Смятан за най-големия български диригент, Саша Попов е малко популярен у нас, тъй като е прогонен от родината си и напуска този свят точно когато му разрешават да се завърне. Бащата на българския симфонизъм, както го наричат, създава националната ни филхармония, както и други оркестри, подготвя няколко поколения музиканти.
Освен с големия си талант Саша Попов е прочут и с многото си бракове – цели пет. Сред съпругите му има пианистка, диригентка, оперни артистка, балерина. Илка Попова е певица, племенница на Петко Наумов, един от основателите на Софийската опера и първи учител по цигулка на Саша Попов в София. Елена Воронова е балерина, Вера Даскалова-Попова – пианистка, Лина Терзиева – диригентка, Лиляна Ноева – арфистка. Най-дългият му брак, продължил цели 22 години, е с красивата Вера Попова, изтъкната пианистка и клавирен педагог. С 13 години по-младата от него Вера е Даскалова по баща, но майка й се казва Валери Сципион Дюма и е правнучка на великия Александър Дюма-баща, автора на „Граф Монте Кристо“ и „Тримата мускетари“. Валери Дюма-Даскалова (1886–1973) пристига в България след Освобождението и живее в Дупница. Там мъжът й работи в болница, а тя пише драми, публицистични статии и литературна критика през 20-те и 30-те години на ХХ век. По време на комунизма творчеството й е забранено.
Вера Попова ражда на големия ни диригент две прекрасни дъщери, които продължават музикалните традиции във фамилията. Това са пианистката Антонина Бонева и оперната артистка, дългогодишната първа солистка на Софийската опера Валери Попова, майка на световната звезда Александрина Пендачанска.
Баща им Саша Попов, роден на 12 юли 1899 г. в Русе, също израства в семейството на музиканти. Майка му е пианистка, а бащата цигулар, който започва да му предава майсторството си, когато той е четиригодишен. Музикалният му талант е забележителен и Саша е обявен за вундеркинд, дете чудо. На седем години прави първото си триумфално концертно турне из България. По-късно семейството му се преселва в София, където Саша Попов учи при възпитаника на парижката консерватория Петко Наумов. През 1908 г. заминава за Виена и става ученик на професор Карл Пирл и на прочутия цигулков педагог Отокар Шевчик. Приет е за студент във Виенската консерватория. През 1913 гастролира като цигулар виртуоз с огромен успех в Русия. Само за две години в периода 1926–1928 изнася близо 250 концерта из цяла Европа и е признат за един от петимата първи цигулари в света. След завръщането си в България е назначен за диригент на Академичния симфоничен оркестър. Тогава той изоставя цигулката и я замества с палката, което поставя началото на голямата му диригентска кариера. Диригентското развитие на Саша Попов не се осъществявало само с този оркестър. През 1932 г. той спечелил обявения конкурс за диригент на Софийската опера и осъществил първата си оперна премиера – на „Андре Шение“ от Умберто Джордано. Сърцето му обаче остава в симфоничната музика и когато през 1936 г. тогавашният министър на войната ген. Христо Луков му предлага да създаде Царския военен симфоничен оркестър, той приема без колебание. Оркестърът е последователно преименуван през 1945 г. на Държавен симфоничен оркестър, през 1947 г. на Българска народна филхармония, през 1949 г. на Софийска държавна филхармония и през 1960 г. на Софийска филхармония. С него Попов концертира не само из България, но и в Италия – Рим, Венеция, Флоренция, в Румъния, Унгария, Хърватия между 1939 и 1942 г. По време на турнето в Италия се случва нещо невиждано в музикалната история на страната. Публиката е изумена, когато оркестърът излиза без ноти и пултове и изсвирва цялата Шеста симфония на Чайковски наизуст.
След Девети септември е прогонен от основаната от него национална филхармония, като „бивш диригент на Царския оркестър“, и е изпратен във Варна. Там създава нов симфоничен оркестър, бъдещата Варненска филхармония. През 1953 г. основава и Плевенския симфоничен оркестър. Негова е идеята за фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе и за конкурсите за млади музиканти.
Саша Попов е известен с дългите си репетиции с оркестъра, с перфекционизма си и стремежа всяка фраза да бъде изпипана до съвършенство. „За стила на работа на Саша Попов беше абсолютно невъзможно да отидеш на репетиция или концерт, без да си изработил оркестровата партия отлично. Неговият жест, неговото лице буквално ни караха нас, оркестрантите, да извличаме точно онези звуци, които изискваше. Той дирижираше с лице, с очи, с вежди, с леко присвиване на устните си и най-вече с едва забележими движения на пръстите и китките при извайването на музикалните фрази. Най-характерното му качество бе максималната взискателност към оркестъра, но преди всичко лично към себе си…“, казва диригентът Васил Стефанов, който е цигулар концертмайстор във Филхармонията по времето на Попов. И до днес се разказва случай, когато след неволно допусната от оркестъра дребна грешка на концерт в София като директор Саша Попов издава заповед за собственото си наказание, убеден, че диригентът трябва да е за пример на музикантите във всяко отношение. Възстановен е на работа в Софийската държавна филхармония, но го пенсионират преждевременно през февруари 1956 г., благодарение на „доброжелателни“ колеги. Останал без работа, той основава оркестъра „Колегиум за камерна музика“, но завистниците не престават да работят срещу него.
И двата пъти, когато е в немилост – след Девети септември и в началото на 1956 г., никой не казва и дума в негова защита, въпреки че той е първият наш музикант със световна слава и носител на много отличия. Дори творческите съюзи и синдикатите мълчат. Това принуждава Попов да напусне България през 1962 г. Приема предложение за работа първо в Тел Авив, Израел, а по-късно в Кайро, Египет. Накрая се установява в Пасадена край Лос Анджелис. В Щатите е високо оценен, прави много концерти и е първият български диригент, ръководил оперни спектакли там.
През 1976 г. диригентът е „помилван“ от партийното ръководство на държавата и може да се върне в България, за което той си мечтае. По пътя за летището в Лос Анджелис на 18 август същата година обаче сърцето му не издържа на огромното вълнение и Саша Попов умира от масиран инфаркт. Чак в 1999 г. по случай 100-годишнината от неговото рождение прахът му бе донесен в родината и положен в Централните софийски гробища.
