Без да се бият в гърдите като ангажирани творци, в Малък градски театър „Зад канала“ продължават да се изкушават от откровени политически спектакли. Спор няма – сега му е времето, наше или не. След „Обществен враг“ от бащата на модерната драма Хенрих Ибсен – за липсата на свобода и истина, един от най-добрите съвременни драматурзи, Александър Секулов, дебатира класическата тема за личността срещу статуквото в „Сън в зимна нощ“. Интелектуално сочна и умно измислена антиутопия с директни препратки към тоталитарните режими на XX век и към актуалната зима на нашето недоволство (Стайнбек също е сред фаворитите на трупата). Дебатът, който поставя Александър Секулов, е вечен – доколко изкуството е употребявано от властта като упражнение за контрол.
Доколко посредствените артисти са готови да се продадат за постове,
за да начешат егото си. Дискусията е и за новата политическа коректност, от която се пръкна новият политически език, в който всеки тръпне как ще го тълкуват. Дискусията е още за настоящето и бъдещето на заблудите и на манипулациите. В афиша на родния Бродуей, където остро се усеща недостигът на произведения от български автори, „Сън в зимна нощ“ е образец за модерна драматургия, сваляща шапка пред експресивния дух на Брехт.
Всичко се случва във „филтрационен лагер за жени номер 5“ – мини или макси модел на системата, която се опитва да ни погълне, независимо дали говорим, или мълчим за това. Историята, която се заиграва с известната романтика на Шекспир, омесваща любовни интриги, магически елементи и фарс, е разказана през отношенията на хора от изкуството. Комендантът е посредствен актьор с ненаситен сексуален апетит към дебютантките, изпратен на този пост от недоволната съпруга на комисаря по пропагандата. Сред затворничките са бившата му жена и бившата му любовница. Техните „колежки“ нямат общо с арта – те са „криминални“ и „идейни“, но се налага да им партнират в „Сън в лятна нощ“, защото тази комедия е „най-подходяща и забавна за властта“ и с нея трябва да смаят навръх Коледа същия този комисар по пропагандата. Жените бързо разбират, че
театърът е всекидневно упражнение по умиране.
Докато вървят репетициите за представлението, което е за подчинението и независимата воля, за любовта и саможертвата, отношенията им се усложняват взривоопасно. Всяка от тях осъзнава по трудния начин, че лагерът и вътре, и вън от нас е пространство за официализирана дисциплина. Алегориите са една от друга по живописни. Реплики сентенции и реплики метафори безпощадно разкриват, че дори илюзията на сцената не може да спаси когото и да било в битието, определяно от диктатори. Неслучайно режисьорът Стоян Радев цитира Умберто Еко: „Идеята за край на идеологиите е много тънка форма на идеология. Задачата на човека от културата е да види идеология там, където смятаме, че има невинност или истина“. „Те не чувстват, те свикват“, казва главната надзирателка за артистките по неволя. Ако някоя от тях си въобразява, че има разлика в това да изпълняваш заповед на режисьор или на комендант, много се заблуждава. Развихря се и вечната война между половете върху фона на абсурдния контраст между блестящата жизненост на Шекспир и реалността.
Комендантът, който по-тайно или по-явно копнее да се завърне към театъра, единствената възможност за близост с божественото, изнасилва едно от момичетата. Свикнал е, докато учи текстовете си, да обладава поредната кандидатка за слава.
Свежен Младенов е в компанията на девет жени. Ирини Жамбонас е особено колоритна като съпругата на коменданта, която между ругатните и псувните формулира много от парадоксите в света на театъра. Бо Княгинята (Луиза Григорова-Макариев) е лесбийка и безцеремонна мъжкарана, но много влюбена в нежната Рия Мазини (Цветина Петрова). Двете
избират смъртта пред диктатурата,
променяйки щастливия край в „Сън в лятна нощ“. Каталин Старейшинска, Жени Александрова-Лечева, Мартина Тодорова, Славяна Любомирова, Василена Атанасова и Христина Караиванова също създават персонажите си, мотивирани от силна емоционална енергия. Няма начин феминизмът – про и анти, да не извира от всяка втора фраза. Логично доминират въпросите за разделението и разединението. Но при Александър Секулов няма схематичност, той реди думите и техните послания изкусно и изящно. Всъщност пиесата спасява спектакъла, тъй като опитният Стоян Радев е осъществил концепцията по бързата процедура. Или поне така изглежда. Той непрекъснато поставя и това вече се отразява върху качеството. Не че някой има право да каже на някого колко да работи. Сценографията на Никола Тороманов е преднамерено буквална – от стилизираните свастики до затворническите легла в сиво, което донякъде е изненадващо за художник като него, който винаги е съавтор на всяко зрелище, в което се разписва. Не че в подобна арена на действието може да има пъстротия и атракция. Костюмите на Свила Величкова са изпълнени с контрасти – от черните по нацистки униформи до гротесковата шарения на Шекспировите герои.
Албена Атанасова