Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Поетесата драматург Мирела Иванова: Няма как да съм дама. Родена съм през социализма

Събитията в живота и кариерата на известната поетеса Мирела Иванова, драматург в Народния театър, нямат почивен ден. Тя, като човек артист, не прави равносметки, но през 2024 година получи престижната награда „Орфей“ в Пловдив. В международния фестивал, който вече има сериозна история, озарена от Орфеевия мит, се включват 12 поети от различни страни, които, както твърди Мирела Иванова, „имат безценна възможност да се разкажат и да изразят себе си, да се споделят в автентичното, празнично-делничното пространство на думите, да отгледат приятелства“.

Форумът е създаден и организиран от писателя Антон Баев, негова е идеята участниците да са 12 – като дванайсетте апостоли, негова е и всеотдайността, с която се грижи за гостите, изданията и събитията с подкрепата на общината и на своята спътница доцент Елка Димитрова. А в приза „Орфей“ Мирела Иванова провижда неслучайния знак на завръщане в Пловдив, в сантиментите през студентската й младост, завръщане през думите във времето, в което „като че ли е била най-обзета от тях“.

– Вие сте първата дама, която получи наградата „Орфей“, дали мъжката крепост най-после беше превзета отвътре?
– Отговорът ми ще бъде малко хаотичен, вероятно защото съм предизвикана от названието „дама“ – то е много мило и благовъзпитано, благодаря, но винаги съм усещала, може би и знаела изначално, че не се отнася за мен. Дама беше Елисавета Багряна. Аз съм родена през социализма, израснала съм като чавдарче и пионерче, от комсомола тихомълком и негероично се самоотписах, но целият контекст, в който виреех и се изграждах, и осъществявах, ми отне възможността, пък и правото да се наричам и усещам дама. Вижте, отива ми да съм „посттоталитарно чувствилище“, изискана клоунеса, добре съчинена жена… Споменах Багряна, ред е да спомена и Блага Димитрова – тя има следното стихотворение: „Сама жена на път / това е риск и неудобство / във този свят все още мъжки…“. Ето тук е подсказано храброто непосилие да бъдеш жена и да останеш в Пътя си – в пътя на поезията. Мъжът и жената несъмнено обитават различни поетични вселени и затова думите им владеят отличаващи се прозорливости, хоризонти, сила, дълбочина, чувственост и така до безкрай… Понеже много и често съм се вмисляла по въпроса за женската и мъжката поезия, съзирала съм видимата отличителност и разнолика енергия. Вярвам, че е така, изначално е така, а сетне кой докъдето стигне…

– Наскоро се появи ново издание на вашата много успешната поетична антология „Любовите ни“. Това също е неслучаен знак.
– О, да, май се получава нещо като нумерологичен наръчник, пак се явява числото 12 – дузина години по-късно новото издание на „Любовите ни“ е книга, която открива своите сегашни читатели. И пак затваря важен кръг, и пак очертава територия на спомените и бъдещето едновременно. Отново е замесен Пловдив, този път с издателството „Жанет 45“, а преживеният празник на общуването беше в „Петното на Роршах“, уникалния литературен клуб, щедро и съкровено дело на Александър Секулов. Ще издам и новина – в началото на февруари Пловдивският театър започва проект, в който знаменитият тандем Александър Секулов-Диана Добрева ще освети и разиграе на сцената поезията на трима съвременни поети, между които и моя милост, пак единствената жена.

– Двата ви спектакъла в Народния театър – „О, ти, която и да си“ по стихове, спомени и писма на Вазов и „Бележките под линия“, вече гонят 50-ите си представления. Какво обичат да гледат и да слушат зрителите?
– Те изобщо не си приличат, не само защото се вглеждат и протичат в различни епохи, но и защото са поставени върху различни драматургични основи. „О, ти, която и да си…“ е лиричен колаж, взрян в тайнствения личен свят на Иван Вазов. Националният ни поет много ревниво е пазел интимния си живот от чуждите очи. Оставя го затворен в недоизказаност, полушепот, полусподеленост и в малко стихотворения. Кои са неговите любими жени, музи, вдъхновителки е загадка и до днес. Затова пък загадка, обрасла с безброй лешоядни сенки… Спектакълът говори за любовта на Вазов през въображението на наш съвременник, трийсетгодишен самотник, който се опитва да проумее живота на поета. Но животът на поета кой ли го разбира? Постановката привлича със своята чувствена игра, но и с чувството за хумор, с великолепните си музика и танц, с автентичния си характер. Дължим го и на режисьорката Бойка Велкова, и на четирите актриси в множеството роли, и на Ненчо Костов. След броени дни „О, ти, която и да си…“ ще запише още едно турне, този път до Чирпан.
„Бележките под линия“ е съвременна трагикомична игра през съдбите, характерите и взаимоотношенията на шест героини, „оплетени“ в неочакван възел. Катя Петрова я режисира, изработва я до последния детайл. В този сгласен ансамбъл от ярки индивидуалности има шест главни роли, като една от тях е най-главна – в нея влиза неотразимата Мария Каварджикова. Веселият ужас на съществуването ни, в който зрителите се припознават през горчив смях и просветляващи сълзи. Благодарна съм, че и двата спектакъла бяха обикнати от публиката, получиха възторжени отзиви и затрогващи лични признания. Възникнаха в най-тежките ковидни и постковидни времена, имаха премиери при разрешени трийсет процента публика с маски, но не просто се съхраниха, а израснаха като потвърждения на смисъла от вълнуващ и разговарящ със зрителите и тяхната душевност театър.

– А какво не обичат да гледат и да слушат зрителите в театрите?
– Публиката трудно може да бъде обобщена. И все пак ще кажа, че самоцелните и претенциозни представления не се радват на особен интерес. Мисля, че има отдръпване и от „лекия“ жанр на повърхностната, от първосигналната грубовата комедия. Повечето зрители отиват в театъра не толкова за да се забавляват, а за да се развълнуват, да потърсят себе си или неосъзнато да се докоснат до отговорите, които търсят в тревожността на всекидневните си битки. Прави ми впечатление, че се появиха и десетки моноспектакли, а това подсказва колко самотен е човекът днес. Колко много иска да изрази себе си, да каже нещо същностно за житейската си философия, нещо смислено за всички ни. И то да бъде чуто.

– Вие сте автор и на сценарии за кино, защо според вас в бг киното романтика е мръсна дума?
– Предчувствам, че моите сценарии за игрално кино ще си останат неосъществени. Но не в това е бедата, бедата не е и в липсата на романтика. Киното ни, с известни изключения – да споменем само филмите на Илиян Джевелеков и Виктор Божинов, още не умее да разказва истории, човечни, разтърсващи, разсмиващи, емоционални. Дори появата на филма „Гунди“ не ме опровергава. Не зная дали не е проблем и нашето отчуждение от националното ни кино – хайде, аз съм възрастна и пропускам този или онзи филм, но съм любопитна доколко младите българи се интересуват от българските филми, защото този взаимообмен е насъщно важен.

– Вярно ли е, че на три години сте рецитирали Ботев и Вазов?
– Да, вярно е. Спомням си как моите големи братовчедки, каките ми, с които и до днес много се обичаме, ме заведоха на някакъв преглед на художествената самодейност в прочутото Мусачевско поделение. Те участваха в ученическата програма, а аз просто бях свободно прикачен към тях атом. Но потребността ми от показвачество очевидно се е проявила – дадоха ми думата и аз изпълних „Обесването на Васил Левски“ от Ботев. Дори получих за награда книгата „Червенушка“ от Емилиян Станев. Пълна съм с приключения, и комични, но и доста драматични около наизустените от мен стихотворения. Пътьом ще спомена само една счупена глава – отбелвах коричките от зарасналите шевове и се смеех: „Корички като парички!“. Такава е цената на поезията.

– Имаше ли редактори, които в началото на литературната ви кариера се пробваха да флиртуват с млада, красива и талантлива госпожица като вас?
– Да, да, печални времена – унизителни, несвободни, не искам да се връщам в младостта си.

– Вашият съпруг, известният писател Владимир Зарев, споделя, че след 10 ноември сте го върнали към литературата и в литературата – какво се случи тогава?
– Срещнахме се в началото на 95-а година и месеци по-късно заживяхме заедно. Той бе сериозно разколебан в смисъла на писателството, спомнете си какви адски Виденови години бяха… Вече готов с първата част на великолепния си бъдещ роман „Поп Богомил и съвършенството на страха“, Владо се съмняваше дали си заслужава да продължи. Прочетох написаните страници и разтърсена от силата им, се заех да го убеждавам по всички възможни начини да завърши романа. Огромно изпитание ме подкрепи в настойчивостта ми: Владо всеки ден идваше в „Майчин дом“, където аз и дъщеря ни Зорничка храбро се борехме за живота си. И освен всичко друго ми носеше и по няколко новонаписани страници. После даде ръкописа в конкурса на Фонд „Развитие“, имаше го в средата на 90-те, появиха се силни и смислени романи. Книгата му спечели и излезе по този начин. Ще подчертая, че журито бе много авторитетно: Тончо Жечев, Блага Димитрова… Те познаваха силата на словото, на голямата литература.
Днес романът „Поп Богомил и съвършенството на страха“, който ми е посветен, се радва на трето, пето, седмо издание… Разказвам набързо тази съдбовна, драматична и обвързваща ни всецяло история, но как иначе, щом завърши с безусловен хепиенд: и ние със Зорничка оживяхме, и Владо продължи да е посветен на писането и остана в дарбата си.

– Вие сте май единственият пътуващ поет в началото на 90-те години, носите на България и първата голяма международна награда за поезия през 2001… Каква беше Европа тогава през вашите очи на поет?
– О, това са годините на най-красивите ми надежди и осъществявания! Видях с очите си рухването на Стената в Берлин, свободата нахлу буквално в мен, толкова копнежно и страдалчески бях я искала. А година по-късно заедно с Виктор Пасков, светла му памет, бяхме поканени за два месеца в Литераришес Колоквиум – за да превеждат наши творби. Отдалеч мога да видя кое е било най-важното: опияняващата наивност и чистотата на онова възприятие, с което обиквах и се посвещавах на отворените хоризонти. За тези месеци в Берлин свърших какво ли не, дори организирах посещение на група български писатели – Йордан Радичков, Ивайло Петров, Стефан Цанев. Запознах се с любопитни и отворени литератори, поканих ги в България, нелегално осъществих мечтата си да отида до Париж. Да, пътувах много, канеха ме за участие в главозамайващи литературни фестивали и събития – „Европа пише“, „Поезията в града“… Видях стиховете си върху огромни билдбордове в големите германски градове, направих стотици четения – всяко пътуване до Германия, до Англия, до Австрия бе уникално. В началото много се огорчавах от факта, че никой не знае нищичко за България – все ме питаха как живеем в Букурещ. После се отдадох на индивидуална просветителска работа, правех всичко по силите си – къде ли не съм изнасяла беседата „България, една неоткрита Европа“, чела съм стихове дори в затвора за малолетни престъпници в Ебрах. Е, там поне имаше момчета, които бяха ходили в Слънчев бряг… Престижното издателство „Вундерхорн“ пусна две мои книги в Германия, получих големи награди, стипендии. Интуитивно възприех и следвах важни принципи: никога не си позволих да говоря срещу други българи или срещу България, никога не работех само за себе си, стремях се да популяризирам и приобщавам и други писатели. Никога не разчитах на държавата, пък и тя не ме припозна.

– Каква е цената на поезията, къде е тя във вашия Комитет по изстрадване на нещата?
– Каквато и да е цената, дължа всичко на поезията.

– Как навремето в БНТ се навиха за „Петък-13“ и „Остров за блажените“, предаванията за литература и лирика, които правехте с Бойко Ламбовски?
– Не помня подробности за уговорките в началото, то и директорите се сменяха, и режисьорите, и концепциите… Спираха предаването, пускаха го, докато накрая съвсем го спряха. Някои от 13-минутните ни филмчета станаха прекрасни – и като смисъл, и като визия. А понеже все нямаше пари, ги правехме с невероятно въображение. Много се гледаха, макар и излъчвани преди полунощ. Но кой ще търпи поезия по националната телевизия?

– Над какво работите в момента?
– Над поетична антология, която да ме изразява каквато съм сега: и с новите стихотворения, и с отдавна написаните.

Защо толкова много тъга, мила, пита я Багряна

Животът не е само тъжен и за нищо не бива да се съжалява, съветва я „вечната и святата“

Срещите на Мирела Иванова с най-стойностните личности в националната и международната литература и култура могат да се превърнат в документален роман с продължения. Във времето тя общува с представители на различни генерации и жанрове, има изключителни разговори с тях, но отказва да цитира хвалбите им за нейните стихотворения. Лаконична е и за единствената си среща с Елисавета Багряна. „Случи се за първи и за последен път. Бях студентка в Пловдив, когато отидох до писателския дом в Хисаря. Там Радой Ралин ме запозна с голямата поетеса. Тя ме помоли да й кажа няколко мои стихотворения. Докато слушаше, държеше ръцете ми в ръцете си. Накрая ме погали и попита: „Защо толкова много тъга, мила? Животът не е само тъжен – и за нищо не бива да се съжалява“.

Мирела Иванова признава, че с Владимир Зарев имат особено силно чувство за духовна общност с артистите на България. Сред големите им приятели от близкото минало е и легендарният художник Георги Божилов-Слона. Владимир Зарев нито за миг не се колебае да натисне газта към Пловдив, когато може да се наслади или да се сдобие с негова творба. „Една година тъкмо се бяхме завърнали от Мюнхен и прекрасната празнична седмица около моето награждаване там, приповдигнати от щедростта на медийния магнат д-р Хуберт Бурда, който се грижеше впечатляващо за всичките си осемдесет и повече гости, когато напълно непознат антиквар се обади на мъжа ми. Запита дали Владо ще го закара до Пловдив – можело да се купят картини от Георги Божилов. Съпругът ми, естествено, веднага скочи, дай му на него артефакти, и повече не го търси. Пък и знаеше колко ценя Жоро – познавахме се добре с този уникален художник и човек, а с дъщеря му Мия имахме и красиво приятелство. Така същата вечер, малко преди полунощ, Владо се прибра от Пловдив с една от картините, в която и до днес съм влюбена. Съзерцавам я обзета от какви ли не мисли и състояния. Неслучайно я превърнах и в център на една от своите къси поеми с дълги заглавия“, разказва пред „Филтър“ Мирела Иванова.

Албена АТАНАСОВА

Последни публикации