Първокласно интелектуално изживяване предлага Театрална работилница „Сфумато“ на публиката, която познава Цочо Бояджиев – професора по антична и средновековна философия, чиято поезия има също толкова последователи, колкото са и студентите му от няколко генерации през последния близо половин век.
Спектакълът по негови творби в мерена реч е наречен „Носталгично дивертименто“. Звучат 80 поеми, търсещи друг драматургичен изказ върху територията на лириката. 13-те артисти обиграват залата в театъра, сред тях са доайенът Рашко Младенов, врелите и кипелите в стила „Сфумато“ Албена Георгиева, Цветан Алексиев, Иван Николов – до Лора Тенчева и Мартина Пенева, една от най-младите възпитанички на режисьорите и лидерите на Театралната работилница Иван Добчев и Маргарита Младенова. 13-те се обединяват след поредното ателие в „Сфумато“, запленени, респектирани и стъписани от стиховете на Цочо Бояджиев без точки и запетаи с друга творческа логика. В пространството няма декори, то е преобразено само с голяма бяла завеса, според концепцията на Ивайло Николов. Светлината е силно използвана, въпреки че в „Сфумато“ по-често предпочитат пиесите да се случват в полу сенките. Музиката на Христо Намлиев е пестелива, „скъпернически“ измислена, по-близка е до речитатива. Публиката е на сцената, местата и гледните точки са разменени и различни.
„Сред кресливото говорене и нищо неказване поезията на Цочо Бояджиев е жива вода, в която да утоли жаждата си тревожният дух на човека. Умът да слезе в сърцето, да се довери на болката, да я приеме като своя участ, защото тъкмо тя – човешката болка, поражда „проклетите“ въпроси, разголва смисъла на съществуването. Нашият театър от години търси в голямата поезия драматургиите на смисъла, създава спектакли-зони, в които поетите са сталкери. Търси форма на друг живот, който събира тук-сега и там-винаги, играта и не-играта, възникването на артистичния импулс като духовен. Открива начини „мисълта да се вижда“, както казва Антонен Арто. През поезията счупената чаша да стане отново цяла, да се усетим като „току-що сътворени“, макар да сме за малко тук. Да отворим монолозите си към диалог с другия (по Сократ) и да заобичаме този друг „поне толкова, колкото обичаме себе си“, коментира Маргарита Младенова, която подписва сценичната адаптация. И във философията си, и в поезията си, и в фотографията си Цочо Бояджиев, който е емблематичен енциклопедист, стъпва върху разговора – той настоява, че човекът трябва да помни, че има и други истини, освен неговата, за да излезе от вечното си „аз“.
Значение в поезията му имат природни феномени и предмети, които помагат на човека да стигне до същественото, а не да го измисля, стимулират безкрайното му вътрешно движение. Авторът търси вярата и връзката между Господ и човека на Просвещението, открива автентичността в сблъсъка с предубеждения и инерции, намира ценности в неповторимата висота на живеенето.
Ето и няколко стиха на професора, който в този жанр игнорира препинателните знаци и главните букви, стъпил върху антични образци и площадни форми:
поетът е дете което търси
пролука в думите за да надникне
поне с едното си око
към забранената
и някак неприлична
и затова така примамлива
разголеност на смисъла.
В своите монолози, диалози и спорове, в своето многогласие актьорите в „Носталгично дивертименто“ се опитват да не прекаляват с театралността. Ловят думите във въздуха, без да аранжират текстовете, създават атмосфера, за да блеснат посланията. Усеща се нещо от Йордан Радичков, от Борис Христов, от Атанас Далчев…
Докато вървят репетициите, Цочо Бояджиев, който идва в „Сфумато“ с фотоапарата си, разказва на Маргарита Младенова за единствената си среща с Радичков. Професорът благодари на писателя за пиесите му, за прозата му, а той на свой ред го пита защо ги приема за толкова ценни, с какво са му важни. „С ласката, явно съм имал нужда от ласка“, обяснява му Цочо Бояджиев. Но неговата поезия е далеч от сантиментални излияния, въпреки нежността в нея. „Изпълнена е с тревожния дух, който настоява за цялата истина срещу безпаметството“, казва Маргарита Младенова.
Цочо Бояджиев публикува свои стихове още като студент. Сред сборниците му са „Пясъчен хълм”, „Пастир на думи”, „Прозорец на Север“, „Сбогуване с предмети и други живи същества”, „Апотеоз на меланхолията“, „Следлюбов“… Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома Аквински, Братя Грим… Неведнъж участва и във фото изложби, отпечатва албум в две части съвместно с Николай Трейман – „Пътят на човека“ и „Домът на човека“, по-късно пуска и соловата продукция в два тома Punctum и Punctum II.
Извън извисяването в изкуството професор Цочо Бояджиев е безпощаден към реалността в социума, към „трупащите се факти, които очевидно не произвеждат действителен морален ефект“. Казва, че привикваме със сюжета, който ни предлагат, „започваме да го възприемаме като банален епизод от скандалната хроника, загубен сред много други аналогични сюжети, не го преживяваме травматично, не се потрисаме от размерите на злото (защото то ни се подава на малки порции в достатъчно разтегнато време), а следователно губим и усещането за необходимостта от пречистване, от катарзис“.
Албена АТАНАСОВА