре Шандел, който дойде в София по работа – да снима филми с кинокомпанията на Патрик Сандрен „Со филм“, където бях финансов директор. Андре е по-голям от мен със 17 години, веднага ме усети, че искам нещо различно. Пеех му, изнасях му спектакли и душата ми излезе на преден план. Пуснах я на воля и разбрах, че с никой не друг не съм била толкова много себе си. Открих се с Андре каквато съм, но никога не бях си го признавала. Но и се питах какво правя, докъде ще я докарам, позволявайки на душата да се устреми към нещо ограничавано до този момент. Колебанията бяха огромни – бях омъжена с дете. Никакъв шанс. Нещата обаче бяха по-силни от мен. Настъпи сложна и оплетена ситуация. Днес всички участници в нея сме много доволни от развоя на събитията. Андре ми даде стабилност.
– Откъде започва страстта ви към пеенето?
– Вероятно от ДНК-то на дядо ми. Той е бил приет в Консерваторията заедно с Николай Гяуров, но баба ми му е поставила ултиматум: или мен, или музиката. Милата, отиде си на 96 с всичките си страхове. И на мен ми насади, че артист къща не храни. Въпреки че на 6 влязох в читалището на Кюстендил и се записах на уроци по пиано. Останах с часове, майка дойде да ме търси. По-късно пях в състава „Сребърните звънчета“, но докато учех във Френската гимназия в София, нямах време за нищо друго, а и ми беше внушено, че вече ми е късно. Започнах да мисля сериозно за музиката, чак когато Андре ми „подари“ сцена в неговия филм „Нюрнберг“ с думите „Измисли си как да изглежда твоята певица и прави, каквото искаш“. Във фоайе на хотел в Нюрнберг през 1945 година пианистът (Ангел Заберски) и певицата (аз) във вечерна рокля с букли и червени устни изпълнявахме Sentimental Journey. Тръгнах на уроци по пеене – всеки ден. Финансите вече адски ме натоварваха. Подписах ревизията, приключих с документацията и на следващата вечер беше първият концерт на триото „Сантиментал сингърс“, в което се присъединих към Андрония Попова-Рони и Десислава Андонова-Деси по покана на Михаил Йосифов.
– Професионалните музиканти гледаха ли ви отвисоко?
– Влязох в музиката с бизнес концепция и това ми осигури място. Дотогава всички те, чуеха ли за пари, изпадаха в амок. Така се откупих. Сега целият музикален бизнес знае как да му се получават нещата. Не казвам, че аз съм създала. Седем години десет души на сцената и зад нея се хранехме от концертите. Първи си позволихме да се качим в Зала 1 на НДК. Грешно е да се мисли, че музиката не храни. Още е трудно, но е част от моето израстване.
– Вие сте и продуцент в киното. Колко смелост ви струва тази дейност, лесно ли кърпите бюджети?
– О, аз съм най-добрият пример за това как обущарят може ходи със скъсани подметки. Когато няма пари, колкото и добър фокусник да си, нищо не можеш да направиш. Но още от началото наистина бях много смела. Когато влязох като продуцент в българското кино, въобще не ми хареса какви са отношенията между парите и изкуството. Надявам се да променя нещата. Вървя си по моя път, въпреки че някои ме мислят за луда, а аз пионерствам за себе си. Висшето съзнание изисква да се поставим в сложни ситуации, за да разберем кои сме.
– Как ще коментирате проблемите на киното у нас?
– В киното ни има много театралност, идва от школата. Нямаме традиции, киното си седи в миналото, но вярвам, че скоро ще се отърси от него. Всички, които се занимаваме с изкуство, сме куражлии. Но е трудно, защото зрители няма – каквито и филми да се правят, все тая. Всеки филм струва много труд, усилия, пари. Жанрът е в криза и никой не се съмнява. Бъдещето е в сериалите, на които правят продължения като игрален филм. Генерално и авангардно решение. Но не бива да се забравя, че историята във филма трябва да е дълбока, универсална и общочовешка. Да извадим най-доброто от себе си – това е формулата за доброто кино. Автентичната личност е важната тема. В момента човечеството си дава сметка, че е време да стане достойно. Ако излезем от своето его съзнание, както пеят „Бийтълс“, и погледнем цялата картина, веднага ставаме човеци. Нямаме нужда от нищо повече, за да живеем добре.
– Това е темата и в „Есента на ловеца“ на Андре Шандел – филма, който скоро мина по кината.
– Наскоро мина по кината, но зрителите не бяха достатъчно. А е сериозна любовна история. Поставя въпроса дали е възможно чувствата да се възродят. Хората живеят заедно, без да се обичат, дори се мразят. Но е най-тежко, когато си станат безразлични. Всичко се разиграва на фона на мигрантска драма. Както не приемаме тъмната си страна, така не приемаме и различния от нас – по цвят, култура, религия, пол, етнос, раса. А не го приемаме, защото не приемаме себе си. Кризите са отражение на вътрешното ни „аз “. Ако не ги решим, ще чистим петна в огледалото.
– Мислите ли, че ще има промяна?
– Сега влизаме в ерата на Водолея и настъпва агонията, чрез която ще прозрем, че на едни други, по-фини нива, всички сме едни и същи. Но пак казвам, че вярата не ни достига. Защото в невидимия свят първо вярваш, после получаваш. А ние се стремим само да вземем. Затова сме на това дередже. Не се зачитаме като човешки същества. Това е най-потискащото. Но съм сигурна, че сме в края на тъмната епоха за човечеството, колкото и абсурдно да изглежда това в момента.
– Как ще дефинирате най-тъжния проблем в българската културата?
– Липсата на отношение към самата култура. Всеки притежава творческа страна, но не всички я проявяват в конкретни действия. Тя има нужда от захранване, свързана е с божественото. Другата – логичната и рационалната страна, лесно взима надмощие. Няма баланс между тях, затова е важно културата да присъства навсякъде. Но не съм сигурна, че държавата трябва да се грижи за това. Институциите не могат да помогнат на човека да бъде човек, но не бива и да пречат, лансирайки и подкрепяйки некултурното. Българинът има голям опит в съхраняването на културата си, познава истинската стойност на знанието. След освобождението от турското владичество децата на богатите се образоват в Европа и се връщат, за да строят читалища и университети. Никой на никого не заръчва „Направи го“. Получава се, защото сме длъжни да оцелеем като нация. После започва Първата световна война и идва икономическият срив. Наследниците на строилите съвременна България стават държавници и налагат политиката на алчността и оцеляването. Сега също почти всички живеят за оцеляването. А ако не е културата, няма да живеем. Няма да се питаме сутрин с какво ще нахраним душата си през деня. Но месия едва ли ще дойде. Не се ли събудим, свършено е с нас.
– Какво да очакваме в близко бъдеще от вас?
– Следваща серия от поредицата „Животът на…“. На 10 октомври ще представя в Салона на изкуствата в НДК „Животът на Далида“. После Марлене Дитрих и Мерилин Монро.
Харесва й да бъде продуцент, не смята, че е мъжки занаят
Филип Трифонов я разсмива като никой друг, докато снимат „Малко късмет за по-късно“
„Вярно е, че продуцентството е по-скоро мъжки занаят“, споделя Вера Шандел. Тя обаче уточнява, че е и занаят на общуването, психологията и вярата. „Знам, че благодарение на тези три неща успяваме да „имаме филм“, както се казва в кинаджийските среди“, добавя дамата, която има кинокомпания заедно със съпруга си Андре Шандел. Започват с документалния разказ „Животът е безкраен танц“. „Ние, трите момичета от „Сантиментал суингър“, разказвахме за преживяванията си като деца през соца. Миналото на България през нашия поглед“, връща лентата тя. После по новели на Палми Ранчев излиза „Малко късмет за по-късно“, като сценарият и режисурата са на Александър Смолянов и Чавдар Живков. „Продукцията беше на БНТ, но тъй като щеше да загине, влязох в ролята на спасител. Така научих един от големите уроци: Не предлагай помощ, когато не ти я искат. Не спасявай никого, ако той не те вика.“
Докато снимат, се сближава с незабравимия Филип Трифонов, който е в една от главните роли. „С Фипо всичко беше много леко. Не се изолира, допусна ме до себе си, което беше огромен успех.“ Също толкова емоционално е и партньорството с Ивайло Христо и Койна Русева, които са в централните образи в „Есента на ловеца“. „Разказвахме си вицове, разменяхме си шеги, на всички ни беше комфортно. А преди началото на снимките, се чуваха приказки от сорта: „Луди сте да работите с тях, те са толкова претенциозни“.“
Сега Вера и Андре Шандел изпипват следващия си проект – „Огледи“. За общуването между поколенията в киното и не само. За това как пренаписваме миналото, как оправдаваме неуспехите си, как носим някакви истории и се опитваме да ги проектираме в бъдещето. „Всичко се случва между млад бъдещ режисьор и ветеран, който си мисли, че единствено системата го е спъвала. Той, разбира се, никак не е искрен“, повдига тя завесата над сценария.
Албена АТАНАСОВА