Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Силвестър Силвестров: Ще се наложи да ни шибат с пръчки, за да се събудим

Силвестър Силвестров – той е граф Парис в премиерния спектакъл на Лилия Абаджиева в Бургас „Ромео и Жулиета“, играе и три роли в „Молба за напускане“, най-новата постановка на продуцента Кирил Кирилов и „Ажур пико“ с режисьор Богдан Петканин. Както се знае, ученикът на Енчо Халачев и Снежина Танковска в НАТФИЗ владее и словото – написал е десетки сценарии и текстове за парчетата на емблематичното със своите постсоциалистически сатири трио „Братя Мангасариян“. Силвестър е от артистите, които умеят да бъдат всичко и в тежките жанрове, и в ентъртеймънта – от монтажист, автор и режисьор, до певец и танцьор. Той е Деметрий в едно от последните представления на големия Гриша Островски – „Сън в лятна нощ“, и разказва, че искреността е била най-важното качество във философията на легендарния режисьор.

– Как вървят отношенията ви с известността, господин Силвестров?
– Тя е капан. Лустро, примка на врата. Никога не съм искал да бъда известен. Затова с Александър Сано и Владислав Петров решихме като Мангасариян да се маскираме с мустаци и очила. Бяхме толкова млади, глупави и наивни – мислехме, че можем да останем незабелязани. Хората започнаха да ни разпознават за нула време по улиците. Е, още преди това придобих някаква популярност от театъра и с други глупости. Но кой гледа сериозно на „звездността“? Много хора потънаха в тази бездна.

– Имахте ли друг вариант освен НАТФИЗ?
– Майка ми от дете ме мъкнеше на всякакви представления в Перник, където съм роден, и в София. Някога пернишката трупа беше турбо – страшно много лъвове, играеха като луди: Георги Русев, Мария Каварджикова, Валентин Ганев. Просто се влюбих в театъра, не знам защо. Актьорите, които ме подготвяха, бяха категорични, че ще вляза в Академията, но другият ми вариант беше „Защита на растенията, почвите и околната среда“ в Пловдив. И до днес съм много чувствителен, стане ли дума за природата.

– Ласкаехте ли се от факта, че станахме разпознаваем за театралната публика, още преди да завършите Академията.
– Дори не бях започнал. Във втори семестър на първи курс изведнъж се появи Лилия Абаджиева и ме покани да играя в неин режисьорски откъс. Запита дали някой от нас е чувал за Майкъл Чехов, за концепцията му за силата на жестовете. Вече бях чел откъси от книгата му „За техниката на актьора“. С Лили просто се усетихме. Започнахме много дълбоко да изследваме Майкъл Чехов. Правехме толкова детайлни и дълбоки 30-минутни етюди, които така ни изстискваха, че бяхме почти пред припадък. Няколко месеца по-късно вече играехме в професионален театър. С Лили работим идеално, но извън работата не сме близки. Тази хигиена е супер важна и необходима. А с нея съм репетирал много повече, отколкото с преподавателите ми.

– С какво помните Снежина Танковска, един от малкото изтънчени интелектуалци в историята на НАТФИЗ?
– Тя беше много фин и деликатен човек. Няма да забравя едни нейни думи, които ме втрещяват и досега. През 1993-а Снежина ни предупреди: „Скоро ще видим с очите си как изкуството и въобще културата ще се крепят върху вехтории, извадени от кофата за боклук“. Предусети го, почувства го. В началото на 90-те години все още се надявахме на друго. А после настъпи времето на стари, смачкани и изхвърлени арт продукти.

– А сега Лилия Абаджиева ви върна на сцената заради „Ромео и Жулиета“ в Бургас.
– Станах граф Парис – и други. Партнирам си с изключително интересни млади хора като Анна Кошко и Навид Афзали. Чисто ново поколение – вглъбени и целенасочени, по-зрели за възрастта си. Така и трябва да бъде.

– В „Молба за напускане“ влизате в различни образа.
– Тъкмо от различни места ми похвалиха Кирил Кирилов като продуцент, и той ми звънна. Пиесата на Алексей Клас е от няколко истории. В едната съм шеф на компания, който се събужда след пиянски погром и не помни нищо. В другата съм човек от якудза, който идва, за да отреже пръст на един от служителите в офиса, където се случва действието. В третия сюжет съм директор на газова компания, а Антон Петров е моята съпруга, но може и да сменим персонажите. И без това скоро не съм играл жена. Въобще не беше лесно да репетирам паралелно в „Ромео и Жулиета“ и „Молба за напускане“, но имах нужда да се откъсна от въртележката, да се концентрирам в нещо максимално дълбоко. Всеки ден шофирах между София и Бургас.

– Гледате ли достатъчно театър?
– Не. Съвсем умишлено. Не трябва да се навлиза много в кухнята на нещо, което обичаш и харесваш. Рисковано е. Преди гледах всичко по пет пъти. И не даде добър резултат. В един момент стигнах до отчаяние.

– Дали преди десетина години спектаклите бяха по-качествени?
– Не знам. Но тогава имаше повече свобода. Особено свобода на словото. Не ми е готино, че днес няма български пиеси. Къде са хората, които ги пишат? Къде им е мотивацията да го правят? 51 процента от пиесите по театрите трябва да са български. 51 процента по радиата да е българска музика. 51 процент от книгите, които издават, да са на наши писатели. За да могат следващите поколения да правят българска култура.

– Дистанцирахте се от сцената, когато бяхте в супер форма. Какви бяха причините?
– С Лили Абаджиева влизахме от представление в представление. 12 години – „Отело“, „Хамлет“, „Страданията на младия Вертер“, „Женитба“, „Чайка“, „Ромео и Жулиета“. Но не успяхме да осъществим най-страхотната си идея. Изоставихме я незнайно защо. С Лили, Моньо Монев, Люси Иларионов, Иван Ангелов – той отдавна живее в Щатите, искахме да направим частен театър. Имахме божествена концепция – да наемаме сцени, за да вилнеем, както си искаме и както си знаем на тях. С постановките на Лили обиколихме света. Продуценти в Швейцария и Германия се влюбваха в нея, гледаха я като божество. Хора, преяли и отровени от театър, се прехласваха по нас. Те бяха виждали всичко, но след представленията ни изпадаха в амок. Гледал съм безобразни неща по западните сцени – истерия, някой крещи, не разбираш за какво е текстът, нулева чувствителност. Гледал съм руски класики на немски – кощунство, комедия. Буквализъм в декорите – печка, маса, телевизор, хладилник.

– Какво ви спъна в общуването с тези продуценти?
– Те ни дадоха самочувствие и криле, но явно все още бяхме малки, глупави и неориентирани. Сега, на този акъл, бих организирал страхотен бизнес, в който има и смисъл. Но вече не ми се занимава. Често казано, уморен съм. Подбирам си ангажиментите, не е това, което беше. По-спокойно, по-кротко.

– Затова ли не ви виждаме във филми и сериали?
– Напоследък отказах две роли: за кино и за телевизия. Заради унизително ниски цени за снимачен ден, който продължава 12 часа. Дори е неприлично да приемаш подобни предложения. Разбирам, че телевизиите са в колапс, че са на крачка от фалита. 15 години бях продуцент, и аз съм търсил по-евтини услуги. Но съм наясно какво се случва и от двете страни.

– Защо развлекателната индустрия затъва като качество?
– Много пари се крадат. Това е действителността. Системата е подла. Трябва да играеш по правилата й, ако искаш да работиш – тя ги е измислила и наложила, вън от тях няма бизнес. Те често изобщо не са почтени. Когато бях съдружник в Премиер студио, печелихме доста поръчки за аудио визуални проекти, анимация, специални ефекти, и знам как стават нещата.

– Мислите ли, че във филмопроизводството с пари от хазната може нещо да се промени?
– Едва ли. Законът за киното е правен за определен брой хора, които постоянно си подават топката. Преди време имаше един дългогодишен шеф на НФЦ, който набра популярност с непрестанните си глупости. Но, ако отидете да подавате документи за участие в сесиите за държавна субсидия, и досега ще срещнете поне десет негови кучета, които също са на опашката. Няма никаква промяна. От време на време влизат по едно-две нови имена, но в крайна сметка се оказва, че и те са в играта. Няма друг начин. Едва ли някой може да излезе и да се похвали: Спечелих честно. Параграфът е 22. Ако си спечелил, значи си в кюпа. Дама, която вършеше много работа в НФЦ, казваше: Само като им видя мутрите, знам кой ще спечели. Преди години сценариите се изхвърляха в коридор. Всеки можеше да мине оттам и да вземе чужда история, за да я използва.

– Каква е цената да те пуснат в кюпа?
– Пари не се дават и не се връщат. Дават се и се връщат услуги. Точно определени личности получават хонорари, за да четат сценариите. Някои от тях дори не ги четат – директно попълват протоколите за оценки. Разбира се, в комисиите има и много честни хора – имало ги е и винаги ще ги има. Като в човешкия организъм – 70 процента е киселинната среда, алкалната е само 30. На 10 човека трима са почтени. Как да обърнат резултата? Хората, които работят в НФЦ са изключително коректни – те нямат общо с тези схеми. Петър Тодоров, който в момента е директор на НФЦ, честен и нормален човек, постоянно се опитва да направи нещо, но не е възможно. А междувременно тези от хранилката реват за още пари. Кой смее да смени правилника? Който режисьор има късмет, може и да дебютира към 50. Има и хора, които никога не стигат до снимки.

– А филмите продължават да се делят на две категории: фестивални и все по-негледяеми?
– От държавна субсидия в размер на 600 000 лева се работи с 200 000. Останалото е за джоба. До тук се приключва с качеството. Но дали в здравеопазването, образованието, транспорта е различно? Дали ще се сетим за единствен отрасъл, който е читав и работи? Всичко е едно и също. Четем ли класиците ни, разбираме, че всичко се повтаря. Не че в Европа са цъфнали и вързали. Знае се, че и в Европарламента, и в структурите на евро фондовете има кражби и корупция. Но все пак спазват някакъв регламент. По-завоалирано, не чак толкова брутално. Не го споделят полупияни на маса, не е толкова грубо и обидно.

– Докато преди години снимахте скритата камера „Нищо лично“ за Би Ти Ви, между жертвите ви имаше ли хора от властта?
– Не, какво говорите. Как ще закачаш политици, нали ще бутнат телевизията. Те са толкова отмъстителни, кой смее да се захваща с тях? На мушката бяха съвсем обикновени и невинни граждани. А и бях само изпълнителен продуцент. Нищо не зависеше от мен.

– Липсват ли, според вас, „Господарите на ефира“? Вие бяхте един от тях.
– Цензурата стана много жестока. Цензура като тази тук и сега, не е имало дори по времето на соца. Достоверната информация е блокирана. Не че хората я очакват най-вече от медиите – тя се носи из въздуха. Всеки, който иска да узнае истината, може да зададе правилните въпроси. Цензурата се простира дори върху градивните проекти на изкуството. Направихме клип на Димо от ПИФ, стана нещо като негов дигитален паметник, имаше по няколко хиляди гледания на час. Според уж обективните критерии на Ютюб трябваше да излезе на второ или на трето място в топ 100. Три последователни дни напред излизаха всякакви чалга истории, всякакви брутални смешки, които нямаха и една пета от гледанията на клипа на Димо, който така и не успя да стигне върха.

– Но това не е само в Ютюб.
– Бил съм свидетел как заглушават интересни и интелектуални продукти и на други места. За тяхна сметка се толерират простащини, идиотщини и дебилщини. Това са факти. Да не говорим, че в трите големи телевизии никой не се интересува от продукции с български сюжети. Преди време имах около 40 демоверсии за предавания, които съм носил в БНТ, Нова и Би Ти Ви. Там знаят, че аз съм човекът с предложенията. В БНТ предложих формат за български изобретатели. На година в патентно ведомство влизат по 320 изобретения. Идеята ми беше да има и игра, в която да се включат бизнесмени с интерес към конкретни изобретения. Поне някой да беше казал „Готино е, ама не можем да го направим“. Потъна. В друга телевизия пък ми откраднаха детско шоу, но тъй като не знаеха как да го надграждат, спря след няколко месеца. Нито пък обърнаха внимание на проекта ми за ученици, които не са наясно с подводните камъни и течения в мечтаните от тях професии – от лекари до актьори.

– Как тълкувате тези факти от битието ни?
– Може би така ни е отредено. Явно трябва да живеем в такива времена. Петър Дънов казва: „Не разплитай нишката на дявола, защото можеш да стигнеш до Господ“. Вероятно ще се наложи да бъдем шибани с пръчки, за да се събудим. Ние сме много дълбоко заспали хора.

– Но Петър Дънов казва и че преди 5400 години българите са кодирани да бъдат в основата на цивилизационните промени.
– Дълбоко вярвам в думите му. Все пак има и 30-те процента алкални хора. Познавам много събудени, свестни и читави. Сигурен съм, че ще станем свидетели на силния, бурен и лавинообразен процес, който няма как да бъде спрян. Българският човек на тази наша територия е мирен и кротък, докато не му дойде до гушата. Когато го разръчкат, му писва и става страшно. Историята помни много подобни случаи.

– Само че повечето от събудените се изнесоха.
– Ще се върнат. Просто няма да имат друг вариант – задават се всякакви кризи, от природни до индустриални. Когато приятели от Франция, Испания, Англия, Италия и Америка ми идват на гости, казват едно и също: „Това вече не е същата държава, в която отидох“. Не че съм правил някаква анкета – гледам да не засягам теми от сорта на „Ама няма ли вече да се прибираш?“. Повечето от тях заминаха преди 25 години. Ценностната система на Запада в момента е долна и пошла. Очевидно има групи хора, които се опитвам да опростачат света, за да го командват по-лесно.

– Големият въпрос е защо им се позволява.
– Колелото се завъртя. Не може да яздиш света безнаказано векове наред.

Успешен клип = голи задници и тъпи реплики

За жалост, трябва да е супер просташко и страшна тъпотия, за да мине, казва актьорът продуцент

Александър Сано, Силвестър Силвестров и Владислав Петров – „Братя Мангасариян“

Силвестър Силвестров е от късметлиите, които могат да актьорстват и да режисират каквото си искат, защото в повечето случаи е и продуцент на проектите. Но, колкото и изненадващо да е на първо четене, той рядко приема отрицателни персонажи, въпреки че те са по-лесните в драматургията на киното и театъра.

„Вярвам, че когато човек работи както трябва, се слива с образа. Поне аз правя така – в продължение на два месеца. Но има разлика в духовната нагласа – едно е да мислиш как да направиш ролята позитивна, друго е да изграждаш кахърен характер. Много е важно дали вибрациите са надолу или нагоре. Хората имат достатъчно грижи, няма нужда и изкуството да ги натоварва“, коментира Силвестър Силвестров.

Той фанатично държи на чистотата в енергиите при общуване. Неведнъж доказва, че това не са помпозни фрази. Докато е съдружник в Премиер студио, в офиса пристигат емисари на международна компания, бълваща поредици от филми на ужасите за световния пазар. Естествено, офертата е привлекателна – българите да осъществят продукцията при готов сценарий с опция за следващ още по-продължителен договор.
„Един от колегите се хвана на въдицата. Извиках го настрани и му припомних, че в продължение на цяла година тези гадости ще бъдат в нас, докато измисляме как да хвърчат глави и да се лее кръв. От второто предложение щяхме да изкараме много големи пари. В Китай, Южна Корея, Япония и Филипините са луди по подобни дивотии“, връща лентата той.

В момента Силвестър Силвестров и другите братя Мангасариян работят по две песни с пълното съзнание, че няма да ги пуснат никъде. „100 процента съм убеден в това. Никакъв шанс. По нито едно радио. Да сте чували наскоро божествения Васил Найденов? Ако случайно го пуснат, ще е старо парче. Ако не сложа два голи задника и пет тъпанарски реплики в клип, няма кой да го завърти. Трябва да е супер просташко и страшна тъпотия. Стигнахме до там, че слушаме собствените песни в автомобила. Опитвал съм се помагат на млади хора. Отново никакъв шанс. А има чудесни изпълнители, които са абсолютно заглушавани. Както рапира F.O., слушаме радио с банички, защото ни пускат само бози.“

Последни публикации