Нова книга разкрива изключително интересни епизоди от живота пред и зад камерите в Холивуд, пред и зад кулисите на гигантската филмова индустрия. Най-ценното в нея е „аз“ повествованието. Защото авторът й – режисьорът, художник, аниматор и илюстратор Владимир Тодоров, един от малкото наистина успели българи в Меката на киното, разказва лични истории. Нарекъл я е с намигване „Холивудобългарин“, а подзаглавието на елегантното издание със знака на „Колибри“ е „В страната на илюзиите“.
Владимир Тодоров започва пътя си от студиото на Стивън Спилбърг в Лондон, за да стигне до Ел Ей, където е сред най-търсените аниматори през последните 30 години. Създава образите на някои от най-легендарните герои на фентъзи киното – триглавото куче Пухчо, Волдемор и Кентавъра от „Хари Потър“, Стюарт Литъл плюс елфи, джуджета, великани, кралици и всякакви страховити и гротескови персонажи. В студиото на Ули Майер работи за „Космически забивки“ и „Изгубени в Kосмоса”, за „Уорнър Брадърс“ се разписва в пълнометражния филм „Вълшебният меч: В търсене на Камелот”. С Роберт Земекис са партньори в „Полярен експрес“, „Беоулф“, „Коледна песен“. Българинът е създател на два късометражни анимационни филма – „Трепет“ и „Мечтател“, получили престижни международни награди. Пише книгите The Moon Rock, „Капризите на Оливър“ – в съавторство с Боряна Тодорова, „Архипелаг Ню Йорк“.
– Кой ви нарече холивудобългарин, господин Тодоров?
– Тръгна на шега в социалните мрежи – къде саркастично, къде сериозно, покрай споровете „за“ и „против“ Мария Бакалова. Няма подобна дума – затова е и без тире, малко е като жълтопаветник. Истината е, че бях далеч от идеята за подобно творение. Но когато ни заключиха заради пандемията – затвориха всички студиа и спряха продукциите, започнах да пускам кратки текстове, в които разказвах за филмите, провалите и гафовете, в които съм участвал. Беше с много самоирония. Бая народ ги четеше онлайн. И тогава няколко души ми подхвърлиха „Събери ги в книга“. Глупости, не е сериозно, минава и заминава – каква книга. Но после си казах защо пък не? Не е художествена литература, провокирана е от действителността, но не е и чиста автобиография.
– Не е и от онзи тип художествена халтура, който избуя напоследък.
– Трябва да се продаде добре, за да е халтура. Хем да не дотегне, хем да се чете.
– А защо на снимката върху корицата изглеждате толкова сериозен?
– О, не е търсен нарочен драматизъм. От самото начало бях решил, че корицата ще я прави моят близък приятел Чочо Гюзелев. А фотографията стана, когато той ме снима с телефона, докато се лигавехме с манекенската ръка, която Чочо беше купил за свое представление в Сатирата. После и двамата бяхме убедени, че това ще е визията.
– Колко често киното докарва намръщени физиономии – като вашата върху книгата?
– Киното може всичко. Понякога страшно те изнервя и депресира. Случват се всякакви сблъсъци с егоцентрици. А то е колективна работа – много хора са на пангара, няма как да се разбираш идеално с всички. Така че има и радости, и тежки моменти.
– Подзаглавието е „В Страната на илюзиите“. Как станахте неин гражданин?
– В края на 80-те карах съкратен курс във ВИТИЗ – завърших анимация за три вместо за пет години. Робърт Максуел – британски магнат и собственик на вестници, имаше някакво вземане-даване с Тодор Живков и въобще работеше в Източна Европа. Не знам точно как бяха станали нещата, но Максуел подписа договор – тук да се произвеждат анимационни серии за Би Би Си. Срещу много пари, разбира се. И понеже държавата тогава имаше нужда от валута, й трябваха режисьори аниматори. Та затова ни съкратиха и студентството – по-бързо да започнем въпросните серии. Максуел обаче загина при странни обстоятелства и работата се разпадна. През 90-те години настъпи хаос с приватизацията, киното почти умря, а всички ние – бяхме повече от 20 души аниматори – поехме кой накъдето може. Дори нямам трудов стаж за пенсия в България – ако въобще я доживея, се надявам американската да ми стигне.
– Първата ви спирка е Лондон.
– Някой беше открил обява в професионално издание за анимация, пусната от знаменитото студио „Юнивърсъл Пикчърс“. С още двама колеги изпратихме каквото се искаше и ни наеха. Там, в Лондон, си дадох сметка, че нищо не знам. Огромното самочувствие, с което тръгнах, се разпадна още на втория ден. Опасявах се, че няма да издържа и седмица – всичко беше различно, въпреки че през 90-те още се рисуваше на ръка. Но наострих уши и по щастлива случайност оцелях. А и не исках да си тръгвам, преди да срещна Стивън Спилбърг. Той обикаляше екипите, казваше какво иска от нас, не пропускаше да отбележи колко сме добри. Бях толкова развълнуван, че го виждам очи в очи, че спомените от това общуване са обвити в мъгла. Спилбърг беше един от идолите ми, никога не съм предполагал, че ще разговарям с него. „Аз съм Стивън.“ „Аз съм Владимир.“ „Откъде си?“ „От България.“ „От България – ау, вярно ли, много интересно.“ Едва ли му е било толкова интересно. Малко е клише, малко е „Дисни“, но мечтите се сбъдват.
– Защо не останахте там?
– Заобичах силно Лондон, сигурно в друг живот съм живял край Темза, стана моят град. Но Спилбърг затвори студиото, тъй като създаде „Дрийм Уъркс“ и всички получихме договори за новата му компания в Ел Ей. Подписах, но много се колебаех. Междувременно работех по „Космически забивки“ и покрай филма отидох в Ел Ей за месец и хич не ми хареса. Започнах да мисля как да се измъкна. Имаше бум на анимацията, студиата си крадяха аниматори. Пуснах някаква сълзлива история, че трябва да съм по-близо до България, за да наглеждам майка ми. Така успях да остана още година и нещо в Лондон, но работата пак пресъхна. Ща – не ща, излетях за Ел Ей – поставях условия, правех фасони, дърпах се, поисках много пари, надявайки, че няма да ми ги дадат. Но от „Сони“ ми ги дадоха. Явно съдбата вече беше решила за мен.
– Кога се озъбихте по балкански на Холивуд?
– Никой не ме е вкарвал в конфликти – когато ги е имало, аз ги предизвиквах. Бях млад, но вече популярен, харесваха ме, явно съм бил добър, продуценти се бореха за мен. Нескромно е, но е от моята биография. Порасналото самочувствие ме конфронтираше с други егоцентрици. Човек може лесно да се подхлъзне и да си въобрази, че е нещо повече, а всъщност не е кой знае какво. Но там борбата за място под слънцето е със зъби и нокти. Най-потресаващото е, че винаги скачах на хора, които бяха по-високо в йерархията – можеха да ме смачкат, но печелех всички битки. А те никак не бяха безкръвни.
– А фактът, че сте българин, бил ли е повод за дискриминация?
– Никога. Нито някога е имало отношение към мен като към човек втора ръка, защото съм от България. Нито веднъж не съм бил третиран като от по-ниска категория. Важно е да го кажа, защото на нас, българите, по традиция в подсъзнанието ни се върти мантрата, че ни приемат зле. Виж, когато си позволявах да изрека политически некоректни фрази, се измъквах от ситуацията с оправданието: „Не разбрах, аз съм от България“.
– Джоан Роулинг как се отнесе към нарисуваните от вас герои в „Хари Потър и Философският камък“?
– Имах късмета да попадна в първия филм от поредицата, когато всичко беше чисто творчество, защото се измисляше в момента. Продуцентите периодично водеха Джоан Роулинг при нас. Един ден тя започва да ми обяснява как си представя кентавъра – красив и секси като италианец. Дори ме кръсти Владо Кентавъра. А децата – тогава Даниел Радклиф, Ема Уотсън и другите все още бяха малки, ми се качваха на главата. Хвърчаха навсякъде, влизаха, ръчкаха, а аз заключвах стаята си, за да не пипат рисунките. Беше най-сладкото време от правенето на кино – пълна свобода на фантазията. После, когато започва производството, те притискат срокове и бюджети.
– Как реагира Йоко Оно, когато разбра, че ще рисувате Джон Ленън за анимацията „Жълтата подводница“?
– Бях на ваканция в Созопол, когато се оказа, че спешно се налага да подготвя изображенията. Но беше задължително да получим разрешение от двете вдовици – жената на Ринго Стар веднага каза „да“, докато с Йоко Оно се започна размяна на мейли. „Джон това никога няма да го одобри“, „Той няма да се хареса в този вид“, „Тоя нос е много голям, ушите не са подходящи“… Четиримата бийтълси трябваше малко да се окарикатурят – да изглеждат леко неестествено, стилизирано. Напред-назад, накрая Йоко Оно одобри. В крайна сметка обаче филмът отпадна по съвсем други причини. Не знам дали щеше да стане добър, гаранции няма.
– Какво е интересно за публиката?
– О, знам със сигурност, че никой не го знае. Там, а вече и тук мантрата е „Правим това, което хората искат“ – и следва, примерно, 15-и Шрек. Да твърдиш, че има формула и ти я знаеш, е много глупаво. Единственото, което мога да кажа категорично, е, че зрителите искат да бъдат изненадвани. Изръшкал съм повечето жанрове. Не те определят дали филмът е хубав.
– Като споменахте „жанрове“, да ви питам защо и къде изчезна хубавата американска драма?
– Супергероите от комиксите я изтласкаха. Те почти изцяло превзеха екраните. За разлика от тях, оригиналните продукции не могат да бъдат превърнати във второ, пето, десето. „Уорнър Брадърс“ в момента е собственост на телефонна компания, управлява се от чиновници, които хал хабер си нямат от кино. Те гледат как нещото ще изглежда на телефона. И прецакват всичко надолу – иди им обяснявай какво е драма, какво е комедия. Това не е от вчера. Корпорациите нахлуват в киното още през 80-те. И слагат край на равновесието между парите и творчеството на 70-те години. Но нищо не е умряло – сериалите вече са чистото кино.
– За щастие, все още има и независими филми.
– О, да, палачинката ще се обърне, когато на публиката й омръзне от летящи герои в чорапогащи. Всички видяхме как Кристофър Нолан извърши миниреволюция с „Опенхаймер“. Той е единственият, на когото са му дадени пари и власт, единственият, който си позволява да снима извън схемата. Изцяло е финансиран от системата, което е крайно необичайно, но върна зрителите в салоните и това е достатъчно. В момента дори го виждат като спасител на киното – на онова кино, което помним. Няма „Спайдермен“, има „Оперхаймер“ – трудно, невъзможно, но счупи боксофиса. Нолан пори вълните напред. Докато европейското кино е истинска мъка – не може да си намери мястото, не може да се върне към златните си години, вдъхновили Холивуд. Не знам дали някога ще се сапикясат – в опита да се противопоставят на американския мейнстрийм правят скучни и негледаеми филми. В Париж всички гледат щатски екшъни и това не може да бъде спряно с никакви закони. Дори Педро Алмодовар вече снима на английски, защото ще му се отворят повече врати.
– Мислите ли, че ще има следваща стачка в Холивуд?
– Абсолютно. През 2023 г. може би за последно успяха някак да се разберат. Доскоро споровете бяха за авторски права, за проценти – колко на кого. Но изкуственият интелект абсолютно безкомпромисно захапа индустрията, напът е окончателно да обърне играта и заплашва всички. Никой не говори за това, а бъдещето е неясно.
– Ще снимате ли скоро в България?
– Вече направих анимационен филм с подкрепата на Националния филмов център, а втора година се мъча да получа финансиране за игрален. Моя адаптация по биографията на Савко Калата, който през соца 12 години лежи в три затвора. Крадец, един от най-хитрите и ловките. Гордее се, че краде само от държавата – не точно Робин Худ, но чешит, който от малък застава срещу статуквото с идеята да го надхитри чисто икономически. Касоразбивач, който, когато излиза на свобода, описва битието си. Мемоарите му се казват „Да оцелееш в ада“. Във филма ще има и силен женски образ, защото любовта променя характера му, сменя кожата му.
– Звучи много интересно, но парите за кино в България са блокирани от заведени дела на тези, които не са получили от тях.
– Адски ме изнервя цялата тази работа в нашето кино. Колегите си правят номера. А пари има, но не можем да ги усвоим. Министърът на финансите си казв:а „О, аз им давам милиони, а те не ги харчат. Затова сега ще им пусна по-малко“. И започват писъците: „Намалиха бюджета за култура!“. Ами като не можете да го използвате, защото се мразите един друг? Много неприятно. Целият ми опит е в друга среда, в крачка се уча как се оправям в тукашните води. Искам нещо ново, усещам, че трябва да сменя посоката – към Европа и естествено, в България.
– Според вас защо така се получава с тукашната гилдия?
– Хората, които правят кино в България, изобщо не се интересуват от публиката. Чувал съм някои от тях да казват, че зрителите са тъпи, нивото им е ниско и не ги разбират. Затова въпросните колеги не снимали пазарно кино, а фестивално. А парадоксът е, че го снимат с парите на същите тези „тъпи“ данъкоплатци, а не вадят от джоба си суми за високохудожествените артхаус филми. Тогава защо не се съобразяват с публиката, която плаща експериментите им? А публиката изобщо не е тъпа – някаква част от нея просто не е информирана. Но и най-неинформираният потребител ще хареса филма, ако е качествен. Докато тази порочна формула не се разчупи, нашето кино няма да има публика. Публиката се печели с танц – подаваш й нещо сладичко, после с крачка назад я придърпваш към себе си. А не всеки срещнат да казва: „Не искам да стъпя на български филм“.
Помага на Том Ханкс за ролята му в „Терминалът“
Не исках да му взема пари и той ми прати кошница със скъпи вина
Срещата с Том Ханкс е сред най-интересните в кариерата на Владимир Тодоров. Двамата се засичат в „Полярен експрес“ на Роберт Земекис – прочутата анимация, в която участват и актьори. „Когато разбра откъде съм, Том Ханкс започна да ме разпитва с огромно любопитство за България. Едва по-късно разбрах, че жена му е половин гъркиня, половин българка, а тъст му мохамеданин от Родопите. Не знам точно как стана, но се сближихме, макар че не сме общували извън общата ни работа. Не сме си ходили на гости, но се виждахме всеки ден заедно в продължение на няколко месеца“, разказва за „Филтър“ Владимир Тодоров.
„Том Ханкс си беше докарал собствената дизайнерска каравана, една такава сребърна, много оригинална. Беше наел фургонче за кафе, черпеше всички наред. Освен всичко друго, купуваше лотарийни билети за целия екип.“ Един ден Ханкс пита Тодоров: „Можеш ли да ме нарисуваш като Саддам Хюсеин?“. „Мога, всичко мога, това ми е работата“, отговаря българинът.
Тодоров вече работи по друг проект, този път за „Сони Пикчърс“, когато случайно по съседски се сблъсква с Том Ханкс край снимачния терен. „Поиска да му помогна за ролята в „Терминалът“ – филма на Спилбърг, в който героят му от Източна Европа, блокиран с дни без паспорт на летището в Ню Йорк, говори на български. Предложи ми да измисля как би изглеждал прототипът на балканския образ, който той създаваше.“ Но понеже договорът на Тодоров не позволява участие при различни продуценти, той обяснява на Том Ханкс, че ще го направи като приятелска услуга. „А, не, не може без пари“, отсече той, но отказах да приема хонорар – спазвах правилата на студиото, не че някой щеше да разбере. После Том Ханкс ми изпрати огромна кошница с вина, чиито цени бяха космически“. А първите думи, чието произношение актьорът репетира с Владимир Тодоров на български, са „Мамка му“ и други подобни „благословии“.
Албена АТАНАСОВА
