„Изкуството не е огледало, което отразява света“, казва Бертолт Брехт – гуруто на модерния политически театър. В неговите пиеси, поставяни неведнъж и в България, героите обявяват недвусмислено директно социалните си идеи, те са против всяка власт, бунтарстват, призовават за революция. Но каквото и да се случва в драматургията му, каквито и интерпретации да лансира той за реалността извън нея, Брехт не забравя най-важното – персонажите и отношенията между тях, конфликтите и събитията имат единствена цел и тя е развлечение.
За Брехт развлечението е най-автентичната мисия на театъра, за Брехт зрителите трябва да получават удоволствие от всяка минута на спектакъла, като дори „четенето на морал“ от сцената би трябвало да носи естетска наслада. Е, точно това не се случва в две от премиерните постановки в столичния афиш, в които режисьорите така настървено търсят препратки към злободневието ни тук и сега, че става скучновато, въпреки че имат стабилни аргументи – авторите са световни и творбите, писани в други отрязъци от времето, звучат актуално до абсурд. В „Обществен враг“ на Малък градски театър „Зад канала“ има дори рап, подкаст и рекламни клипове за фетишизирането на съответната стока, та дано най-младите зрители по-лесно преглътнат философията на великия Ибсен, създателя на модерната драма. Противопоставянето в сюжета е радикално, както се полага на интелектуалец от неговия ранг – между двама братя, които са от светлата и тъмната страна, между свободата и статуквото, между демокрацията и конюнктурата, независимата воля и корупцията, икономиката и екологията. Режисьорът Крис Шарков, изтънчен познавач на Ибсен, естествено, търси новия контекст в текста, писан през 80-те години на XIX век. Стига до политически трилър и медийни манипулации, които в епохата на Ибсен вече са факт, а днес са всекидневие. Но гледаме онзи тип дебат между основните опоненти – почтен хуманист и почти перверзно подкупен общински съветник, който от броени дни всяка вечер ни досажда по телевизиите в навечерието на поредните избори, лелеяни като финал на социалното безплодие и хаоса от последните български години. Крис Шарков споделя концептуалното си желание да представи „пост истината“, но в тук и сега нищо не е „след“, тъй като, уви, нищо не се случва, и дори няма как да гадаем кога и дали ще излезем от блатото на политическата криза. Неслучайно под прожекторите звучи цитат на философа Ги Дебор: „Обществото официално се е обявило за общество на спектакъла. Да си известен извън отношенията на спектакъла, вече означава да си известен като обществен враг“. Всъщност Ибсен пише „Обществен враг“ като отговор на протестите срещу пиесата му „Призраци“, в която осмива лицемерието на викторианския модел, но е смятана за неморална заради препратките й към сифилиса.
„Обществен враг“ е и самотен вик за рестарт на цивилизацията във вече трудно различимия симулакрум между истината и лъжата, между познанието и привидната полза за обществото“, коментира още Крис Шарков, който за втори път режисира пиесата на Ибсен. А водещите въпроси са „Възможна ли е истина по време на демокрация?“ и „Доброто винаги ли е равно на истината?“.
Актьорите са Мак Маринов, Леонид Йовчев, Малин Кръстев, Стоян Младенов, Мартина Тодорова, Богдан Бухалов и Александър Карасански. Тези им роли не са от най-впечатляващите, но те нямат и една буква вина за това, докато лавират между политическите конотации на лириката и пародията, стигаща до гротеска.
„Чарли в открито море“ на Славомир Мрожек в Младежкия театър търси не по-малко аналогии с българското злободневие. Двете истории на полския автор, обединени като смисъл и послания от режисьора Пламен Марков в едно представление, са сред образците на абсурда, което веднага ги родее с тукашния модел.
Трима костюмари – бизнесмени, висши чиновници, тип „Брюксел“, или други „бели якички“, се реят из морския безкрай на спасителен сал, останали без провизии. Колизията настъпва, когато става ясно, че се налага един от тях да бъде изяден, за да оцелеят останалите двама. Изборът трябва да бъде направен много демократично и още по-справедливо. Всеки е срещу всеки, макар че има опити и за коалиции. Всеки се пъне да вербализира компромат срещу другите. Лозунгът „Искаме да ядем“ постоянно сменя ръцете, които го държат. Започва голямото надлъгване, леещо се в досадно политическо ерзац красноречие, все едно че сме си пуснали предизборните студиа. Поради липса на консенсус, единствената опция е доброволец. Едва ли има необходимост да анализираме метафорите.
Мрожек пише едноактните си пиеси през 60-те, но фразеологията в тази тема е вечна. Друг въпрос е, че полската публика може да приеме всичко това като сатира от близкото минало на соца – поляците отдавна са десетилетия пред нас, докато на родна земя уродливото парцелиране на живота ни между партиите е живо настояще. И корабокрушението заплашва да се закотви в протокола.
Втората миниатюра е за офталмолог, двама леко шантави пациенти и един персонаж, за когото не е знайно дали е позитивен или негативен. Във фокуса е разпадането на човешките връзки и житейското безсмислие – както и интелектуалецът, лишен от достатъчно ментална и емоционална енергия, за да се опълчи на социалните манипулатори и да живее морално. Интелектуалецът, който вечно обяснява компромисите си и никога не излиза с достойнство от тях – друг български патент.
Актьорите са Ахмед Юмер, Владислав Стоименов, Георги Гоцин, Кирил Недков, Светослав Добрев и 80-годишният Стефан Мавродиев. Но дори доайенът на Младежкия театър се подава на изкушението да изиграе политизирани внушения.
Албена АТАНАСОВА
