Съни Сънински е от малобройните артисти в гилдията, които умеят да бъдат актьори, сценаристи, режисьори, сценографи, продуценти. Най-новата му постановка „Последната нощ на Сократ“ в Театър 199 се превърна в събитие още на премиерата си. Пиесата на Стефан Цанев, чието първо представяне на същата сцена през 80-те години с Васил Михайлов, Наум Шопов и Доротея Тончева предизвика множество дискусии заради директното заклеймяване на властта. Новата версия е с Ивайло Христов, Атанас Атанасов и Ирини Жамбонас.
Спектаклите на Съни Сънински са част от афиша на Театър 199 – тук е поставял „Вечерен акт“, „Дуенде“, „В Интернет никой не знае, че съм куче“ и други.
– Бързо ли успяхте да убедите преди две години Стефан Цанев, че пак е дошло времето за мъдростите и сарказма на Сократ, господин Сънински?
– Заради всички социални, икономически и политически напрежения в онзи момент реших, че искам да направя спектакъл, чийто отзвук в обществото да бъде силен и безспорен. И отново започнах да чета Стефан Цанев – за мен символ на вечната съпротива. Винаги се съобразява с човека, никога не пести критики към властта и статуквото. Знам колко Стефан Цанев е ревнив към словото си. Затова нямах намерение нито да дописвам, нито да съкращавам – само обрах някои дължини. Иначе в оригиналния вариант би се получило представление от поне два часа и половина. Изпитах огромно облекчение, когато Стефан Цанев ми каза по телефона: „Не виждам къде сте ме редактирал. Ако искате нещо да променим, на драго сърце ще помогна“. Мислехме напълно синхронно, без някой да се намесва в концепцията на другия.
– Все пак нямаше ли поне един спорен момент при обсъждането на режисьорската ви интерпретация?
– Бях изкушен от идеята Сократ, който след трети петли ще погълне отровата, преди смъртта си да сънува кошмар. Кошмар от грешното използване на демокрацията. Защото е важно и отрезвяващо да се каже, че не сме си взели уроците от прехода, че дори не знаем колко пъти ще преживяваме едно и също. На Стефан Цанев много му хареса, но като увертюра към друга пиеса. Каза, че му се иска публиката да усети абсолютната реалност в дебатите между Сократ и неговия пазач за смисъла на демокрацията. Диалозите им разкриват всекидневната възможност да се стигне до унищожение на отношенията между социалните групи, тъй като демокрацията в момента ни поставя на изпитание. Но и двамата със Стефан Цанев сме убедени, че тепърва ще пием горчивата чаша с бучиниша – не веднъж, не дваж, много пъти. Докато в крайна сметка изчистим и себе си, и обществото, докато намерим мястото си, докато разберем демокрацията в нейния чист вид. Това е бил идеалът на Сократ и той го е преследвал без компромиси и с цената на живота си. И за Стефан Цанев, и за мен затворът, в който Сократ очаква края, е тук и сега, а не в древна Атина. От другата страна на решетката е пазачът – представител на финансово-олигархическата каста, на системата. По средата е народът – хората, които биха били голяма сила, ако последват добрите. Именно те могат да променят позицията ти в зависимост от това от коя страна на решетката си – затворник или свободен.
– Докога според вас ще го пием този бучиниш?
– И в момента го пием. Това е действителността ни. Затова пиесата на Стефан Цанев за последната нощ на Сократ е толкова разбираема. Големият драматург има не само остър език, той е мъдрец, философ, по който морално, естетически и социално да се равняваме. От единиците личности, които могат да обединят хората сред тоталното разединение, което цари на всички етажи в обществото ни.
– Явно политическият театър продължава да бъде ваша страст. Преди време превърнахте в драматургия дори текстове на Карл Маркс.
– Не заявявам директно знаците на политическия театър, но се опитвам да дам на публиката храна за размисъл. Преди години направих в „Сълза и смях“ „Капиталът“ срещу „Няма да платим“. Много от зрителите схванаха иронията, дадоха си сметка, че капиталът напредва със страшна сила и той е бъдещето. Дарио Фо пък описва в „Няма да платим“ хората, които се опитваха да оцеляват. Все повече живеем в тази ситуация.
– Как постигнахте хармонията с голямата Татяна Лолова, докато репетирахте моноспектакъла й „Дуенде“, който тя игра 17 години?
– Винаги поставям актьора на първо място, търсейки всичко онова, с което може да блесне. Никога не го затварям в режисьорската рамка, в която да се лута и да търси себе си. Това очарова Татяна Лолова. Когато режисьорът умре в актьора, се получава вълнението на сцената. А иначе имахме репетиции, в които едвам си поемахме дъх от смях.
– Какъв беше нейният ключ за общия ви триумф?
– Откровеност. Хората идваха само и единствено, за да чуят Татяна Лолова. Никога не се преструваше. Малко актьори притежават подобна природна искреност, тази дарба, наричана по различен начин. Текстът извираше от Таня към публиката, всеки зрител имаше усещането, че тя говори на него. Високият й интелект също беше от огромно значение.
– Защо в някои от софийските театри така наречените забавни спектакли не им се получават?
– Когато поставих „Охранители“ през 2000 година „Зад канала“, бях мотивиран от идеологията, че през забавлението стигам до прозрението. Този подход не беше само мой – малко агресивен, малко модерен, игрови и скечов. Публиката да се подведе и вкарана в капана на собственото си забавление, да реши какво е правилно и какво е грешно. Този стил се превърна в тенденция, в която обаче прозрението и смисълът изчезнаха и остана само забавлението. От 2008 г. нататък си забраних думата забавление и понякога се чувствам виновен. Сега по сцените има най-вече впечатляване и демонстриране на въображение, шеговитост и игривост, но липсват философският поглед и изненадата от дълбокия анализ. А без тях всеки спектакъл е безцелен. Въпреки енергията и отдадеността на актьорите, на финала се питаш за какво беше всичко това. Звучат прекалено плоски и до болка всезнайни истини. Понякога дори не можеш да кажеш, че представлението е измислено и добре поднесено. Всичко е шоу. То се превърна в норма. Да не говорим за телевизиите. Чашата преля, върна се към театъра и предизвика естествено отвращение.
– Какво е за вас театърът?
– Споделяне. Провокация към размисъл. Към нещо ново, за което до този момент не си подозирал.
– Опитахте ли да разубедите Димитър Рачков, който някога излезе от „Вечерен акт“, за да се предаде на телевизията?
– Не. Въобще не се и опитах да го спра. Независимо дали някой ще успее, или ще се провали, и в двата случая му ставаш враг, ако му предлагаш съвети. Затова не давам непоискани съвети. Всеки актьор желае известност. Как ще я получи, е въпрос на избор. Рачков е от малкото, които стават и за театър, и за кино, и за телевизия. Той избра. У актьора е заложен стремежът към славата, това е същността му, без нея не би могъл да работи и хората да го обичат. А Рачков беше роден за ролята на Ломов във „Вечерен акт“. Всички негови следващи образи излизат от Чеховия герой. С него и с Мария Сапунджиева направихме изключително интересен прочит на Чехов. Кариерата на Митко продължи с всичко, което театърът му даде, а той го мултиплицира.
– Имате няколко специалности от ВИТИЗ, а преди пандемията получихте диплома и от мастър клас на Никита Михалков. Какво научихте от него?
– Триседмичният курс беше посветен на Михаил Чехов и системата му в театъра, по която работи и самият Никита Михалков. А Михалков е особена личност. С маниакалност, която личи в общуването. Но тогава нямаше политика, нямаше пропаганда. Той говореше само за собственото си творчество. Когато три плътни дни от сутрин до вечер бяхме с Михалков – без камери и наблюдатели, беше абсолютно откровен с нас. За него основното е, че времето в киното и в театъра върви абсолютно паралелно с времето в живота. Но тази сложна хармония се постига само ако актьорът и текстът, който произнася, стигат до зрителя. Каза ни, че преди всичко е актьор, след това изследва като режисьор философията в тезите си. Според него, ако режисьорът не може да изиграе избрания образ, трудно ще го вкара в съзнанието на артиста и на публиката. Безценни разговори, в които Михалков щедро споделяше с нас знанията си за занаята. По петите го следваха 20 души, които записваха всяка негова дума. Кохорта, която го боготвореше.
– Къде се случваше цялата тази Чеховиада?
– В имението на Антон Павлович в Мелихово, далеч от лудницата на Москва. Три седмици живяхме до къщата, в която е написал „Чайка“ – бяхме настанени в дървена постройка в стила на оригиналната архитектура. Дишахме въздуха на Чехов, бяхме в неговата градина, край неговото езеро, където се ражда идеята му за „Чайка“, на верандата, на която са я играли. Там доизградих собствената си методология за театър, събрах парчетата от пъзела с наученото от Атанас Илков, Николина Георгиева, Юлия Огнянова във ВИТИЗ. Всичко изкристализира и се подреди, докато правехме откъси от пиеси на Чехов. А после с Мария Сапунджиева и Георги Спасов представихме „Вечерен акт“ на фестивала в Мелихово, където гастролират постановки от цял свят по Чехов. „Абсолютен триумф“, ни казаха след овациите, а студенти и артисти се наредиха на опашка, за да ни разпитат за всичко, свързано с „Вечерен акт“. Последваха покани. По-късно ковидът и войната не позволиха да продължа в посоката, в която можех да тръгна.
– Учили сте кино при професорите Людмил Стайков и Борислав Пунчев. Защо според вас не ни се получават филмите?
– Сега трупаме количество. Само през него и през опита е възможно да се стигне до качество. Друга тема е, че всички са се хвърлили в количеството – всеки пише книга, всеки снима филм, всеки прави театър.
– Но пазарът е много малък.
– Това е проблемът. И заради него дори действително стойностните продукции може да останат в края на опашката. Но за съжаление няма друг начин. А технологиите в киното стават все по-добри – за разлика от идеите. Все по-трудно се появяват истории, които заслужават да бъдат разказани. Световни теми няма, може би защото няма пари.
– Стоите зад проекта „България на длан“, който реализирате под открито небе край езерото в Правец като „България ланд“, показвайки макети на свещени сгради от културно-историческото ни наследство. Дали биха ви обвинили в патриотизъм и национализъм?
– Когато направих проекта през 2004 г. като пътуващата експозиция на закрито „България на длан“, никой не използваше подобни квалификации. Тогава ставаше дума за нормална човешка любов към България. После тази любов се оказа маркирана с термини като патриотизъм и национализъм. В крайна сметка тя беше яхната и отново използвана за икономически облаги. Проектът, който всеки може да посети, е изстрадан и финансиран изцяло с частни средства – без фондове, без външна подкрепа, без държавни дотации. Обиколил съм десетки общини, всеки кмет казваше „да“ и дотук. Не съм от никоя партия, нямаше как да използват този проект за ничии партийни цели. Заинатих се, не пожелах да се продам, реших да изпия горчивата чаша няколко пъти. Казах си, че ако Господ ми е дал сили и енергия да го направя, значи ще се случи. Политически партии предлагаха помощ, предполагайки, че с колегите ще станем техни членове. Не пожелах, въпреки че с предлаганите ми пари щях да снимам няколко филма и да поставя няколко спектакъла. Важно ми е да не бъда свързван с нито една партия и икономически зависим.
– Защо профанизираме патриотизма като понятие?
– Защото виждаме как определени политици го профанизират. А той не е нищо друго освен любов към сътвореното от дядовците и бащите ни, което ние продължаваме и ще оставим на децата си. Но както казва Стефан Цанев, ако демосът е с лошите, може да бъде използван по лош начин. Ако е с добрите, каквото и да значи това, ще участва в правенето на добро. „България на длан“ е съграждане и път към доброто в най-общ смисъл, затова му посветих толкова години от живота си.
Кръстник е на театралните награди „Икар“
Предлага името, защото творецът винаги изгаря в стремежа към съвършенство, точно като митологичния герой
Съни Сънински, който всъщност се казва Александър Иванов, е кръстникът на театралните награди, връчвани от Съюза на артистите всяка година. Отличията, чието раздаване започва през 1996 г., в началото нямат име. През 2001 година Съни Сънински предлага на Стефан Илиев, дългогодишен шеф на синдикалната организация, призът да бъде „Икар“. „Звучеше ми като „Оскар“ и „Аскеер“. А и творецът винаги изгаря в стремежа си към съвършенство – като Икар, който е искал да стигне до слънцето“, обяснява Съни Сънински. Стефан Илиев веднага казва „да“. „Беше невероятен човек – сговорчив, отстъпчив, елегантен. Гледаше да остане в сянка. Не искаше да се набива в очи“, разказва режисьорът.
Говорим повече за театър, но Съни Сънински въобще не се е отказал от идеята да прави кино. „Имах невероятен късмет да специализирам при Людмил Стайков и Борислав Пунчев. Те не се опитваха да ме вкарат в калъпа, да ме претопят“, благодарен е и до днес той. Но докато чака да удари часът му в игралното кино, преди време пише фентъзи романа „Високо под земята“. Превръща го и в сценарий, но проектът остава на крачка от класация в Националния филмов център. Не е прекалено разочарован. Нито пък се депресира, когато преди време директори на столични театри му отказват да постави „Фауст“, „Хамлет“ и руски текстове. „Изплаших ги с мащаба. Отказах се да ги предлагам, въпреки че „Фауст“ става все по-актуален“, не отстъпва Съни Сънински.