Когато влизаме в галерия, често подсъзнателно търсим провокация, визуален конфликт или шум, който да надвика собствената ни екзистенциална тревожност. Изложбата „Места и ритуали“ на Надежда Кутева в Софийската градска художествена галерия предлага нещо почти скандално в своята деликатност – радикално смирение и геометричен порядък. Това не е просто поредната ретроспекция, маркираща пътя от дипломирането ѝ през 1964 г. до последните ѝ платна. Това е съзнателен опит за реконструкция на изгубената цялост на човека. В съвременния ни свят, където „мястото“ е станало флуидно, заменяемо и често виртуално – между екрана, летищния терминал и анонимния чужд град – Кутева настоява за мястото като котва. За нея територията е свещена не заради почвата, а заради наслоения в нея смисъл.
Живописта ѝ често бива етикетирана като „музикална“ – неизбежен рефлекс на критиците към биографията ѝ на дъщеря на Филип и Мария Кутеви. Но ако се вгледаме отвъд фамилната легенда, ще видим, че тук музиката не е фон, нито емоционална украса. Тя е конструктивен, почти инженерен принцип. Кутева не „рисува“ обекти, тя организира визуални партитури, в които тишината е толкова важна, колкото и тонът. В „Пейзаж от Родопите“ (1979) планината е лишена от своята туристическа живописност. Тя е сведена до застинала вибрация. Къщите са подредени по склоновете със строгостта на монашески устав, а оголените дървета не са просто растителност, те маркират тактовете на един вътрешен метроном. Това е изкуство, което отказва да бъде бъбриво. То е антидот на съвременното ни логорейство, в което думите и образите са девалвирали до нивото на еднократна употреба.
В основата на експозицията, курирана от Красимир Илиев, стои концепцията за ритуала като екзистенциална стратегия за оцеляване. За Надежда Кутева ритуалът не е етнографска възстановка за туристи, нито сантиментален фолклорен кич. Той е начинът, по който времето се опитомява. В платното „Еньовден“ (1987) виждаме фигури на жени, лишени от лица и детайлна индивидуалност. Те са превърнати в чисти вектори на движението. В този акт на заличаване на „аз“-а се крие дълбок съвременен прочит – копнежът на днешния разпокъсан индивид да спре да бъде самодостатъчен и да се разтвори в нещо по-голямо, по-древно и по-сигурно. Кутева превръща фолклора в концентрат на протяжност; тя извлича от него не външната украса, не шевицата, а математическия код, който ни прави устойчиви пред лицето на нищото.
Тук идва и важната връзка със специалността „Стенопис“, която тя завършва в Академията. Това образование е формирало мащабно, монументално мислене, което тя пренася в кавалетната живопис. Нейните картини, дори когато са малки по формат, притежават тежестта на фреска. Те не „висят“ на стената, те я владеят. Естетиката ѝ е изградена върху почти безмилостен баланс. Самата тя определя работата си като „ритмуване на обемите“, което в „Балтийски цикъл“ (1978) достига до метафизична яснота. Морето и небето са сведени до цветни блокове, където човешкото присъствие е само вертикален акцент. Това е европейски модернизъм от висока проба, в който обаче пулсира една специфична балканска сетивност – заземена, плътна и някак съдбовна. Светлината в тези платна не е атмосферно явление, тя не е „слънце“, което изгрява и залязва. Тя е вътрешно състояние на самата материя. Тя не осветява предметите отвън, тя струи от тяхната сърцевина, правейки ги да изглеждат едновременно реални и вечни.
„Автопортрет“ (1980) е ключов за разбирането на нейния интелектуален натюрел. В него тя се самоизобразява не като емоционален „творец“ в екстаз, а като аскет на мисълта. Строги очила, молив в ръка, аналитичен поглед – това е образът на изследователя. На заден план виждаме динамиката на живота – фигури с топка, движение, цвят. Кутева обаче стои на границата между това движение и бялото платно, превеждайки хаоса на делника на езика на дисциплината. Това е урок по отговорност към формата. Във време, в което изкуството често се задоволява с хаотичния вик, нейната живопис е съзнателно конструиран шепот, който изисква пълна концентрация, за да бъде чут.
Философският пласт на изложбата ни изправя пред парадокса на традицията. Днес често гледаме на миналото като на склад за вехтории или като на политическо оръжие. Кутева го вижда като жив организъм. Нейните лазарки, нестинари и светци от стари стенописи не са „вчерашни“ – те са наши съвременници в една надвременна космогония. Те са знаци по пътя към онова ядро на „родното“, което не е затворено в националистически клишета, а е единственият ни смислен ориентир в глобалната безпътица. Кутева ни показва, че местата, които обитаваме, са маловажни, ако не сме превърнали самото си съществуване в ритуал на смисъла. Тя превръща битовото в сакрално не чрез религиозен плам, а чрез чиста живописна естетика.
Професионалният път на Надежда Кутева, белязан от отличия като „Захарий Зограф“ и „Владимир Димитров-Майстора“, е пример за рядка в нашите географски ширини последователност. Тя не се изкуши от пазарните моди на 90-те, нито от концептуалните лутания на новото хилядолетие. Нейната устойчивост е форма на интелектуална съпротива. Тя остана вярна на едно верую: че изкуството трябва да дава ред там, където хаосът ни владее. Нейните картини не ни „забавляват“ и не се опитват да ни се харесат. Те ни центрират.
В края на краищата „Места и ритуали“ е изложба за завръщането. Но не сантименталното завръщане към „бащината къща“, а завръщането към способността ни да виждаме света като подреден и смислен космос. В платната на Кутева българското е пречистено от излишната патетика, за да остане само есенцията: линията на хоризонта, тежестта на камъка, жестът на споделянето. Това е живопис на респекта – към предците, към природата и към самия занаят като свещенодействие.
Пламен В. Петров