„Човек не е сам на света – отделен. Той е създаден, оплоден от останалите, с които е бил във връзка. Не може да се забележи и определи, ако няма други. Умните казват, че мисията на всеки от нас е да внесе яснота на тази земя. Животът – мъглив и проблематичен, иска да бъде осветен и изяснен. Цялата работа на културата е интерпретация, улеснение, тълкуване. Творението подрежда хаоса“. Руси Чанев сподели тези щрихи от философията си, когато получи наградата „Златен век“ при предишен юбилей.
Сега, през септември, големият актьор празнува 80, а фанфарите предстоят. БНТ, естествено, се отчете първа с трите серии на „Мера според мера“, при това с високотехнологично актуализиране на лентата и със субтитри – да им е лесно на зрителите, слушайки вардарско-струмишкия диалект по българските земи от началото на миналия век. Петела от „Авантаж“ – образът в киното, който го превръща в национална знаменитост, е върху плаката на 43-ия фестивал „Златна роза“ във Варна, в чиято програма има специална прожекция на филма. На възобновеното копие ще се радват и зрителите в Сити марк арт център на първи октомври в София.
Руси Чанев ще се разпише в юбилейния сезон и с нова роля на сцената – като епископа в „Съзаклятието на лицемерите“ на Александър Морфов по Булгаков в театъра на Пловдив. Той е плътно до режисьора от години – и в спектаклите му, и в тв сериала „Хъшове“, където е съсценарист, и в крайно неприятния скандал покрай уволнението на Морфов от Народния театър. Преди години самият Руси Чанев е прогонен от академичната трупа, когато високо заявява несъгласието си с репертоарната политика, водена от тогавашния директор Васил Стефанов. Но поведението му не изненадва никого. В гилдията от десетилетия се знае, че пословичният перфекционизъм на Руси Чанев често избива в чепатост. Той е човекът, за когото е измислена най-известната македонска фраза под слънцето „Сакам да те питам нещо, но отговорът да биде да“. Авторството й се преписва на войводата Борис Сарафов, който влиза в Народния театър с пистолет в ръка, за да обсъди назначаването на брат си – Кръстю Сарафов.
Руси Чанев обаче гърми с оръжия само пред камерите, а извън тях езикът му е остър като френска рапира. Понякога отказва награди, друг път не отива да ги вземе. Побеснява, ако колегата срещу него не е научил текста си. Маниакално е верен и точен в изказа. Който му противоречи без основание и без аргументи, си взима белята. Но Руси Чанев е чистокръвен екипен състезател – събирач на творци с характер, носещи като неговото чувство за хумор и като неговата непоносимост към мързела.
В каузата да е мъж на честта и достойнството му партнира Невена Мандаджиева – неговата съпруга, майка на децата му и баба на любимите им внуци. Изключителната актриса би била мега звезда на всяка световна сцена. Тук успява не благодарение на фамилията си, а въпреки нея. Невена също е радикален максималист като мъжа си, което логично обяснява доброволните й отсъствия от компромисния арт афиш. Когато Леон Даниел умира, Мандаджиева казва, че „тяхното“ време е свършило и силно редуцира ангажиментите си. Но и досега се разказват легенди са съвместните участия на Руси Чанев и жена му – споровете им понякога преминават в кресчендо, никой не отстъпва правото си на другия, и затова във времето рядко играят заедно. Когато се случва, всички в театъра стъпват на пръсти.
Кредото на Руси Чанев като актьор се базира върху няколко прости правила: излишната психология забива към скуката, моралните послания трябва да са прости и ясни, хуморът е изискан, комедията да говори разбираемо с публиката. Участва само в постановки и филми, които сам би отишъл да гледа. За него най-важното е да убеди зрителя, че героят е жив, а не измислен. Затова му е интересно да се превъплъщава в действителни личности. В „Копенхаген“ е Нилс Бор, а Валентин Ганев е Хайзенберг – прочутата в Европа пиеса представя версията на автора й Майкъл Фрейн за историческа среща между двама от най-големите ядрени физици на ХХ век в момент, когато съдбата на Европа, а може би и на целия свят, е в ръцете им.
Бъдещият му тъст Желчо Мандаджиев го спасяват от казармата
Още като ученик играе в Бургаския театър, обявяват го за вундеркинд
Руси Чанев е в девети клас, когато играе в „Двубой“ на Вазов в драматичния кръжок към Пионерския дом в родния му Бургас. Толкова е сдържан, пестелив и лаконичен на репетициите, че съучениците му предвиждат провал. Малко преди премиерата на сцената в театър „Адриана Будевска“ така влиза в кожата на пощурелия поет Драгалевски, че режисьорката Мария Карел възкликва „Той е роден артист“. Доказателството не закъснява – момчето получава роли в спектаклите на трупата, в която по онова време Леон Даниел, Юлия Огнянова, Методи Андонов и Вили Цанков извършват малка революция.
Руси Чанев завършва гимназия през 1963-а и менторите му от Бургас го водят при ректора на ВИТИЗ Желчо Мандаджиев да го прослуша и допусне до кандидат-студентски изпити. Те са абсолютно сигурни в успеха на абитуриента, а и само Академията може да го спаси от казармата. Едва ли тийнейджърът е подозирал, че рецитира стихове на Валери Петров пред бъдещия си тъст. Мандаджиев, също бургазлия, е толкова очарован от таланта на Руси, че веднага го включва в списъка, макар и последен в последната минута. Затова пък го приемат пръв в класа на Боян Дановски.
Само на 18, абсолютен вундеркинд. Дебютът в София не закъснява – в първи курс играе в „Я, колко макове“ на Никола Русев във Военния театър и партнира на Наум Шопов, Иван Кондов и Никола Динев.
През 1968-а е в Пловдив, където Крикор Азарян прави представления за така наречената Младежка сцена, създадена с личната благословия на Тодор Живков. Еуфорията е тотална – всички живеят заедно в стара къща на улица „Густав Вайганд“, а безкрайните купони са в ресторанта „Тихият кът“. Компанията е от пъстра по-пъстра – Стефан Данаилов, Тодор Колев, Северина Тенева, Марин Янев, Цветана Манева, Мария Стефанова, Илка Зафирова, Стефан Мавродиев, Илия Добрев, Елена Райнова, Елена Баева, Георги Георгиев. Руси Чанев започва в „Автостоп“ и „Петрол“ на Иван Радоев, покорява публиката като Тони в „Уестсайдска история – там с Тодор Колев изпълняват парчета на „Трокс“, чиито текстове в превод на български им дава Жорж Ганчев, който тогава пее с китарата си в бара на варненския хотел „Мусала“. Руси вече е атакувал киното – в „Горещо пладне“, „Цар и генерал“, „Най-дългата нощ“, забранения „Понеделник сутрин“, „Случаят Пенлеве“. Изключително кинегетичен е, но в сините му очи няма излишни сантименти.
След похвалите на пореден Национален преглед на националната драма го назначават в Младежкия театър, но година по-късно отива в театър „София“. Според някои критици първите му персонажи там – в „Учителят по танци“, „Садал и Орфей“, „Всяка есенна вечер“, не са кой знае какви постижения. Затова пък всички започват да говорят за него, когато вае различен Бенковски в „Да отвориш рана“ на Боян Папазов под режисурата на Панталей Панталеев. Стреми се към тотална дегероизация – неговият Бенковски е колкото революционер, толкова и авантюрист. Но му дава много от собствения си рефлекс към лидерство.
След десетки роли Руси Чанев е в основата на малката революция през 90-те години, когато авангардистите в театър „София“ вече не искат да живеят по старому. Традиционалистите остават отсам Перловската река, а цветна компания отива „Зад канала“. Чанев, един от подстрекателите на голямото местене, два сезона е директор на новата завера.
Петела от „Авантаж“ го изстрелва на върха
Шефът на кинематографията Павел Писарев задържа проекта, докато не се убеди, че има достатъчно аргументи, за да го пусне „нагоре“
Месеци след като усилието на Георги Дюлгеров да превърне в кино „Да отвориш рана“ пропада, Руси Чанев носи на режисьора тънкото книжле „Един прокурор разказва“ на Петко Здравков. Поръчва му бързо да го прочете, за да напишат в тандем сценарий по разказа за крадеца Касабов. Към тях се присъединява художникът Младен Младенов, с когото Руси Чанев вече е съавтор на сюжет за кино, останал само на хартия. Работното заглавие на бъдещия филм „Авантаж“ всъщност е „С ръка в джобовете“. Дюлгеров купува на черно портативен касетофон и започват да обикалят затворите, за да записват изповеди на по-дребни и по-едри джебчии. Откриват дори съпругата на прототипа Касабов, който на екрана ще бъде Петела. Когато изясняват екзистенциалния статут на персонажите и философията им, извеждат „основната идея“: Петела е кадърен и находчив човек, който се мъчи да надиграе Системата, ала тя го надмогва, превръща го в предател. Той се прави, че иска да влезе в лоното на правата социалистическа вяра, но все не успява. В един момент Младен Младенов напуска триото. Руси Чанев и Георги Дюлгеров продължават сами, като често се карат.
Павел Писарев, шефът на Кинематографията, задържа „Авантаж“, докато не се убеди, че има достатъчно аргументи, за да го „прокара“ по-нагоре. Каквото и да се говори за зетя на Васил Коларов, по негово време спрени филми няма. Затова пък някакъв дерибей от Идеологическия отдел на МВР критикува остро Руси Чанев и Георги Дюлгеров. После разбират, че той просто иска да вземе хонорар като консултант. А още по-късно се оказва, че е един от екзекуторите на Трайчо Костов. За всичко това и за много още Георги Дюлгеров разказва в своеобразните си безценни мемоари „Биография на моите филми“.
Докато снимат „Авантаж“ в Ловешкия затвор, Руси Чанев трудно се съобразява с правилата там. Една вечер вкарва бутилка ракия, за да почерпи хората, които го вдъхновяват с разказите си. Става гръмотевична разправия, за малко да изхвърлят целия екип заедно с техниката. Скандалите около Руси не спират. С Мария Статулова почти се сбиват в арменската къща без декори. Трябва да се организират за сцена в леглото, но все още младата и неопитна Мария изпада в ступор, толкова брутално й се струва всичко. Статулова плаче, а Руси крещи: „Тая лигла още ли ще я търпим“.
„Треперех от главата до петите. Жоро не ме предупреди, че ще ме съблича по комбинезон – памучен в кюлотен цвят, и се заинатих. И когато Руси демонстрира мъжкото си презрение, скочих като ужилена. И взех да нареждам през сълзи на Жоро: „Тръгвам си. Имам много симпатична приятелка, вземете нея“, разказва Мария Статулова. Дюлгеров обявява почивка и тича да търси банички – да хапнат, да се помирят. „Руси продължи да ме тормози през целия филм, беше страшно нахъсан. Но е било за добро, той е най-прекрасният и божествен актьор, роден за кино. Бургазлия, какво да го правиш?!“, реди с умиление актрисата.
Дилбер Танас: „Си жив ти, бре?
В „Мера според мера“ превръща героя си в македонски Хамлет
„Надали някой изпитва носталгия по „Мера според мера“ – като го покажат няколко пъти по телевизията, ти писва. Но все пак винаги нещо ти трепва в душата“, коментира Руси Чанев. Епосът по романа на Свобода Бъчварова „Литургия за Илинден“ – за борбата на българите, готови да умрат за свободата на Македония и одринска Тракия, е от най-важните периоди в кариерата му. От самото начало е изумително вдъхновен в анализа на Дилбер Танас, който води разказа за краха на бляна по Македония. Работата по проекта започва в навечерието на 1300-годишнината на държавата. Пишат сценария с Георги Дюлгеров и преживяват изумителни сблъсъци с чиновници и цензорите. Спасява ги Тончо Жечев – авторът на изключителната книга „Българският Великден или страстите български”. Той им е и литературен консултант. Пият боза в кабинета му в Държавния съвет, когато им дава акъл да поровят в партийния архив, пълен с документални сведения и спомени за македонското движение. Безкрайно трудно е да стигнат до читалнята с безценните сведения, защото на снимката в паспорта Руси е късо подстриган и без брада, а на живо е истински харамия – обрасъл и с гневни пламъци в погледа. Актьорът преминава през специален инструктаж – в архива ще пише с единствена химикалка в одобрена единствена тетрадка. Без касетофон, без фотоапарат, без стенография. Местната надзирателка в края на деня цензурира записките му, ако нещо не й хареса, го задрасква с червен молив.
Докато върви подготовката за „Мера според мера“, Руси Чанев репетира даскал Димитър в „Първите“ с Вили Цанков – с буйния перчем и изпитото лице, с които ще става Дилбер Танас. До обяд е героят на П.Ю. Тодоров, вечер играе представления, през нощта учи монолозите на Дилбер Танас на енидже-вардарско наречие, прихванато от майката на Дюлгеров. Мотивиран е от нечовешки работохолизъм и неистова творчества енергия. Гради като маниакален архитект своя комита, за да разкрие как се променя българинът в търсене на изгубеното време и изгубената Македония. Кара композитора Божидар Петков часове наред да търсят онази октава в гласа му, която може да изтръгне сълзи от очите на зрителите.
Материалите за „Мера според мера” са събрани в десетина дебели папки. В една от тях са разговорите с бежанци от Егейска Македония, заселили се в София, Пловдив, Бургас, Варна. С Дюлгеров разпитват живите роднини на режисьора в Несебър – за бита, сватбите, ритуалите. Руси предлага да извадят изрази и думи от речника на Найден Геров, които нагаждат към героите. Неслучайно Дюлгеров припомня, че когато съставят книжовния български, Григор Пърличев и Райко Жинзифов настояват да се вземе от морфологията и синтаксиса на западните говори, „за да не се делим един ден заради езиците“. „Вземеш ли езика на хората, взимаш им родината“, казва Дилбер Танас, който от първичен типаж се преобразява до философ, който в края на филма пита като истински македонски Хамлет „Си жив ти, бре?“ – „Защо живея?“. Дилбер Танас е еманация на националния дух. Той е човекът, орисан да извърви пътя на три поколения, защото е имал неблагоразумието да се роди на Балканите.
„Мера според мера“ е на косъм от блокаж и ембарго, когато Тодор Живков махва с ръка: „Да мине само по големите градове“. Може би заради лекото размразяване на темата табу Македония.
Две истории с накъдрена коса
Първия път променя прическата, за да прилича на ром, втория – за да е евреин в „Буферна зона“
Руси Чанев, който не познава граници, докато се слива с персонажа, вероятно е напълно съгласен със световния си колега Джон Гилгуд, за когото лицето на актьора е платно за рисуване. Сред визуалните му трансформации има и две, свързани с къдрене на косата. За първата разказва Николай Волев в мемоарите си и не е съвсем ясно дали Руси Чанев е съгласен до последната буква в нея. Версията на режисьора, който неотдавна отлетя към небесните селения, връща към началото на 80-те. Волев кани Руси Чанев за главната роля в бъдещия си филм „Да обичаш на инат“. Актьорът чете сценария, казва „да“ и предлага въпросният Радо да бъде с черна и ситно накъдрена коса – дали за да прилича на циганин или поради други причини, остава в миналото. Волев му отговаря, че идеята би могла да влезе в употреба, но ще е по-полезно първо да направят проби. Руси Чанев се съгласява с разумния довод и се разделят. На другия ден обаче Волев случайно минава по „Витошка“ и зад прозореца на фризьорски салон вижда Руси Чанев, който чете вестник под каска за трайно къдрене – задължително съоръжение за красота през соца. Скандалът е голям – нито Волев приема друг да взема решения вместо него, нито Руси Чанев е съгласен да неглижират аргументите му.
Втората случка е в един от по-новите филми на Георги Дюлгеров – „Буферна зона“. Най-изповедалната творба на режисьора, но без буквална автобиографичност. В нея духовната близост между двамата сюблимира – Руси Чанев изиграва алтер егото на приятеля си. По сценарий главният герой, Тодор Черкезов, е евреин и актьорът заявява на Дюлгеров, че трябва да бъде с накъдрена коса. Но и това не му стига за пълното потапяне в образа и той отива на три процедури за избелване на косата. Отнемат му три дни, но той е много доволен от ефекта. Със същата настървеност в един от сънищата – това е конструкцията на фабулата в „Буферна зона“, се появява в смокинг, за който Дюлгеров научава в последния момент. Но след кратък размисъл приема идеята на съмишленика си, който е и драматургичен консултант на продукцията, чиито път към екрана, а след премиерата, също не е осеян с цветя и рози.
Първият вариант на „Буферна зона“ се казва „Автобус 64“ – това е номерът на рейса до Киноцентъра в Бояна. Не минава през комисията на НФЦ, в него няма нищо „търговско“, само чиста философия за живота и смъртта, за лутанията между тях. Дюлгеров обаче решава, че ще снима на всяка цена и започва да търси приятели, които без хонорар ще се включат в авантюрата. Дава сценария на Руси Чанев – главната роля е писана за него, но се налага да я изиграе без пари. На актьора много му харесва и делово потвърждава на Дюлгеров: „На оня свят ще имаш да му даваш десет бона“. Добавя и още няколко ценни идеи, Дюлгеров пише втори вариант, който получава държавна субсидия през НФЦ.
За съжаление, с един друг проект не им се получава. От БНТ предлагат на Георги Дюлгеров да направи сериен филм по „Железният светилник“ на Димитър Талев, и той, естествено, кани Руси Чанев за съавтор и за водеща роля. Но не стигат до снимки – и то не заради творческите им спорове, които отново са толкова яростни, че в един момент започват да си разменят написаните страници по пощата.
Днес хората нямат идеи. Да им ги дадем!
Елитите са побъркани от преследване на целите си и изграждат абсурден налудничав свят
Руси Чанев не дава интервюта, нито се изкушава да дискутира публично дилемите на родното общество или въобще на цивилизацията. Но има моменти, в които изригва, предизвикан от конкретна ситуация. През декември 2015 година излиза втори брой на „НТ“ – умно измислено и красиво оформено списание на Народния театър, дело на драматурзите Георги Борисов, Светлана Панчева, Розалия Радичкова и Васил Балев. Няколко страници в него са по повод стотното представление на „Животът е прекрасен“ на Александър Морфов. Един от монолозите на главния герой Семьон Семьонович Подсекалников в пиесата на Николай Ердман, чието оригинално заглавие е „Самоубиецът“, звучи така: „Аз съм роден със запушена уста. Каквото и да става, каквото и да правят с мен, аз съм със запушена уста. Никога не правя нищо. Само се оплаквам колко ми е трудно да живея. Защото ми е по-лесно да живея, като разправям колко ми е трудно да живея. Макар и ей-тъй, шепнешком, то даже не се чува. Чувате ли нещо? И целият си живот ще преживея шепнешком. Ще го преживея, защото животът е прекрасен“. Камен Донев е ужасно смешно-тъжен като малкия човек в комунистическа Русия, който постоянно се губи в сюрреалистичната скотска действителност на 30-те. Руси Чанев е Аристарх Доминикович Гранд-Скубик, невероятно живописен и винаги полупиян персонаж от руското общежитие.
Ето какво пише актьорът до Александър Морфов за философията в „Самоубиецът“, творба, обругана лично от Сталин и официозната преса като „антисъветска и реакционна“. Четем писмото в този втори брой на списание „Народен театър“.
„… Елитите са „побъркани” на тема „идеи”, създаване на идеология, преследване на целите й – и от това си/ни изграждат абсурден налудничав свят. Дребнавото недоволство и мераците на един обикновен сръдльо и бъзльо, каквито сме повечето хора на земята, се използват, като се повдигат на n-та степен, внушавайки му настъпателно, че личните му мании или проблеми са резултат от световна несправедливост и му се пущат идеи, за които си струва да си жертваш живота едва ли не… И лудницата започва.“ Руси Чанев говори още за силната гавра на всеки идеологически натиск.
„Някога хората имаха идеи и умираха за тях, в днешно време хората нямат идеи. Да им ги дадем! Пародията на идиотизма ще стигне върха си, ако се жертваш за нещо „колективно”. А „новият герой” в края на краищата показва среден пръст на големите идеи.“, саркастичен е той. И е изключителен като Аристарх Доминикович Гранд-Стубик и днес, когато постановката върви в Театро отсам канала като „И все пак, Животът е прекрасен“ – след 12 години в Народния театър. Неговият герой е мазният зъл демон, който подтиква нищоправещия Подсекалников да приключи със себе си. Сатира, черна комедия или фарс, няма значение – Руси Чанев е корифей извън жанровете.
От „Родна реч“ до адаптацията на „Под игото“
Деян Енев го подкрепя в каузата да сближи българчетата в чужбина с Вазов
Руси Чанев душа дава да пише – още от ранна младост, когато праща дописки в „Родна реч“, „Студентска трибуна“ и „Народна младеж“. Първата си книга издава с художника Младен Младенов – „Три неснимани филма“, за романа-касета „Битак“ получават литературната награда „Огнище“.
Но мисията на писателското му поприще е адаптацията на „Под игото“ за българчетата в чужбина – гълта седем години от живота му. Подготвя 13 страници с аргументи как и защо се е наел да осъществи с благородната и трудна идея, от която за нищо на света няма да се откаже. Битката с консервативните чиновници по институциите, наплашени от подобни предишни, но несполучливи опити, е досадна и продължителна. Те обаче не познават Руси Чанев извън екрана – най-упоритият човек на света, който, убеден в целта, я преследва, докато не я осъществи.
„Едноименната пиеса от самия Вазов, играна в Народния театър в началото на миналия век, ми даде смелостта да съкратя сюжета на романа, запазвайки емоцията му, както е направил за сцена авторът, да премахна второстепенни линии и персонажи, да заменя трудни и непознати за днешните деца думи и понятия с по-ясни за тях. Повече от 20 момчета и момичета между 9 и 15 изчетоха адаптацията в ръкопис и споделиха с родителите си и с мен, че са я разбрали, сравнявайки с оригиналния текст на романа, който им е бил доста непроходим“, коментира Руси Чанев след премиерата на „Под игото за деца“ със знака на „Изток-Запад“. Той използва оригиналния текст на романа, като коригира словореда, маха старите турски думи и диалектните форми. Вместо „челяд“ – семейство, вместо „маскари“ – пакостници и т.н. Да е по-ясно на невръстните сънародници по света, та дано искат да чуят словото на Иван Вазов.
Деян Енев, който е редактор на изданието, нарича труда на Чанев „спасителен мост към романа“. Консерваторите, естествено, квалифицират работата на Руси Чанев като „посегателство“ към Иван Вазов. Първоначалният тираж от 1000 бройки се разграбва, следва втори. Предговорът е за четящите деца, послесловът е за техните родители. 60-те илюстрациите са на ученици от Художествената гимназия в София, а актьорът чете текста в аудио приложение.
Валентин Ганев: Русият гарван
Ако искаш да го зарадваш, купи му книга. Ако искаш да го разочароваш, не му връщай дълго тази, която ти е дал
Преди известно време Руси пак имаше рожден ден, та тогава пак писах, ама то излезе във вътрешното списание “Народен театър”, та написаното със заглавие „Русият гарван“ си пада малко апокрифна литература, не са го чели много хора. Ето го.
Бил навършил някакви кръгли години. И какво от това?! Само дето му остаряха фенките, както обича да казва. Той – не. Няма аз да ви разказвам какъв артист е. Вие си знаете. Може би не знаете, че и пише. Обича да пише в компания, в съавторство – филмови сценарии, проза, драматизации. А и това знаете?! Пише и шеговити стихове, обикновено по някакви празнични поводи. То днес кой ли не пише, ще кажете. Писатели много, читателите са малко. А нашата гарга чете. Много чете. Ще кажете много хора четат. Първо, не са чак толкова много, второ, той чете страстно. Събира книги. Подарява книги. Ако искаш да го зарадваш, купи му книга. Ако искаш да го разочароваш, не му връщай дълго време книгата, която ти е дал да четеш. Зодия Дева, подреден човек. Четяща Дева – и четенето му е подредено, целенасочено, последователно, с препратки.
Чете, когато работи, чете, когато си почива. Така и строи ролите си – върху камари прочетена литература от всякакъв вид: художествена проза, поезия, драматургия, мемоари и епистоларни произведения. Сравнява преводи, рови в оригиналите. Това четене, тази изследователска работа обикновено се извършва не просто така, един вид “да сме по-напред от другия”, а с конкретна практическа цел. Преследване на тайната на въздействието, постигане на жанр и стил, търсене на детайл.
„Ако ще е гарга, рошава да е!“, говорел професорът му в Театралния институт, обучавайки студентите си да не правят половинчати работи, а да стигат в изпълнението на ролите си докрай. Ние невинаги се вслушваме в учителите си, но когато се вслушаме – пораженията са завинаги. Цял живот нашият пернат приятел предлага, спори, доказва, убеждава. Малко режисьори очакват това от актьорите, повечето се дразнят.
Категоричен е, не ласкае, не хвали с лека ръка. По-често ще го чуеш да казва “не”, даже “никога”, отколкото “да”.
За да не става толкова сериозно, ето ви и негов шеговит стих:
Чушкопек, чушкопек,
ти направи ме човек –
с помощта на чушкопеко
се живее много леко!
Кой е лирическият герой на горното произведение? Знаете ли отговора? Руси Чанев? Nevermore!
Албена АТАНАСОВА