Маратонът с премиерните постановки по софийските сцени продължава на пълни обороти. Напоследък тиражирането на продукции е с главозамайващи скорости. Някои от частните проекти реално са конкурентноспособни, но поне половината от заглавията на независимите продуценти залитат към евтиния хумор. Няма съмнение, че умният смях е висш пилотаж, а мъдрата комедия се прави изключително трудно. Задължителни са отличен текст с ясни послания, много опитен режисьор с безапелационни постижения в класиката и категорично доказани актьори – като в „Тартюф или Лицемерът“ на Лилия Абаджиева в Малък градски театър „Зад канала“, чиито първи две представления изригнаха през седмицата. Ако някой си мисли, че е гледал достатъчно от великия Молиер, много се заблуждава – французинът е от онези единици епохални драматурзи, които винаги надграждат съвремието, когато и да се случва. Защото нравите не се променят, човекът си остава един и същ. И, както коментира Лилия Абаджиева, ако иконата на трагическото е Хамлет, иконата на комедийното е Тартюф.
Деликатното изконно равновесие между тях търсят двигателите на действието – Леонид Йовчев и Александър Кадиев, които трябва да получат наградите на сезона тъкмо като супер дует, в който двамата се надиграват равностойно. Те са тотално освободените остриета в зрелището, измислено и осъществено като комедия дел арте, клоунада, фарс, карнавал, като низ от забавени и забързани каданси, като полифония от плътски провокации. Хиперболичност в кривото огледало на Молиер – това е детайлно приложения похват в концепцията на Лилия Абаджиева. На моменти всичко е съвсем в стила на гениалния Чарли Чаплин – страстите са толкова силно-абсурдни, че персонажите онемяват, отварят устите си, но от тях не излиза и звук, а всичко е изписано върху лицата им и е изразено от тялото им. Лилия Абаджиева виртуозно умее да извади най-доброто от физиката на артистите си – те се развихрят във впечатляващи пластични етюди и танци, в пародии на сласт и секс, мъжете се събличат без свян. Леонид Йовчев – ужасният религиозен манипулатор Тартюф, чиито алчност и похот нямат граници, и Александър Кадиев – заслепения от неговите лъжи и чар Оргон, се впускат и в любовно танго. Както се знае от пиесата, отношенията им започват като между бедняк и благодетел, за да стигнат до палач и жертва. Тартюф мами, краде, прелъстява, а Оргон вярва, дава и обича. Другите се опитват да отворят очите му, но той дълго е заблуден, до последно се опитва да отхвърли обвиненията към неговия псевдо идол и се подава дори на скандалното изкушение да опита от целувките му. А за Тартюф няма мъже, няма жени, всички са под ножа.
Но сред цялата тази вакханалия отчетливо се чуват основните въпроси – защо обществото вечно търпи лъжците, защо уличните светци продължават да омайват тълпата, възможно ли е маските да бъдат свалени. Политиката няма как да бъде премълчана, тя е навсякъде. „Тартюф взривява морала, взривява конвенцията на мнимите устои, той е скандал, при това болезнено актуален. Много би ми се искало да не е така, но уви. Опитвам се да погледна на Тартюф като на явление и във времето, в което живеем – трябва ли да си жертва на някой, който те мами, омайва те, за да се представи за този, какъвто иска да бъде, а ти да му повярваш, да му се отдадеш и като трагическо следствие да бъдеш предаден от него. Изумително валидно е за нашето общество тук и сега, чиито проблем е липсата на смисъл и нравствена вяра. Когато представлението излиза за първи път в Париж, духовенството се опълчва срещу автора. Молиер прави втори цензуриран вариант – цял Париж говори за Тартюф, който вече не е служител на църквата, а е светски човек, но остава все така лицемерен, защото всеки може да бъде подвластен на манипулация. Молиер пише и трети вариант, в който комедийното се опитва да лекува чрез осмиване, вярвайки, че когато са посочени, нравствените провинения могат да бъдат коригирани“, коментира Лилия Абаджиева пред „Филтър“.
Актьорите нито за миг не се отклоняват от основния Молиеров дебат за нескончаемата битка между лъжата и истината, дори когато радикално се заиграват с персонажите си по ръба на нарочно търсения атрактивен театрализиран кич. Физиономиите на Тартюф и Оргон са намацани с яркочервено червило като на клоуните, устите им напомнят за озъбения Жокер на Хоакин Финикс.
Острата сатира срещу лицемерието на духовниците и глупостта на догматиците Лилия Абаджиева изпъстря с препратки както към „Хамлет“ – „векът е разглобен“, казва Оргон, така и към сегашния сленг. Но по-интересното е, че тя отново прави нещо, което почти никой друг не си позволява дори в киното – от първата до последната минута спектакълът тече върху партитура. Ефектът е невероятен – предкласика, танго и джаз, за да се стигне до бравурния финал с изумителната увертюра на „Крадливата сврака“ на Росини. Сценографията и костюмите на Васил Абаджиев са в гамата на елегантно-разточителния френски шик от битието на Молиерова Франция през XVII век. Сред добрите постижения под прожекторите са още на Христо Пъдев като Клеант, на Георги Кацарски като Дамис и на Богдан Бухалов като Валер. Лилия Абаджиева постига още нещо, което, уви, се случва все по-рядко – еуфорията на актьорите е заразителна и прескача сред публиката. Дори дамите, които леко бледнеят пред петимата си колеги, се вписват в пейзажа на Молиер.
Албена АТАНАСОВА