През лятото на 2020 година в продължение на 20 дни Димитър Стоянович написва сценария „Плът“ – за известна преводачка, която се разболява от рак, докато работи върху книга на японски нобелист, като и двамата, естествено, са измислени от автора. Но в порива към създаването на тази история няма други измислици. Главният редактор на списание L`Еuropeo и водещ на „Култура.БГ“ по БНТ е свидетел на трагедията на собствената си майка – голямата актриса Ани Бакалова. В началото той дори не осъзнава какво предстои в битката с рака, в семейството взаимно се уверяват „с широки усмивки“, че могат да преодолеят болестта, че духът им ще надделее над плътта. Но не се оказва точно така – тялото се предава за разлика от душата.
На екрана са Пламена Гетова, Весела Бабинова, Рашко Младенов, Хирофуми Аджичи, Рушен Видинлиев, Назим Каракурт, Стефан Мавродиев, Меглена Караламбова, Елена Райнова, Марин Янев, Юлиан Вергов, Диляна Попова, Николаос Цитиридис. Оператор е Рали Ралчев, музиката е на Живко Петров, продуцент е Николай Мутафчиев. „Плът“ е в конкурса на 29-ия международен „София филм фест“. Димитър Стоянович се шегува, че при ограничения бюджет, с който е разполагал за дебютния си пълнометражен игрален филм, „са удряли по коравата родна земя с малка мотичка, та белким се получи нещо, а не са се гонили като сатири около лагерния огън“.
– Защо точно сега решихте да дебютирате като режисьор, господин Стоянович?
– Навремето от невинен студент по история в Софийския университет се превърнах в сценарист. Доброволно си обърках живота. С моя скъп приятел Лъчезар Аврамов, който тогава, в началото, беше във втори курс режисура в НАТФИЗ, се учехме взаимно. Започнахме със студентско предаване за Нова телевизия, която току-що беше създадена – бяхме с Китодар Тодоров, Димо от ПИФ, Румен Угрински, Гъмов, сериозна група от прекрасни момчета. С Лъчо Аврамов сме преживяли заедно десетки експерименти, проекти, снимки. През годините той стана прекрасен мой съсценарист, а аз навлязох дълбоко в режисьорската мисия. Режисурата е много сериозна работа, психологически дълбока. За човек като мен – самоук в киното, се изискват много проби, много грешки, за да се самоусъвършенства. А сега същият Аврамов ми каза: „Хайде, стига си губил време – готов си за режисьор, хвърляй се в дълбокото. Ще гледам и ще ти се радвам отстрани“. Накара ме да си повярвам. „Плът“ е моето обяснение в любов към киното, моето разбиране как трябва да се прави кино. Безкомпромисно, дълбоко, прецизно. И най-вече – да разкаже история. Това е позабравено умение. Добре разказаната история се изгуби в съвременното кино. Примитивизираха я. Аз съм от този сорт хора, които се опитват да ровят малко по-дълбоко в човешкото съществуване, без това да е някаква претенция.
– Но сте избрали нещо твърде лично.
– Да, бях много вътре в драмата, която може да се случи на всяко семейство по света, много вътре в травматичната раздяла с толкова прекрасен и близък човек като майка ми. Но „Плът“ няма общо с моя или с нейния живот, а е поетична картина за края на човешкото съществуване, за освобождаването от макабрената хватка на раздялата, която трябва да приемаш и да разбираш дори с усмивка. Ако изкуството не е минало през теб, ако не е истински преживяно, то не работи. Фалшиво е. Пишейки, създавайки, рисувайки, ти си вътре – част от теб е в него. Заради това съм убеден, че Ани би била изключително доволна от „Плът“. Във филма е моето познание за начина, по който човек отпада от живота – времето спира, зацикля, не само за този, който страда, а и за всички около него. Той поне знае, че в един момент това ще свърши, докато другите са като замрели в ступор. На веселието сме много силни, на трапезата сме първи и всичко е прекрасно, но когато ножът стигне до кокала, си проличава кой какъв е. И е страшно, и е величествено. В радостта, в смеха, в щастието има огромна драматургична сила. Тя обаче е още по-голяма, още по-движеща в страданието.
– В сценария ви има много силен повей от философиите на Изтока.
– Надежда, героинята на Пламена Гетова, превежда смятания за непреводим роман от Нобеловия лауреат Юкио Кобаяши „Плът“, в който той споделя философската си концепция, подчинена на дълбоките прозрения на Изтока. Според него плътта се оказва единствено вярната за човека. Никой не е виждал духа. Може да съществува, може и да не съществува. Дали пък не е утеха, без която всеки би могъл да се гръмне? Не е ли измислен от религиозните системи, за да държат човека в подчинение? Плътта разказва за нас. Можем да сме много силни на думи, но в действителността плътта разкрива всичко – и когато видимо не сме наред, и когато сме влюбени, и останалото. Тя е нашият господар. В сблъсъка между плътта и духа става ясно кой е реалният победител.
– От къде у вас тази страст към Япония?
– От малък се интересувам от японското кино, от японските автори, от японската поезия. Влюбен съм във всяка форма на тяхното изкуство, в минимализма им, в съществуването им, в крайностите им. Безкрайно ми е интересна културата им – чувствам я страшно близка, въпреки че Япония е страшно далеч. Но да, имам леля, Надя Сотирова, много известна преводачка от английски, светла й памет, която е и първата японистка в България. Нейните преводи от 30-те години са забележителни. След 9 септември влиза в затвора заради това, че е работила в японското посолство – тоест при враговете. Страда заради любовта си към Япония. След 1944 г. вече превежда само от английски. И дъщеря ми завърши японска паралелка, без никакво влияние от моя страна.
– Във филма ви има още нещо впечатляващо – само звезди, както сме свикнали да ги наричаме.
– Пламена Гетова, която е в ролята на Надежда, е абсолютна легенда в българското кино. И е абсолютно неразбираемо защо е толкова слабо използвана. Абсурд, абсурд, абсурд. Направихме проби с Весела Бабинова, която по сценарий е нейната дъщеря – писал съм образа за нея и химията между тях се оказа смайваща и смазваща. До този момент не се познаваха, не бяха играли заедно.
– На екрана са и легендарните ученици на Методи Андонов.
– Там са Меглена Караламбова, Стефан Мавродиев, Марин Янев, Елена Райнова. Любовта ни е взаимна. Аз съм израснал с тях, бяха от най-близките приятели на родителите ми. В „Плът“ е последната роля на големия Борис Луканов. Той дойде на купона за края на снимките, държа речи, веселихме се до сутринта, а няколко месеца по-късно ни напусна. Това са моите малки поклони към тези титани. Те са извънземни. Участват в трагикомичен епизод, свързан с билките в алтернативната медицина – и това съм го наблюдавал с години, истинска наркоманска ситуация. Говорим за смъртта, за края, но всичко е много смешно.
– Как се работи с артисти като тях, без които българското кино нямаше да е същото?
– В пълно спокойствие, в пълна хармония, една дума на криво не е казана. Актьори машини. Много е важно да работиш с близки хора. Разликата е огромна. Няма други като Мегата, Мъро, Маврото, Елена – спомени, чудесии, препратки… Снимките обаче не са някакъв страхотен празник, на който дами с голи гърбове пият шампанско от сутринта – снимките са къртовски миньорски труд, който започва в ранни зори и кой знае кога свършва. И няма много време са големи веселби.
– Дали режисьорите с диплома ще ви одумват, че вие, историкът, сценаристът, телевизионният водещ, навлизате в „територията“ им?
– Кой каквото ще да говори, наистина въобще не ме интересува. Изкуството не е инженерна наука или патоанатомия. Минал съм през най-добрата школа – практиката. Ето го филма, който има забележки, да ги каже. Киното е голямата ми любов и аз съм безкомпромисен в работата си.
– Питате ли се какво би казал за „Плът“ вашият баща, легендарният кинокритик и ироник Иван Стоянович?
– Аз съм в нескончаеми вътрешни диалози с него. Той е от най-големите ми учители – в приемането на света и живота, в търсенето на техния смисъл. Той е първият, който ми показа голямото кино – как да го гледам, как да разбирам посланията… Откакто се помня. Много ме е яд, че баща ми не е тук, защото беше човек абсолютно посветен на киното, фанатично отдаден. Предаде страстта и на мен.
– Докъде според вас стигнаха разправиите и споровете за държавни субсидии в киното?
– До кривата круша. Нямам и лъч надежда, че нещо ще се промени, виждайки начина, по който функционира и се управлява българското кино. Гледам да стоя настрана от общността – казвам общност в четворни кавички, защото тя не съществува. Говорим за хора, които не могат да се гледат един друг. Намесени са огромни интереси, суета, ужасни характеропатии. Неспособността им да разрешат два или три проблема е ужасяваща. Поведението им е взаимно отмъстително. Цакане, надцакване. Ами няма да стане така. Всяка година блокирана сесия. Сега пак. Вървя по собствен път, не искам да се обвързвам с никого по никакъв начин. Цяло чудо е как „Плът“ получи подкрепа за дебют в НФЦ. Не съм оптимист. Истината е, че още преди поредицата служебни правителства държавата гласува огромен бюджет за българското кино. А българското кино не може да похарчи милионите – и връщат на финансовото министерство по повече от 50 процента. Чиста патология. Да не говорим за нулевите години заради дела и блокажи. Даже не ми се коментира. Като седнем с приятели и те ми кажат: „Дай да видим какво да се направи“, само се ядосвам. Нищо реално не мога да променя, за да се отпушат нещата. Това е положението.
– Като историк как оценявате случващото се в злободневието?
– Повечето политици в света са близки до амебното съществуване. Няма реални лидери. Има малоумници, които не знаят на къде водят хората, но затова пък пият белина против вируси. И когато някой каже: „Нашите политици са най-зле“, обяснявам, че не, не е така. Ние тук сме си супер, като гледам другите какви ги вършат – при това ръководители на държави, които някога бяха светлината на света, даваха посока. А сега разпад, отчаяние. Дано някой от тези малоумници не премине много тънката граница и да не стане нещо много неприятно. Дано Господ е милостив. А ако му е писнало от нашите безобразия, ще се случи каквото е необходимо. Няма нищо фатално в това.
– Пак този черен хумор с марката „Стоянович“.
– Не може без него. Не би било сериозно. А и кой е казал, че е хумор.
– Преди години подписахте драматизация на „Парижката Света Богородица“, а сега на „Последното изкушение на Христос“. Да не би да се връщате към театъра?
– С буйна страст правя списание L`Еuropeo, моето любимо нещо, но понеже наистина съм отвратен до някъде от случващото се в киното, ще обърна малко повече внимание на театъра. Разбира се, имам един-два готови сценарии и няколко идеи, но не ми се играе в тази мъчителна игра. Не знам, ще видим, може и да ми мине. Но докато това стане, вероятно ще напиша своя, авторска пиеса, и ще я поставя.
– Вашият брат Петър Стоянович дава ли ви акъл като човек, който също от дете е зарибен в киното и театъра от родителите ви?
– Не, не, миличкият никога не дава акъл, само и единствено подкрепа. Той е учудващо интелигентен – не се меси там, където не му е работа. В нашето семейство сме се разпределели – аз съм художествен дегенерат, той е академичният ум.
Идраства в театъра, но отказва да стане актьор
Суетата му е далечна, желанието да се перчи по сцената му е чужд
Димитър Стоянович никога не е искал да става актьор, да се показва, да се перчи на сцената, въпреки че фамилната зараза изначално върлува под покрива на известния кинокритик Иван Стоянович. Но нито Ани Бакалова – звезда в „Сълза и смях“, нито Жана Стоянович, леля на бъдещия кинаджия и звезда в Младежкия театър, се опитват да му въздействат. Днес казва, че всеки в семейството му винаги сам е плащал цената за избора си. А макар че суетата му е чужда, няма как да се спаси от детските спектакли, задължителни за протокола на династията Стоянович. Като най-малкия в момчешката компания – другите са брат му Петър и братовчед му Иван, синът на Жана Стоянович, Дими поема всички женски роли, включително София Толстая. Но е и Гърбушкото в „Парижката света Богородица“.
Ходи с майка си и леля си по турнета, по цели дни прекарва в „Сълза и смях“ и в Младежкия, където пред невинните му младенчески очи се случват скандали между актьори и режисьори, а пияни осветители се сурват от кабината с прожекторите. Расте сред уникални личности – около Николай Бинев, Домна Ганева, Леда Тасева, Иван Андонов и другите тече енергията на необикновеността, те до един не понасят баналното. Дими дърпа за мустаците хора, които ще станат паметници, а те изпълняват нецензурни песни край рояла в къщата на Стоянович.
Ани Бакалова обаче изненадващо е пенсионирана в сравнително ранна възраст. Като широко скроен човек и фин интелектуалец, тя без шум се отдава на други занимания. „Това съм научил от нея – много внимателно да преценявам докъде да стигна и какво да направя, а не да минавам през трупове. Ако не запазиш себе си, се изгубваш“, казва Димитър Стоянович.
Албена АТАНСОВА