Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Приятели на Филип Трифонов изпиха една боза от 6 в негова памет

Филип Трифонов подхвърля един ден на известния адвокат Хари Харалампиев: „Да умреш тихо, е все едно да стигнеш пеш до звездите“. Преди броени дни обаче не беше тихо в столичния квартал „Лозенец“, където актьорът за пореден път събра приятелите си – кинаджии, театрали, писатели, художници, съседи сътрапезници. Стотина близки на може би най-оригиналния артист се събраха на малките три кьошета – „Крум Попов“, „Акация“ и „Милин камък“. Първо потвърдиха, че Трифонов е най-свободният човек, когото познават. После изпиха по „една боза от шест стотинки” – същата, която си поръчваше Ран от „Момчето си отива“ във врачанската сладкарница „Тинтява” на обожествяваната от него продавачка, в чиято кожа е Невена Коканова. Имаше и по баничка на новия площад, наречен на незабравимия актьор, който си отиде без шум, но и без предупреждение на Богоявление през 2021 година.

Тържествено по филип-трифоновски – със смях през сълзи, с елегантно-хашлашка ирония и импровизирани речи, беше открита и пейката на актьора, наподобяваща кино лента, върху която е отпечатан образа на неговия легендарен Ран. Проектът е на скулптора Мартин Трифонов – синът на актьора, на архитект Бисер Хантов и на инженерите Траян Красналиев и Камен Златарев. Беше шумно и защото някои от най-известните представители върнаха лентата на спомените от съвместното си съществуване с Трифонов. Двама от тях, с които е бил много близък, не успяха да говорят надълго и нашироко – поради задавено от тъга гърло. Катерина Евро, с която Трифонов е приятел още от суперхита на Людмил Кирков „Оркестър без име“, не спря да бърше очи. „Да играеш с Катето Евро, е безкраен празник“, категоричен е Трифонов в мемоарите си „И един ден, когато стана писател“ на издателство „Рива“. Другият развълнуван беше Валентин Ганев. Като водещ на носталгичното тържество влезе Николай Гундеров, съратникът и съоснователят на „Естествения театър“, в който двамата с Трифонов разгръщаха дарби, думи и темпераменти. Вичо Балабанов, инженер и драматург, основен участник в ежедневните летучки в кварталната кръчма, изпълни авторска песничка за новия площад, използвайки мотиви от хита „Хора и улици“ на Борис Карадимчев, Мими Иванова и Борис Гуджунов, едно от най-великите парчета в родната поп музика. Писателят Димитър Бочев припомни, че Филип Трифонов е радикално и абсолютно несъвместим със смъртта: „В моите очи той е недостъпен за нея“. Режисьорът Николай Ламбрев-Михайловски, който беше Божидар в „Момчето си отива“, потвърди, че Трифонов е бил необикновен и небанален човек, „измисляч на истории“, още от времето, когато са студенти пред камерите. Коста Биков припомни, че Момчето просто остава. А остава и заради Георги Мишев – сценариста на двата филма за Ран, на „Преброяване на дивите зайци“ и на още няколко от евъргрийните в историята на родното кино. В „И един ден, когато стана писател“ Георги Мишев разкрива възловия момент в конкуренцията за образа на Ран. Изборът е между рафинирания и елегантен плейбой Ириней Константинов, вече фаворит на режисьора Людмил Кирков, и Филип Трифонов – „леко разсеян поглед, усмивка в ъгъла на устата, тесни рамене и фигура със забавена крачка, недостатъчно тичала подир топката на игрището. Но пък с ясен говор! И с внезапен блясък в очите, издаващ чувството за смях, за ирония“. Георги Мишев избира него – „рожба на нашенския неореализъм, дето го живеем и дето е табу за българското кино, защото се смята за идеологическа диверсия. А всъщност става въпрос за истината и лъжата, за фалша“. Людмил Кирков е убеден, че Мишев не се заблуждава в преценката си, и казва: „Да бъде Филип“.

Известният сатирик Михаил Вешим, главен редактор на „Стършел“ и син на Георги Мишев, беше дошъл с домашната си любимка – кучкарството е само една от „връзките“ им с Филип Трифонов. Хумористът се въздържа от трибуната, но винаги е бил убеден, че ако Трифонов беше роден в Италия, Франция или Щатите, щеше да бъде световна звезда, но си е сбъркал времето и родината – нито е майор Деянов на Стефан Данаилов от „На всеки километър“, нито е разузнавачът Емил Боев на Коста Цонев, нито пък става за хан Аспарух. Затова пък като Ран ще го помнят няколко поколения българи.

Ицхак Финци възкреси хотелското си съжителство с Трифонов, докато снимат „Преброяване на дивите зайци“. Финци току-що е приключил двуседмичен лечебен глад и започва бавно и внимателно да се захранва. И тъй като това трябва да се случва прецизно, иначе може да стане страшно, Ицко е доста изнервен, по ръба на „леки психически отклонения“. И тогава от мрачните настроения, стигащи до идиотски помисли, го спасява Филип Трифонов, иронично полуусмихнат и принципно подигравчийски настроен. Той се превръща в „съприказчик, душеразбирач“ на Финци. Двамата загряват по свой си начин преди началото на снимките, докато другите ги наблюдават доста странно – като някакъв откачен дует.

Както винаги, Руси Чанев се разписа с няколко рими, посветени на Фипо, определян от него като „Сам изстрел и сам цел, сам въпросът и сам отговорът“.

Николай Гундеров припомни в характерния си поетично-метафоричен стил, че домът на Трифонов е в съседство с пространството между малките три кьошета. „Живееше много наблизо: до Булеварда на почтеността, зад Площада на славата. Просто тръгваш леко от София, пътуваш през Европа, отбиваш се при няколко емигрирали приятели в Америка, играеш малко камерно представление под градушка от усмивки, минаваш през един слепец, за да занесеш поправеното му радио и така стигаш до Филип. Вътрешният му светофар грееше в зелено, въпреки постоянните червени сигнали на държавата. Вградената му навигация не се изплаши от забранителните знаци, от стоп-палките на анонимни комисии, директори, администратори и чиновници с партийно мислене. От съюзни организации или други обединени инкубатори.“

Елин Рахнев, който също пази дългогодишни необозрими спомени с Филип Трифонов, разказа как актьорът му е писал шестици под всяко стихотворение от нашумялата книга „Канела“. Двамата и Николай Гундеров са уволнени заедно от Сатиричния театър, но не са мъже, които се правят на страдалци. Неслучайно Трифонов, който е внук на царски офицер, полковник Филип Трифонов, и на придворната дама от Браила Кирикица Падуре, обича да цитира австрийския философ Фридрих Хайек: „Няма нищо по-ужасно от общество, населено с ангели“. Бунтарството на Филип обаче сублимира в „Подземният“ – пиесата на Христо Бойчев в Театър 199, в която Трифонов, Пламен Сираков, Пламена Гетова и Огнян Узунов през 80-те години открито и с огромно удоволствие изговарят написаното на драматурга против комунистическата власт. Много от зрителите дори се стряскат – от страх, че слушат еретичните реплики.

С Теди Москов заедно мразят комунизма

Завиждам му, че умееше да се радва и на най-дребното нещо, признава режисьорът
Жрец на хумора го нарича Теди Москов, с когото имат „роднинска“ връзка – Люба Абрашева, майката на Филип Трифонов и една от основателките на Младежкия театър, се омъжва за първи път за брата на бабата на режисьора. „Фипо е от втория й брак. Нарочно го е направил, за да не мога да се хваля колко много артистични натури има в моята фамилия! Най-близки бяхме не толкова като полуроднини, а поради наркотичната си зависимост от веселбата – и в живота, и на сцената. И поради присмеха към комунизма“, казва Москов.

Той не крие, че завижда на Филип Трифонов за свободата, която притежава и излъчва, за умението му да бъде щастлив и от най-дребното нещо, за естествеността и скромността му, за най-уникалното чувство за хумор, което е познавал и за способността му да създава смях. Трифонов подготвя Москов за актьорския му изпит на кандидатстудентските кръгове във ВИТИЗ, а много по–късно участва и във филма му „Рапсодия в бяло“.

Последни публикации