Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Режисьорът Митко Бозаков: Срам е за гилдията, че не защити Александър Морфов

Масовото малодушие разкрива до къде е паднал моралът в театъра – мълчат и превръщат скандала във фолклор. Режисьорът Митко Бозаков, който беше пред софийска премиера на спектакъла си „Работилницата на живота“ от световноизвестния израелски драматург Ханох Левин, се прибра в Тел Авив, където живее със семейството си от 30 години. Първото представление беше отложено заради грандиозния скандал, който гръмна в гилдията – за лош в тази ситуация късмет продуцент на „Работилницата на живота“ е Театрално-музикалният и филхармоничен център в Разград, откъдето тръгна голямото разплитане за огромните хонорари, измислените билети и „мъртвите души“ в системата. Стартът на постановката, която трябва да влезе в афиша и на Театро отсам канала, вероятно ще се случи през декември. Причината е очевидна – заради разпоредените от Министерството на културата проверки, машината за арт производство е стопирана. Когато тръгне отново, в „Работилницата на живота“ ще гледаме Валентин Танев, Рени Врангова и Христо Гърбов. Те толкова харесват текста на Ханох Левин, изпратен им по имейлите от Митко Базаков, че веднага му предлагат да дойде в София и заедно да го превърнат в сценично зрелище – каквито са всички творения на иконичния автор. Неговият стил е без аналог, въпреки че много от анализаторите го родеят с абсурдистите от първа класа като Бекет и Йонеско.         

Малко преди да се качи в самолета, Митко Бозаков разказа за изключително интересни епизоди от живота и кариерата си. Той е син на уважавания режисьор от зората на телевизията Борис Бозаков и на славната Олга Селиктарова от легендарната редакция в Националното радио „Хумор, сатира и забава“. Завършва ВИТИЗ в класа на Крикор Азарян, Тодор Колев и Иван Добчев. „Всички ни завиждаха за тях“, връща лентата сега той. През 1990 година със съпругата си Соня Бозакова, негова състудентка от Академията, и дъщеричката им Сара, която днес също като баща си и дядо си е режисьор, заминават за Тел Авив.         

– Как коментирате скандала, заради който вашата премиера се оказа отложена, господин Бозаков? 

– Лесно е да се говори и критикува, когато си отстрани. Затова не искам да се впускам в детайли, но няма как да не споделя, че съм песимист. Това, което се случва, не е въпрос на закон и на схема. В България винаги се търсят вратички в правилата, в регламента. Като гледам, всички са ги намерили, но сега никой не може да си спомни за това. Натопиха само двама. Отдавна е време млади хора да станат директори на трупите – да дойдат с други идеи, за да обърнат статуквото. Нали виждаме кой в момент действа и решава по административните върхове на гилдията – личности от предишната система. 

– Какъв е социалният имидж на театъра в Израел? 

-Като на свещена институция. Там нито представление, нито концерт може да се отмени. По никакви причини – нито заради бомбени атентати, нито заради война. В Израел културата е над всичко. Тя е знак, че си жив, че животът ти има стойност, че държавата продължава напред, въпреки всички трудности. 

-От къде тръгна пътят ви към сцената? 

– Баща ми Борис Бозаков работеше като режисьор в спортна, детска, военна редакция на телевизията, правеше драматизации. Но най-интересно ми беше, когато с ПТС-ите снимаше мачовете между Левски и ЦСКА. Тогава атмосферата в телевизията беше много приятелска, всички се познаваха. Соцът със сигурност ги тормозеше, беше влязъл в битието, всеки от тях, включително и баща ми, имаше неприятности, но чак репресии, за каквито се чуваше, в телевизията нямаше. Съществуваше някаква свобода на духа, хората не бяха намръщени. Татко и Любен Георгиев правеха чудесното предаване „Московски срещи“, заради което пътуваха до Москва, за да канят големи актьори, писатели, режисьори. А когато те идваха в София, се отбиваха у нас – все забележителни личности като режисьорите Едвард Рядзински и Анатолий Ефрос. Майка ми, Олга Селиктарова, съученичка с Апостол Карамитев и Славка Славова, първо беше гласът на Фюри, Робин Худ, Зеленото чудовище в дублажа, а после отиде в „Хумор, сатира и забава“ – лудата редакция в радиото. Няма да забравя как след снимките на „Рицар без броня“ Апостол пристигаше вкъщи, за да обядваме в кухнята. У нас беше бохемско гнездо, цялата Сатира се отбиваше. Може би някъде в детството подсъзнателно съм разбрал, че едва ли мога да тръгна в друга посока. 

– С какво Крикор Азарян ви завладя още от първите дни във ВИТИЗ?

– Той оформяше интелекта ни. Бяхме запленени, че говорим за естетика, за това какво е модерно, за тенденциите, за бъдещето. Азарян беше гуру с несравним чар, голяма фигура, супер уважаван. Успя да се съхрани, не остаря. До последно остана с млад дух, с млади мисли. Научи ни да бъдем любопитни, да запазим детските очи и да се учудваме дори на уж тривиални неща. Защото изненадата подхранва творчеството. 

– Как станахте толкова близки с Тодор Колев, че той и тогавашната му съпруга Йорданка кумуваха на сватбата ви? 

– Във ВИТИЗ все още бяхме на „вие“, но вече в Шумен, където отидохме по разпределение, Азарян и Тодор Колев дойдоха да поставят „По-големият син“ на Вампилов. Станахме много близки. При едно пътуване до Варна – Тодор и Данчето бяха в тяхната кола, а синът им Сашко се возеше при нас със Соня, малкият се обади от задната седалка: „Вие двамата защо не се ожените?“. След година-две стигнахме до сватбата. Тодор стана кръстник на Сара, а между трите влъхви, които я благословиха, беше Татяна Лолова. Тя подари първата рокля в живота на дъщеря ми. 

– През последните години Тодор Колев споделяше ли с вас, че е огорчен? 

– То си личеше от всичко. Беше разочарован, че нищо не се случва, или, ако се случва, не е както трябва. Беше отчаян, че е сам във високите си критерии към гилдията и обществото. Шокирах се, когато след завръщането му от дипломатическия пост в Канада театърът и киното просто го забравиха. А беше в силите си, но не смееха да го канят, защото щеше да им стане трудно. Общуваше само с честни хора, с различна философия. Тодор беше много умен, виждаше нещата в перспектива. Умееше да анализира, да преценява какво е добро, какво е зло. Морален, възпитан, джентълмен, колегиален – модел за подражание. Никога не е избухвал, никога не е бил злобен, никога не е говорил лошо за другите.

– Защо се отказахте от актьорството в полза на режисурата?

– В началото нямах подобни намерения. Но на репетициите в Шумен ми беше по-интересно, с огромно удоволствие измисляхме, да откривахме, да конструирахме. Обичах и да променям, а това не се харесва на всеки режисьор. Стана ми скучно да повтарям едно и също в представленията. След Шумен отидох в Пазарджик, после в „Сфумато“ за кратко. Останах там осем-девет месеца. Толкова репетирахме „Пир по време на чума“. В един момент се оказа, че няма да се разбера с Иван Добчев. Реших, че предпочитам да запазим добрите си отношения, които имахме още от ВИТИЗ, а не да стигаме до скандали. Беше сложно за общуване и си тръгнах. В Народния театър останах за още по-кратко. Назначи ме Васил  Стефанов – страхотен професионалист, направи силна трупа, каквото и да говорят за него. Репетирахме „Комедия от грешки“ с режисьор Андрей Аврамов – аз и Юрий Ангелов бяхме едната двойка близнаци, Жоро Мамалев и Краси Доков – другата, на слугите. Бях много разсеян. С жена ми решихме, че сме до тук и че ще е най-добре да заминем да Израел. Беше 1990 година.

– Не сте повярвали в лозунгите, които СДС издигаше на митингите.

– Не. В България в този момент беше невероятен бардак, дори нямаше гръмки обещания. Със Соня си казахме, че все още можем да опитаме нещо друго. Лудо решение – да отидем някъде и да започнем отначало, без дори да си го представяме. По това време в Израел имаше война с Кувейт. С готови куфари чакахме тя да свърши. Когато казах на Васил Стефанов, че ще напусна, той веднага запита с какво може да помогне, за да остана. Беше ми много неудобно, но ни се решаваше съдбата – и излетяхме с първия самолет за Тел Авив. Днес съм категоричен – добре, че го направихме. Тръгнахме от нулата. Две-три години беше много трудно, работехме каквото ни попадне. Нито аз, нито Соня си въобразявахме, че ще продължим като актьори. Но и не съм вярвал, че на чужд език ще успея толкова бързо да се адаптирам и да работя като режисьор. 

– Кой ви сложи рамо в началото?

– Бях решил да напусна професията, щях да търся друго поприще. Но жена ми се беше запознала случайно с Гери Билю, директор на Бейт цви, така се казва тяхната академия за театрални актьори. Казала му: „Имам вкъщи един, който иска да става режисьор“. След единствен едночасов разговор Гери Билю ме назначи за преподавател. Вече 30 години уча студентите на театър. В началото беше трупане на опит, а сега ми е много приятно, защото всеки ден съм с тези деца, които реагират на света по друг начин. Чрез тях се съхранявам. А Гери беше феноменална личност. Отгледа ме и премодулира, няколко пъти ме командирова в Лондон, в едно от тамошните висши училища. Театърът за него беше свещен. Но непрекъснато правеше революции и стана нетърпим за хората, които стояха зад парите. Те се питаха „За какво ни трябва тая луда крава?“ и го уволниха, беше шок за всички. За година си отиде – не можа да понесе живота без театър.

– Лесно ли пробихте в режисурата?

– Аз съм българин в Израел. Но съм единственият режисьор – сред всички руснаци, чехи, американци, англичани, румънци, който поставя в репертоарни театри като престижния „Камери“. 

– Александър Морфов гастролираше в руския театър „Гешер“, нали така?

– „Гешер“ е друга губерния, но Сашо постигна голям успех. А това, което се случи в Народния театър с него, е страшно обидно за всички. Как го допуснаха? За първи път от толкова години съм гневен на съсловието. Как е възможно да е толкова малодушно и страхливо? Не скочи да го защити. Тогава цялата тази срамна история нямаше да се случи. Дори не говоря за колегите в Народния театър – там със сигурност има натиск, видяхме как тези, които са на негова страна, бавно биват изплювани, защото не могат да виреят в системата. Но хората от другите театри? Срещат ме и казват: „Ау, това, което стана със Сашо…“  Ами трябваше да реагирате и за 24 часа всичко щеше да си дойде на мястото. Ако някой като Морфов го уволнят вечерта от първата трупа, примерно, на Унгария, на сутринта другите директори ще се наредят на опашка. А тук си мълчат и превръщат скандала във фолклор. Дори не коментират, че уволнението е чисто политическо. Разкрива до къде е паднал моралът в театъра. Сашо Морфов винаги е бил с ясна гражданска позиция – и уволнението беше резултатът. 

– Мислите ли, че мълчанието е тип реваншизъм? 

– Много средни хора се настаниха в театрите – в администрацията и на творчески постове. Хванаха се здраво за ръце и продължават напред в обединена посредственост. Един Сашо Морфов никак не им е удобен. Подобен скандал не можеше да избухне, когато, примерно, Крикор Азарян беше в силата си. Тогава имаше личности, които не се разхождаха като стражари по театрите, но респектът към тях беше сериозен. 

– Да ви върна още веднъж към историята: бяхте ли щастлив, когато през 2009-а поставихте в Народния театър „Слуга на двама господари“? 

 – Васил  Стефанов, който отново беше станал директор, ми предложи пиесата на Голдони. За главната роля поканих Митко Рачков. Репетирахме месец и той напусна – отиде да става телевизионна звезда. Нямаше кой да го мотивира и да го задържи. Новият шеф на трупата Павел Васев явно не смяташе, че това е необходимо. Рестартирахме всичко. Аз, като истински наивник, вярвах, че Васев ще се погрижи за всичко, за да творим на спокойствие. Нищо подобно. Докато седеше в креслото си, артистите се разпиляха. После го хвалеха колко добър администратор бил. 

Когато се запознахме с Ханох Левин, той се пошегува, че е от Русе

През 90-те българските артисти в Израел са голяма и поддържаща се общност. „До един бяха и продължават да бъдат много известни. Там, като кажеш „Българин в театъра“, звучи много престижно“, разказва Митко Бозаков. В онези времена най-често се събират в дома на Ицхак Хеския. На едно от партитата идва Ханох Левин – най-известният по света драматург на Израел. „Ханох беше полски евреин, но винаги се шегуваше, че е от Русе – много обичаше да работи с колегите от България. Започнах да ходя на репетициите му, със Соня гледахме неговите постановки. Имах щастието много пъти да бъдем заедно. Страшно скромен, свит, дискретен човек, който наложи свой стил в световната драматургия – от комедия, през гротеска и политически пиеси, до сюжети от Библията, завършващи с кръв и катаклизми“. 

Неслучайно Митко Бозаков избира да се завърне на родна сцена след антракт от 15 години именно с една от най-атрактивните пиеси на Ханох Левин – „Работилницата на живота“.  В нея мъжът се събужда в два часа през нощта и решава, че е пропилял живота си. Напуска жена си, преминават през какво ли не, докато накрая той умира и въпреки това пее. „Прилича на Бекет, но не е Бекет, прилича на Йонеско, но си е Ханох – умен, саркастичен, брутален. Като живота“, категоричен е режисьорът. Досега само веднъж е поставял творба на Ханох Левин – „Младостта на Вардале“. „Тя е лека комедия, направих я със студенти. Защото колкото и да съм работил там, не ме броят за израелец, на когото ще дадат  Ханох Левин – има много кодове в езика и културата, които не са ми кръв. Но на въпросното представление дойде един от артистите на Ханох. На другия ден ми каза, че ако Ханох беше жив, щеше да ме целуне с благодарност по челото“.

През годините Митко Бозаков е наясно и с още нещо – че няма как влезе в киното на Израел. Все пак прави опит, който се оказва не особено успешен. „Снимах филм с много компромиси – „Взривно вещество“ по „Буре барут“ на Деян Дуковски. По средата на пост продукцията дойдох в България заради „Слуга на двама господари“, а през това време бяха провалили монтажа. Абе, не е за мен тази работа“, откровен е той. За сметка на това дъщеря му Сара завършва кино академията в Тел Авив с отличен успех, а дипломният й филм печели първа награда на престижен международен студентски фестивал. Но понеже и там, като тук, за следващ филм се чака по няколко години, Сара вече преподава, като паралелно с менторството движи и няколко проекта. Един от тях е бъдеща европейска копродукция по действителен случай от България.     

 Албена АТАНАСОВА   

Последни публикации