Какво свързва Пейо Яворов, Пеньо Пенев, Петя Дубарова, Чудомир, и Тодор Славков? Всички те приключват живота си по един и същи начин – самоубиват се. Яворов се прострелва, Пеньо Пенев и Петя Дубарова изпиват огромна доза сънотворни, Чудомир се хвърля от прозорец на болница, а Тодор Славков бе открит бездиханен във вилата на своя добър приятел Христо Крушарски на 21 юли тази година. Внукът на Тодор Живков избра да се самоубие със законно притежавания си пистолет. Според едни заради нелечимо заболяване, според други заради натрупани дългове, а според трети заради неудовлетвореност от живота.
В българската съвременна история не една и две известни личности сами избират да сложат край на живота си. Според официална информация от Уикипедия 109 са популярните българи самоубийци. В нашето досие ще ви представим историите на петима от тях – писателя художник Чудомир, детето чудо на българската поезия Петя Дубарова, актрисата Мариана Димитрова, писателя журналист Росен Босев и актьора Йосиф Шамли.
„Човекът се отличава от животното по това, че може да завърши живота си със самоубийство“, казва Жан-Пол Сартър. „Самоубийството е най-аристократичната смърт“, добавя Дениъл Стърн. Според сухата статистика всяка година от 800 000 до 1 милион души в света сами слагат край на живота си. Но зад тези числа стоят съдби, изпитания, болки, разочарования, депресии… Самоубийствата са по-чести при мъжете, отколкото при жените, и за жалост, са една от трите основни причини за смърт сред младите хора на възраст между 15 и 35 години. В Япония ежегодно 30 000 души приключват живота по този начин, а процентно най-малко са самоубийствата в страните от Латинска Америка и държавите от Близкия изток. За мнозина този изход е единственото спасение, но църквата е категорична, че сам да приключиш живота си, който Бог ти е дал, е смъртен грях.
Чудомир се хвърля от прозореца на Правителствена болница
Последните му дни са мъчителни, а болките от рака непоносими
Един от най-сладкодумните разказвачи на истории и неповторим художник на българския бит Димитър Чорбаджийски-Чудомир сам слага край на живота си на 26 декември 1967 година. Роден на 25 март 1890 г., той е седмото от осемте деца на Мария Дончева и хаджи Христо Чорбаджийски. До 16-годишна възраст учи в старозагорската гимназия „Иван Вазов“, а през 1913 г. завършва четирите курса на Държавното художествено училище в София, но се дипломира едва през 1919 г. заради мобилизацията си в Първата световна война. Следват години на професионални успехи, той издава книги, рисува, но в един момент чува страшната диагноза рак на устната. Заради болестта на няколко пъти пътува на лечение в чужбина, лежи и в Правителствена болница. За съжаление обаче, спасение от мъките няма. От последните му дни е запазено едно писмо до съпругата му Мара Чорбаджийска, в което той описва самотата и страданията си и я моли да пристигне при него в София. Тя като че ли не разбира този последен и отчаян вопъл към нея и му отговаря, че сега не може да тръгне за столицата, защото е болна – има хрема.
В този момент обаче го посещава друга жена – актрисата Мара Пенкова, за която се говори, че е била негова любовница. Но това не спасява Чудомир от мъчителните болки. По тази причина той решава да сложи край на земния си път.
На 26 декември сутринта Чудомир моли една от санитарките да отиде до пощата и да пусне десетина писма, които е написал. Едно от тях е до бившия Първи в държавата Тодор Живков. По това време Чудомир е народен представител. В писмото той обяснява мотивите за самоубийството си. Другите писма са до Съюза на българските писатели и до негови близки в София и Казанлък. В едно от тях е и завещанието му.
По обяд Чудомир пита санитарката дали е пуснала писмата. Жената отговорила, че още не, защото изникнала спешна работа. Тогава Чудомир вдига скандал, нещо, с което изненадва всички. Притеснена, санитарката тръгва веднага. Писателят не се явява на обяд, но в онкологията на Правителствената болница това не било някакво изключение.
Преди фаталния си край Чудомир оставя на перваза на прозореца такето си. Хвърля се назад, защото смята, че така най-бързо ще стигне до смъртта. В суматохата никой точно не установил последния час на писателя, но в смъртния акт е написано между 13:30 и 14 часа. В моргата часовникът му още работеше, ще си спомни години по-късно д-р Баналиева, която веднага ще снеме смъртната му маска. По-късно тя и съпругът й Пеньо Кирацов, които са много близки на Чудомир, ще дарят маската на музея в Казанлък.
За тежкото си състояние писателя художник сам пише в писмо на 17 декември 1967 година, само девет дни преди да се самоубие.
„Към известната ми болест се появи и пневмония, и аз, който бях 75 килограма, сега съм 62. Може да се очаква, значи, че болницата ще напусна по гръб. А искам в Казанлък да ми приберете кожата и костите и моля за вашите услуги. Жена ми също е болна и никаква не би я свършила без ваша помощ.
Това е последният бюлетин. Ракът и Берлин не можа да го опече, а пневмонията и десетките по-незначителни болежки, които се появяват напоследък, ще направят каквото трябва.
С най-сърдечни чувства и поздрави на всички казанлъчани – Чудомир.“
След смъртта на писателя в мукавеното му куфарче е намерено още едно копие от завещанието, писано с молив, и бележка, в която той обяснява, че е оставил около 150 лв., за да бъдат превозени останките му до Казанлък, и връзката с ключове за архива в дома му. Извинява се за главоболията.
Погребан е на 28 декември 1967 година в двора на дома му на казанлъшката улица „Трапезица“ и въпреки дъжда, примесен със сняг, много хора го изпращат по вечния му път.
Петя Дубарова изпива огромна доза сънотворни
Талантливата поетеса издъхва едва на 17, обвинена е в саботаж
Петя Дубарова – детето чудо на българската поезия, родено на 25 април 1962 година в Бургас, започва да рецитира стихове веднага щом проговаря. Знае буквите едва на две години и половина, на четири започва да чете, а на пет взима книги от библиотеката на читалището в родния си град. Когато е в първи клас, пише стихотворението си „Буря в морето“. Неин откривател пък е големият поет Христо Фотев.
Уви, въпреки невероятния си талант Петя живее само 17 години. В гимназията тя става приятелка с покойната вече съпруга на актьора Къци Лафазанов Елена и благодарение на писмата, които двете са си писали, днес можем да разберем за проблемите, с които младата поетеса се е сблъсквала. В свое откровение Петя разказва за срещата си със шведското момче Пер в Боровец, дошло на екскурзия в България през зимата на 1978 година. След като си заминава, той й пише няколко пъти. А в изповед до Елена Начева от 18 декември 1978 година Петя споделя: „Беше пълно с чужденци. Аз бях с група от продукцията (филма „Трампа“, в който Петя има епизодична роля – б.р.), няколко момчета и момичета. Поласкана бях, че той се спря на мен въпреки големия брой красавици в дискотеката – все пак Пер беше най-хубавият – такова беше общото мнение. Когато започнахме да танцуваме нежния блус, аз за миг осъзнах, че много го харесвам, че бих стояла цяла нощ така и бих танцувала с него. Не знам какво се случи, но по едно време като през сън усетих, че той ме целуна. Съвсем се обърках. После ми казаха, че и двамата сме били толкова хубави, че всички нас гледали. Но аз съм сигурна, че са гледали само него – специално моите приятелки – защото той беше най-желаният. И точно когато се прегърнахме най-плътно, блусът свърши. Излязохме вън. Имаше звезди… Дори не можах да го видя и да му се обадя. След това – писмата му. И ето сега – той мълчи. Голям пък праз! Не съм умряла за него! Но ще видим какво ще стане“.
Пак в този период Петя изживява и любовни трепети с Деян Енев, който днес е известен писател. Той дори гостува в дома й. Деян обаче заминава да отбива военната си служба и двамата никога повече не се виждат.
А и идват тежки дни за самата Петя. Когато стартира новата учебна година е взето решение от Образователното министерство учениците да имат своя професионална квалификация. За целта ги пращат в бирената фабрика на Бургас. Машините там обаче са стари и за нещастие, се поврежда броячът на една от тях. За това обвиняват не друг, а Петя Дубарова.
Елена Начева си спомня, че „с момче на име В. бутнали или опърлили с клечка кибрит пластмасовата частица на клеясалия бутилков брояч, за да видят цифрата, която е застинала отпреди десетилетия. Ръководството на фабриката обвинява Петя в саботаж, а в училището е взето решение да бъде намалено поведението й с една единица заради „унищожаване на социалистическата собственост“. Това е шок за чувствително и емоционално момиче като нея. Тя е отличничка, поетеса и комсомолската активистка, а ще е с намалено поведение?! Самата Петя не може да преживее такъв срам и на 3 декември вечерта, когато е съвсем сама вкъщи, изпива голяма доза приспивателни. Цяла нощ дежурният екип в бургаската болница се бори за живота й. След години майка й Мария ще разкрие как слушала лекарите да си разказват ловни истории. А когато пита дежурния доктор Бинев има ли нужда да повика за консултация и други лекари, той отговаря: „Имам нужда да ми се махнете от вратата!“.
Днес д-р Бинев е покойник, умира от болестта на Алцхаймер. Някогашната фабрика за бира е съборена и на нейно място е изграден мол. След смъртта на Петя обаче гневът на учениците от английската гимназия е насочен към ръководството и най-вече към зам.-директорката. Почти цял месец всички ходят с бели ленти, а този протест си остава и до днес уникален за времето си. Най-странното е, че никой не смее да накара учениците да махнат белите ленти
Има още една любопитна подробност. Когато Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, тя оставя бележка с текст:
„Измамена, Младост, Прошка, Сън, Спомен, Зад стените на голямата къща. Тайна“. Уви, и до ден днешен никой не може точно да разчете какво е имала предвид талантливата поетеса.
Свидетели твърдят, че Петя е погребана с отворени очи, с бяла рокля и венче на косите, а на 7 август 1995 година в Бургас е открит музей „Петя Дубарова“ като в автентичен вид е запазена стаята на поетесата. Така в родния й град пазят паметта на детето чудо на българската поезия.
Алкохолът съсипва писателя журналист Росен Босев
Първият съпруг на актрисата Анета Сотирова се хвърля от прозореца на дома си
Росен Босев е автор на сатирична литература, журналист и син на детския писател
Асен Босев. Роден е на 4 април 1946 година и още като студент започва да сътрудничи на вестници и списания. Работил е във вестниците „Стършел“, „Работническо дело“, бил е зам. главен редактор на „Литературен фронт“ и директор на издателство „Народна младеж“. На него принадлежи сентенцията, че биографията на човека се състои от годината на раждането, от тире и годината на последното му отпътуване, но тъй като тирето е знак за пряка реч, трябва да се каже каквото има да се каже. Той е и първият съпруг на актрисата Анета Сотирова. За брака си с писателя тя си спомня:
„Росен е моята ученическа любов. Учехме заедно в 35-о, руското училище. Бях на 16, а той на 18 години. След гимназията Росен замина в Школата за запасни офицери в Плевен, а аз кандидатствах във ВИТИЗ. Като се върна, бе приет българска филология. Естественото продължение на нашата връзка беше да сключим брак. Заживяхме в дома на майка ми и баща ми, които по това време бяха в чужбина. Така от 21-годишна съм женена. Ние с Росен бяхме преди всичко приятели. Той си пишеше, пътуваше, а аз трябваше да замина по разпределение във Врачанския театър. На 21 години едно момиче още не е осъзнато като жена. Когато се влюбих в настоящия ми съпруг, се разведохме с Росен“.
Години по-късно Анета Сотирова в интервю разкрива, че Босев е имал сериозен проблем с алкохола. За този порок намекват и други негови близки.
Въпреки това писателят журналист не спира да търси щастието в личния си свят. Той има връзка с художничката Милена Йоич, сключва и втори брак с актрисата Елена Димитрова, от която му се ражда син – Росен.
На 18 януари 1988 година, когато е само на 42, Босев сам слага край на живота си. В книгата „Един много зеленоок човек“ Мариана Тодорова от БАН пише: „Той страстно желаеше, искаше, изискваше много повече – съвършенство в общуването между хората. И когато разбра, че това е непостижимо, животът стана безсмислен за него. И той замълча…“.
В последния си земен час Росен Босев избира да полети. Писателят се хвърля от прозореца на дома си на софийската улица „Московска“ и потегля по своя път към вечността.
Семейна драма и син наркоман зад крайното решение на Мариана Димитрова
Актрисата полита от седмия етаж на паркинг в Сан Диего, САЩ
Мариана Димитрова ще остане в историята на българското кино с ролите си във филмите „Мъжки времена“, „Бъди благословена“, „Дами канят“ и „Скъпа моя, скъпи мой“. Родената на 28 май 1954 година в село Козаревец, Горнооряховско, актриса получава и много награди на различни фестивали. Въпреки признанието, което има на родна земя обаче, през 1997 година тя решава да се премести да живее отвъд океана и се установява в Сан Диего. За там заминава с третия си съпруг – психиатъра Игор Куценок. В САЩ тя не се отказва от актьорската професия и има изяви на театралната сцена. Пише и две книги – „Американски синдром“ и „Любопитните пътешественици“.
Всичко на пръв поглед изглежда безпроблемно до датата 1 юни 2005 година. В този ден Мариана се самоубива, като скача от последния, седми етаж на паркинг в Сан Диего. Смята се, че до фаталния край се стига, защото актрисата въпреки огромните усилия, които полага, не може да се справи със сина си Иво Димов. Той бил наркоман, пристрастен към хероина. Дори в деня, в който майка му полита от голямата височина, е надрусан на плажа в Сан Диего и се въргаля като клошар. Днес от онзи Иво няма и помен. Той се е излекувал и е проспериращ медик в клиника в Сан Диего.
„Не искам да си спомням за миналото – казва Иво. – Дълги години се упреквах, че мама умря заради мен. Това ми даде сили да се преборя със зависимостта. Вече съм чист, само мама я няма“.
За трагичния край на Мариана упорито се говори, че има и друга сериозна причина. Семейният живот на актрисата с Игор Коценок въобще не вървял безпроблемно. Според свидетели двамата имали трудни взаимоотношения, а това много тормозело актрисата. Очевидно от силната им любов не е останало нищо, тъй като след самоубийството психиатърът бързо прежалва покойната си съпруга, жени се отново и има ново семейство.
Всъщност за драмата на Мариана Димитрова се разбира и от сериала „7 часа разлика“. Автор на сценария е Милена Фучеджиева, близка приятелка на актрисата. Неслучайно във филма главната героиня Оля е майка на наркомана Явката.
След смъртта на Мариана се понасят всякакви версии – включително и тази, че си е отишла заради черна магия. Дори дъщеря й Александра Куценок казва, че е възможно зловещо проклятие да е причина за смъртта на майка й.
„Знам от нейната приятелка, покойната вече Мария Русалиева, че мама е намерила преди години у нас топка от черни косми – разкрива Александра. – По-късно забелязва, че голямото огледало на нейната тоалетка е счупено по диагонал. Вечерта си било здраво, а през нощта никой не е чул никакъв шум. После приятелката й Мария покри огледалото с бял чаршаф, убедена, че това е пъклено дело на дявола.“
Йосиф Шамли слага точката, докато в съседната стая спи жена му
Преди да почине, актьорът гледа за четвърти път филма „Жокера“, оставя три деца сираци
Датата е 28 октомври, а годината 2019. Актьорът Йосиф Шамли сам слага край на живота си в своя дом, докато в съседната стая спи жена му. Той е само на 47. Умира, без някой де е забелязал, че е в депресивно състояние или се бори със сериозен проблем.
Йосиф е роден на 2 януари 1972 година в София и завършва ВИТИЗ в класа на Здравко Митков. Носител е на две награди „Аскеер“.
Майка му, журналистката Искра Банкова, която пък почина в тежка катастрофа на 5 август 2023 година, приживе разказва, че синът й от малък е бил много артистичен – рисувал, свирел на пиано и посещавал театралния кръжок при Ники Априлов в Двореца на пионерите. В приятелската компания на Йосиф са също все артистични деца – Георги Тошев, Мария Касимова-Моасе и Явор Гърдев.
Когато Шамли напуска този свят, Мария пише трогателен пост в социалните мрежи:
„Всичко, абсолютно всичко се обезсмисля, когато някой човек, който е част от живота ти, си отиде. Тръгнал си е Йоско, момчето, с което от деца играем театър – той професионално, аз – ей така, от време на време, лаишки… Йосиф Шамли, актьорът от Народния театър, когото гледах само преди седмица на сцената именно там. Йоско, добрият човек. Йоско, дето ще ми свирне така из софийските улици, както си е на колелото, и винаги, абсолютно винаги ще ме пита как съм и с внимание ще ме изслуша. Йоско, дето на един паметен купон у тях преди трийсет години четяхме на глас един през друг едно страхотно стихотворение, изписано на стената в хола им. Йоско, дето трябваше още да живее, да играе, да бъде, да е тука, да му се не види…!
Почивай в мир, приятелю! Няма да те забравя, знаеш. И онова свиркане на колелото ти ще си го чувам, защото съм сигурна, че в едно друго измерение то си е пак там, и пак е за мене, преди да ти кажа, че съм добре и че всичко в крайна сметка свършва добре. Защото, ако не е добре, просто още не е свършило“.
Няколко дни преди да се самоубие, Йосиф гледа за четвърти път „Жокера“. И на това четвърто посещение в киносалона води майка си. Той не спира да й говори колко харесва филма, а още повече Хоакин Финикс в ролята на полуделия комик. Но забележете какво казва героят Артър Флек в самия филм: „През целия си живот не знаех дали наистина съществувам. Е, съществувам и хората започват да го забелязват. Смятах, че животът ми е трагедия… но сега осъзнавам… че е шибана комедия“.
След смъртта на сина си майка му смята, че най-вероятно този филм много е повлиял на Йосиф, който й казал: „Хоакин е велик актьор“.
Посмъртно Шамли получи своята главна роля в документалния филм „Войник на съдбата“, посветен на него, дело на добрата му приятелка Касиел Ноа Ашер.
„Йосиф бе дълбоко чувствителен, влюбен в децата си Самуела, Хана и Ива, баща мечта – категорична бе приживе майка му Искра Банкова. – Колкото и да е странно, той беше по някакъв особен начин стеснителен. Не обичаше да дава интервюта. Абсолютно ми беше забранил да го лансирам по медиите.“
Шамли е погребан в Централните софийски гробища в Алеята на творците, а театралната трупа, на която преподава в Еврейския културен дом, днес носи неговото име.
Антон СТЕФАНОВ