Джеки Стоев е пред старта на нов игрален филм, чието име ще бъде „Аврора“. Историята, създадена от него и от верните му приятели и съратници Христо Илиев-Чарли и Никола Бошнаков, ще върне публиката към 50-те години на миналия век. „Много хора помагаха, даваха акъл, сценарият мина през различни перипетии“, уточнява Джеки Стоев. Сред тях е и непрежалимият му приятел, славният звукар на над 100 екранни продукции и коментатор на комунизма Джони Пенков, който си отиде през 2021-а. Двама италианци ще застанат пред камерите на „Аврора“ – Брено Плачидо, един от синовете на Микеле Плачидо, и негово кино превъзходителство Франко Неро. Дамите са три – Койна Русева и дебютантките Тина Георгиева и Нели Таукчи.
– Вярно ли е, господин Стоев, че този проект е отпреди 16 години?
– Да. Но тогава ме спряха – една от централните героини е лесбийка. Идеята ми беше филмът да се казва „Аве, Мария“, но бях забравил, че вече има италиански със същото заглавие. Затова ще е „Аврора“.
– Да не би да е онази „Аврора“, за която първо се досеща всеки, роден през втората половина на XX век?
– Тъкмо тя е. Филмът ще започва с манифестация в София през 1953 година, на която минава копие на крайцера, оповестил началото на новата ера. Полковникът – един от главните персонажи, се къпе в банята и пее италиански канцонети. До него има врана, която се обажда точно в тоналността им, като нейната намеса от „га“, „га“, „га“ преминава в „Сталин“, „Сталин“, „Сталин“. Да се говори за онова време сериозно просто не си заслужава, въпреки че периодично ще обръщаме палачинката на жанра. Доста е рисковано, трябва да е много фино. Нали знаете, че работя в стил синема вариете.
– Защо избрахте да е комедия?
– Българският зрител толкова много и толкова често е удрян през лицето, заливан е с толкова мъка от екрана, че това не бива да продължава. Защо има толкова колеги в киното, които са влюбени в мъката, не мога да разбера. Някои от тях вероятно ориентират филмите си не толкова към зрителите, колкото към фестивали и критици, които искат да впечатлят. Не това е най-смисленото. Моето мото е „Изкуството иска жертви, но те не трябва да са от публиката“. Нека зрителите не очакват в „Аврора“ да се лее кръв. Не, това ще е гореща любов по време на Студената война. Марчело, кореспондент на вестник „Унита“, орган на Италианската комунистическа партия, е изпратен в София, за да види как вървят тук агитацията и пропагандата. Той е много впечатлен от крайцера „Аврора“, но е още по-впечатлен от Мария. Момичето е дъщеря на фабрикант, на който му е взето всичко и е изпратен в Белене. Мария, която говори английски и италиански, е станала проститутка, за да оцелее. Марчело се влюбва в нея. Скулпторката Аксиния, която е минала под дъгата, също.
– И продължавате да твърдите, че за 50-те години и въобще за социализма трябва да се говори само с ирония.
– А как да го разберат особено по-младите хора? Онова време е толкова отвратително, че ако говориш сериозно за него, трябва да го напълниш единствено с ненавист и мъка. А и никой няма да повярва, че всичко това се е случило. Че дивотията е стигнала до подобни висоти. А аз искам хората да се смеят над цялата идиотия.
– Ваша теза е, че в България преди 9 септември е имало престъпления и издевателства, но не и фашизъм.
– При коя система няма престъпления и издевателства? Но докато баща ми и дядо ми като комунисти са били заедно в концлагера „Еникьой“ в Северна Гърция, всяка сутрин са носили на гладните деца в близкото село бъчва, пълна с луканки, сирене, кашкавал, хляб – всичко това от кухнята на концлагеристите. А колко добре си живеехме в китното селце Черни Осъм, където ни бяха изселили преди 9 септември. В голямата черна кола, която майка нае, качи мен, брат ми и крачната си машина – майка ми беше истинска комунистка и много добра зъболекарка. Не спираше да лекува хората. Радваше се на огромно уважение, в Черни Осъм благодарни пациенти постоянно носеха пити с кашкавал и сирене. Много късно се сетих да се пиша активен борец против фашизма, вече нямаше смисъл.
– Бинка Желязкова някога извини ли ви се за думите си, че не ставате за режисьор?
– Не знам дори дали ме забелязваше. Бях незначителна личност, която снимаше документални филми за животни. Не мисля, че Бинка ги е гледала. Не ми обръщаха внимание – нито по-първите в киното, нито критиците. Но Бинка ми написа препоръката, за която ме изпратиха при нея от Министерството на културата, когато поисках да уча кино в ГДР, където майка ми замина да работи. „Да ви кажа честно, не ви виждам като режисьор, но не искам цял живот да мислите, че аз съм ви спънала“, беше искрена тя.
– Как се погаждахте с правоверните комунисти в арт гилдията?
– С Валери Петров не бяхме кой знае колко близки приятели, но често общувахме. Веднъж много спорихме, бяхме на маса. Обясних му, че в престъпленията преди и след 9 септември има огромна разлика. Той веднага скочи. „Ти ще ме разбереш, друг няма да ме разбере“, предупредих го аз. За престъпленията преди 1944 година всички бяха наказани – дори и тези, които не са били виновни. Докато за престъпленията през комунизма никой не е наказан и досега. Още теглим последствията от това. Никой не заклейми престъпниците. А те смениха името си, убедени, че това ги оневинява. Трябваше да отрежат опашката на гущера, да се разграничат от мафиотската организация БКП. Колкото и малко да са свестните, да си направят истинска социал-демократическа партия, в която да привличат млади хора, а не такива, които търсят единствено далаверата и гледат да се лепнат, където могат. Лека-полека да се изградят – като свободните демократи в Западна Германия, които винаги са били уважавани и канени в правителства.
– В БНТ сте искал да снимате документален филм за Тодор Живков.
– Да, по моя идея, и, разбира се, с Чарли и Джони. Искахме да го произведем за рождения ден на Тодор Живков. В БНТ се поучудиха малко, но го бяхме измислили много добре – самите поети да декламират стихотворенията си от сборника „Априлски сърца“, пълен с излияния на подлизурките към великия държавник.
– Щяха ли да се навият поетите?
– Щяха да си късат ризите. Филмът щеше да се превърне в изумителен документ, голяма радост за поколенията. Но точно тогава започнах да снимам „Спас и Нели“.
– Как си обяснявате тези стихове на възхвала?
– Идваше им отвътре на поетите да се подмазват в името на далаверата. Имаше много писатели и кинаджии, които тръгваха добре, но след това не успяваха да продължат. Защото Господ дава таланта, той не е твоя заслуга. Но ти го прибира, когато види, че не го използваш по предназначение. Увлечеш ли се по кариерата, по блюдолизтвото, край.
– И излиза, че Радой Ралин е бил единственият автентичен дисидент?
– За друг сещате ли се? Много се разбирахме с него, хубаво ни беше заедно. С Радой, с Джони, с Чарли пеехме дисидентски шлагери.
– Бързо ли ви разрешиха да снимате в затвора в Бобов дол чудесния филм „Броени дни“, в който лишените от свобода се готвят за фестивал на художествената самодейност?
– С Чарли, с него сме автори на сценария, обяснихме колко добре би било да се покаже социалистическото превъзпитание на затворниците. Филмът тръгна много добре, получи „Златен ритон“. Но малко след смъртта на Людмила Живкова подгониха Иван Славков. При него в телевизията се дишаше по-свободно, хората правеха филмите си по-честно. „Броени дни“ беше изпратен на фестивала в Оберхаузен – най-силния в документалното кино, тогава номер едно в света. Селекционирът дойде в България и го избра. Но в телевизията свикаха комисия, която ни бойкотира – изпратиха човек до Оберхаузен, за да прибере обратно „Броени дни“. Не беше от завист, ей така, за да се дерибейства.
– А от къде дойдоха проблемите ви с финансиране на проектите ви след 10 ноември? Още повече че вие правехте предизборните телевизионни студиа на СДС.
– И заради тях. В комисиите, които оценяваха сценариите в НФЦ, беше пълно с хора, верни на партията. Имах и друг грях – с Маргарита Михнева правехме силното антикомунистическо предаване „Конфликти“. Когато Хачо Бояджиев стана генерален директор на БНТ, естествено, веднага я уволни. На мен ми спря почти готов документален филм – за живота на проститутка, която вече над 40 започва да мие улиците. Хачо просто ме отряза. Никакъв демократ не беше – редови офицер от Държавна сигурност, който се правеше на симпатичен. После за директор на БНТ дойде Иван Гранитски. „Нямаш проблеми, само дай едно писмо до шефа на първи канал – подпише ли го, веднага пускаме филма“, отсече Гранитски. Да, но Владо Игнатовски, той беше директорът на първи канал, отказа. И той като Хачо – редови офицер от ДС. Сложи едно „Не“. Никога не сме се карали, имахме съвсем нормални отношения. Не вярвам някой да му е пускал указания отгоре, да го е било страх от някого, едва ли от ДС са го наблюдавали. Просто не можеше да допусне някой да говори срещу неговата партия. Иначе въобще не оспорвам, че Владо Игнатовски е сериозен интелектуалец, винаги сме се уважавали. Но комунизмът е нещо отвратително, а комбинацията между него и националния характер е убийствена. Затова България я сполетя Девети септември, въпреки че до 1939-а сме били много по-добре от всички комшии.
– Перипетиите около „Аврора“ явно не са ви били за първи път.
– 16 години не ме допускаха до държавните пари за кино. Когато не можех да снимам, работех най-вече като преводач. Кандидатствах в Националния филмов център с какво ли не. С Теди Москов бяхме направили проект за комедия. Искахме субсидия за развитие на сценария, но и нея не ни дадоха.
– Каква ви беше историята?
– „Произведено в България“ – смешни новелки по подобие на „Произведено в Италия“. Всички характери и сюжети отговаряха на националния характер. Но не, не ни дадоха пари. Ако си художник, си рисуваш в ателието. Ако си писател, си пишеш вкъщи. Но в киното сам не става. Едва през 2007 година, кой знае защо, спечелих с „Летете с Росинант“. Колкото, толкова – берекет версин.
– Каквото и да си говорим, сте бил трън в очите на определени среди.
– Веднъж на купон към мен, Джони и Чарли се приближи колега и изсъска: „Вие сте шутовете на социализма“. Джони му отговори: „Може и да е така, но през феодализма само шутовете са имали шанс да запазят достойнството си“. Ето това е големият ни проблем. Българинът поставя достойнството на най-ниското стъпало в йерархията на стойностите. И това води до повечето катастрофи на България. Един народ не може да се движи напред без достойнство.
– Мислите ли, че продължава да е така?
– На прием в посолството на Германия си говорихме с посланика. Казах му, че има аналогия в развитието на Германия след 1945-а и на България след 10 ноември. „Какви ги измисляш, бе, Джеки“, реагира той. Обясних му, че аналогията е с обратен знак. В Западна Германия след 1945-а всичко е сринато до основи, но остава моралът на нормалните хора. Тук след 10 ноември всичко си беше на мястото, но моралът се срина до основи. Морал се гради бавно и трудно, лесно се съсипва. Без морал и без достойнство дълго няма да се оправим.
– Но като тема го няма в повечето от съвременните филми.
– Защо моралът и достойнството да са във фокуса, след като повечето от хората не се интересуват от тях?
– Какви са темите в книгата, която пишете?
– Почти готова е, но ми се събра много работа – книгата, „Аврора“, документален филм. Програма за пет години, а сега трябва да я свърша за една. Та книгата е базирана на етологията, науката за сравнителното поведение между животните и хората. Никой не се интересува от инстинктите на човека, затова се случват всички дивотии. В България етологията беше забранена като наука, защото основателят й говорил против комунизма.
– Какво да очакваме от документалния ви филм?
– Той ще бъде за телепатията, тя е най-естествено и нормално нещо. Но науката не се е сетила за нея. Не си дава сметка, че природата никога не създава лукс, а само необходимост. Ето това ще обясним в нашия филм. Който иска, да го ползва.
Заради валс в Созопол го заплашват с Белене
Милиционери го обвиняват заедно с Джони Пенков, че танцуват рокендрол, а те правят солови стъпки под звуците на Щраус
Повечето от приключенията на Джеки Стоев през комунизма и демокрацията, някои от които са описани в книгите му „Бай дъ уей (между другото)“ и „Надали, ама а дано/А дано, ама надали. Истории със сексуален и политически характер“. Втората е създадена в тандем с Джони Пенков, а и двете са като приказки без край на българския абсурд. Тъкмо заради това една от тези истории заплашва да се превърне в начало на тежка драма, въпреки че започва като пълен купон. Случката се разиграва в Созопол, където Джеки Стоев и Джони Пенков се озовават заедно след провалени любовни сюжети с неправилно избрани млади дами. Споделят неволите си на няколко ракии в местен ресторант, когато оркестърът подхваща Щраус. Двамата решават да се повъртят на дансинга – не като двойка, разбира се. Не са направили и по няколко солови стъпки, когато върху тях се нахвърлят петима милиционери – щракват им белезниците и ги изритват от кръчмата. Джони и Джеки са толкова шокирани, че едвам успяват да отронят по едно „Защо?“. Вместо отговор – юмрук в главата.
След нощ в килията на крайморското районно управление на МВР ги водят при началника му. Докато се опитват да получат какъвто и да е отговор на въпроса „Защо“, униформеният шеф им обяснява двата възможни етапа в наказанието – първо по 50 лева глоба и по етапен ред в София, второ – въдворяване в Белене. И отсича: „Ако продължавате да разпитвате, преминавам към втората точка“.
Джеки Стоев и Джони Пенков олекват с по 50 лева – в онези години това е сериозна сума, но така и не разбират в какво са се провинили. “Истината излезе наяве чак през 90-те години, когато бяха разсекретени протоколи от заседания на Политбюро. Най-любопитен за мен беше онзи, в който се обсъждаше вредното идеологическо влияние на рокендрола. Първо: „Да бъде разобличен, за което да бъдат използвани изявени естети и специалисти“ – вероятно платени блюдолизци от типа на професор Юлиан Вучков. И второ: „Да се спусне указание до всички милиционерски участъци – всеки, който бъде заловен да танцува рокендрол, да бъде глобяван с 50 лева, а при по-тежки случаи на рокендрол, да бъде въдворен в Белене“. Явно милиционерите в Созопол бяха решили, че след като тангото се танцува по двойки, то рокендролът би трябвало да се танцува поотделно. Точно като нас с Джони в кръчмата“, връща лентата Джеки Стоев.
Албена АТАНАСОВА
