В известните си пиеси „Експлозивна комедия за големия взрив“, „Народът на Вазов“, „Няма ток за електрическия стол“, „Сън в зимна нощ“ Александър Секулов виртуозно анализира отношенията между човека и властта. Персонажите са ярки, диалозите динамични, умни и пронизани от черен хумор. В Пловдивския театър неотдавна мина премиерата на „Влюбеният дирижабъл“, постановка, в която поетът и драматург Александър Секулов е отново в творческо партньорство с режисьорката Диана Добрева.
– Настъпи ли истинското време на политическия театър, господин Секулов?
– Изпитвам категорична съпротива срещу това определение. Крайно категорична! Ако един спектакъл е качествен, то в него органически се влитат и сложните отношения между човека и властта. По дефиниция добрият спектакъл изследва и политическото, а лошият не изследва нищо, дори наречен „политически“. Проблемът на наша почва e, че под девиза „Да възродим политическия театър или политическата литература“ в целофан се опакова създаването на идеологически театър и идеологическа литература. Не казваме на глас, че слугуваме на определена идеология за някой друг лев, а възвишено възраждаме някакъв терминологичен нонсенс. Шмекерлък от еснафски порядък, продаван предимно от университетски недоразумения. Ако под „политически театър“ разбираме идеологически слугинаж, по-добре е времето му никога да не идва. Подобно определение унищожава присъствието на човека в театъра за сметка на идеята. Това ме плаши и отвращава едновременно.
– Не се ли опасявате, че заради пиесата ви „Сън в зимна нощ“, в която животът е описан като „филтрационен лагер“, ще бъдете обявен за абсолютен песимист?
– Който е чел текста или е гледал постановката в Малък градски театър „Зад канала“, ще разбере, че всъщност съм реалист, клонящ към романтичен оптимизъм. Шест актриси, поставени пред ясната перспектива да бъдат унищожени, избират в последния си час и до последния си дъх да бъдат… актриси. Дали се самозаблуждават пред студените очи на логиката? Разбира се. Но кой е рекъл, че самозаблудата е грях? Да вярваш, че изкуството – ако не може да отмени смъртта, то поне може да я обезсили чрез театралната илюзия, е стоически приемливо и достойно поведение. Оценявам куража на Малък градски театър „Зад канала“ да включи „Сън в зимна нощ“ в репертоара си и с любопитство очаквам реакциите на публиката.
– Дали вашата антиутопия подсказва до къде са ни докарали политиците?
– Понятието „антиутопия“ съмнително лесно и крайно удобно прехвърля патоса на спектакъла в картина от бъдещето. Всъщност това е пиеса за вечната способност на човека да остракира несъгласните, за механизма, чрез който масата унищожава личностите. Да те изхвърлят от социалните мрежи днес е същото като да те въдворят в лагер за филтрация. Съвременната политика се храни от създаването на врагове, вместо от създаването на общи цели. От производството на страхове вместо на мечти. Изглежда, че така е било винаги.
– Имаме ли нужда от някаква революция, тя би ли ни спасила от мрежите – телени или социални?
– Имаме крещяща нужда от образование, култура и семейно възпитание. От възстановяване на категории като труд, етика, естетика, еволюция, развитие, национална цел. Революции, проведени от „клик поколението“, което мисли, че с едно щракване на мишката желаното става реалност, ще доведат обществата до пълен упадък. Както казва Едип в „Едип и пророците“ на Пловдивския театър, „И неграмотните ще станат алфа и омега.“ Никоя революция не премахва мрежи. Резултатът от всяка революция е гниеща утопия, оградена с тел. Революциите са метеж на мързела, копнеж на бездарника по благата на работливия и талантливия.
– В това ли се крият неуспехите ни като нация?
– Една от причините за неуспехите ни като общество е, че сме метнали ситна политическа мрежа върху всички аспекти на живота и от оплитането в нея зависят кариери и благополучие. Политическата проказа отменя йерархията на знанието, таланта и труда, нагоре продължават само готовите да служат. Върху отровената с политика и партийна партизанщина почва вирее само плевел. Колкото по-нагоре в служебната йерархия се качва индивидът, толкова по му се скършват или му скършват гръбнакът, принципите и професионалната пригодност. Държава, пленена от партии, се превръща във ферма за паразити.
– В която се отглежда и омразата.
– Тежък проблем е, че се събираме на принципа на омразата. На желанието да унищожим онези, който не са с нас. И така ослепяваме за собствените си грешки. Непрекъснатите пропадания на историческата памет ни унищожават ежедневно. Ние не само не се учим от историята, а повтаряме само грешките, и то с още по-голяма сила и с по-дълготрайни последствия.
– Как в България тук и сега според вас се упражнява контрол чрез изкуство?
– Чрез техниките на подмяната и премълчаването. Когато решиш да участваш в подмяната, социалният асансьор те изкачва нагоре. Растеш на чин в армейско-литературната йерархия. Ефрейтор, лейтенант, майор… Ако решиш да не се продаваш, те опаковат и заглушават с памука на тишината. Ако те докопат, разбира се… Евтин трик: на едното се придава фалшива значимост, другото се смалява до пълно унищожаване. Голяма част от тази подмяна се осъществява чрез българските университети. Там извършват лоботомията и подстригват неприличните. Едно време старите комунисти са рязали панталони и прически, сегашните левичари режат мисли и идеи. Другата цедка на тотален идеологически контрол са проектите, писани на така наречения новоговор. В момента няма програма в Европа, която да финансира през проект филм като „Мера според мера“. Това трябва да говори много.
– Колко опасен може да бъде посредственият артист, продал се за висок пост?
– По-опасен от него може да бъде само талантливият артист, продал се за висок пост. Всяка крепост се предава отвътре. Преди мислех, че е важно да промениш света около себе си, сега полагам усилия светът да не промени мен. Усилието човек да не позволи на средата да го разруши и да подмени ценностната му система, вече става ежедневно.
– Поредният хит в творческото партньорство с режисьорката Диана Добрева е „Влюбеният дирижабъл“, който отново поставя вечния въпрос защо българският поет по-често живее в мизерия и завист и завършва живота си с убийство или самоубийство? Имате ли отговор?
– Поетът е неудобен за всички, навсякъде, по всяко време: от държавата до собственото си семейство. Неговите отношения са изградени единствено с бъдещето. Настоящето го подритва, а най-често го тика напред, за да запуши с тяло някоя зейнала амбразура на обществения смисъл. Ние сме общество, което с радост убива поетите си, а после им прави паметници и ги оплаква с вой до небесата. Ако има ценност в спектакъла „Влюбеният дирижабъл“ на Пловдивския театър, то е, че защитава смисъла и цената на високата българска поезия. Другата му ценност е, че не е естрада и рецитал.
– Разкажете за приятелството ви с Иван Методиев, Добромир Тонев, Миряна Башева и Гриша Трифонов, чиито стихове звучат във „Влюбеният дирижабъл“.
– Не мога да си позволя отъркване в паметта за тези хора. Ще кажа, че приживе имах честта да срещна трима гении: Кольо Карамфилов, Добромир Тонев и Иван Методиев. За съжаление, бях толкова млад и глупав, та оцених само първия, и то защото имах късмета да седя с него на един чин. Вероятно сега с този спектакъл изкупвам неспособността си навреме да оценя мащаба и значението на останалите двама велики български поети.
– Каква е историята на документалния филм, в който с Теодосий Спасов и Кольо Карамфилов сте по на 25? Защо не е излъчван?
– Истината е доста тривиална и от нея не произтича нищо геройско, което със закъснение да си закача на ревера. Филмът продължава осем минути, в които чета четири мои стихотворения от първата си книга, а Теодосий свири. Фон са графиките на Кольо. По някакъв необясним импулс Радио-телевизионният център в Пловдив тогава реши да ни покани – нас, 25-годишни дебютанти. Знам, че филмът е трябвало да бъде излъчен в нощта на първите демократични избори през 1990 година. Но не знам дали е излъчен изобщо. А и не съм се интересувал, защото месец след неговата премиера заминах с едни стари маратонки и с един скъсан чадър за Солун, където си печелех хляба, носейки кафета. Така че тази филмова миниатюра е красива ирония на паметта.
– Колко струва поезията в България?
– Изглежда парадоксално, но цената на поезията в една държава е правопропорционална на любовта на жителите й към същата тази държава. Умееш ли да обичаш, защитаваш и пазиш държавата си, ще умееш да разбираш и цениш нейната поезия, ще вярваш в нея. Обратното също е вярно. Както е вярно и че ако не обичаш националната си поезия, не може да обичаш и родината си. Защото родината е всичко онова, на което поезията е дала наименование. Нищо извън нареченото от поезията не съществува. И всяка една година със спектаклите „Дебелянов и ангелите“, „Народът на Вазов“, а отскоро и „Влюбеният дирижабъл“, осъзнавам, че тази мисъл е вярна.
– Казвате, че театърът е всекидневно упражнение по умиране…
– Веднага се поправям: театърът е всекидневно упражнение по възкръсване.
– Защо все така не умеем да разговаряме с Бога?
– Не мога да го твърдя със сигурност, още повече да го превръщам във всеобща формула. Пътят към Господа никога не е сред шумна и многолюдна тълпа. Това е пътечка, поне за мен, която никак не е лека и равна. Тя е стръмна и всеки трябва да я открие и извърви сам. И да знае, че усилието няма да има край. Че всяка стъпка по пътеката ще оголва собствената нищета, ще показва хилядите възможности за личен упадък, които дебнат. Пътят към Господ открива собствените провали, отваря очите за личните самозаблуди. Изисква упорит, ежедневен труд пред себе си. Изисква самоотричане. Но затова сме родени. Може да сме сами по пътя нагоре, но поне не сме самотни. Собствената ти душа е благодарен спътник, винаги може да ти подаде ръка.
С Диана Добрева по пътя към „Малката Англия“
Бъдещият спектакъл, по който работят половин година, влиза в афиша на Народния театър
Александър Секулов и Диана Добрева, които от години доказват, че вълнуващото сценично зрелище е нива за общо оране, шест месеца работят по най-новия си проект с крайно любопитното заглавие „Малката Англия“. Разтърсваща история за любовта, вярата, траура, парите и властта. Неслучайно едноименният роман на Йоана Каристиани печели националната награда за литература на Гърция през 1998 година и е преведен на 10 езика, включително и на български. Остров Андрос някога е наричан Малката Англия заради корабоплаването си, което съперничи на могъщия британски флот. „Малката Англия“ е и името на кораба, на който един ден ще се качи капитан Спирос Малтабес.
Действието на романа се развива в бурния период за Гърция между 1930 и 1945 година. Епичен, суров и разтърсващ разказ за четирима души, които се колебаят между любовта, съдбата, историческите и социалните условности.
Самата авторка споделя за решението си да избере тази тема. „Всяка къща на остров Андрос е белязана от корабокрушение. В първия ден, в който стъпих на острова, нищо не ми хареса. Влизах в една къща и виждах снимка на удавен мъж. Влизах в друга – същото. Изпитах огромен шок. В един миг безумно обикнах острова заради траура. Почувствах нужда да напиша книга за моряка, който напуска родната си земя и никога не успява да се завърне.“
„Авторската драматизация бе съвместно усилие с Диана Добрева, което продължи над половин година. Още повече, че спецификата на театралното действие е в пъти по-различно и по-трудно от разказването на роман или филм“, коментира за „Филтър“ Александър Секулов.
Постановката ще се играе на голямата сцена на академичната трупа, където овации обират хитовите продукции на тандема „Народът на Вазов“, „Моби дик“, „Калигула“. В „Малката Англия“ ще гледаме Веселин Мезеклиев, Ани Пападопулу, Константин Еленков, Жана Рашева, Александра Свиленова…
Албена АТАНАСОВА