Станимир Гъмов, всепризнат майстор на комедията, е живописно-убедителен в „Кучки или когато кугарите атакуват“ от Рафи Шарт с режисьор Асен Блатечки. Пиесата от афиша на „Сълза и смях“ е за зрели жени, които предпочитат да поддържат интимни отношения със значително по-млади мъже. Най-новата роля на Гъмов – бивш съпруг, директор на банка, пълен неудачник и морален перверзник, за пореден път разкрива безотказния му рефлекс да бъде изненадващ на сцената. В живота също е пълен с неочакваности. Не са много хората, които знаят, че участникът във „ВИП Брадър“, „Като две капки вода“, „Етажна собственост“, е истински шампион в суеверията. Повечето обаче са чували за приключенията му като общ работник на строеж и продавач на крайморска сергия, или за страстта му към риболова.
– Защо добавихте „кучки“ в заглавието на пиесата, господин Гъмов?
– Всички заедно взехме решение за думата „кучки“. Кугари като понятие не е много познато и разпространено. В България открай време закъсняваме. Бая сме поизостанали. Хората отдавна преживяха сексуалната революция, ние все още сме на Великата Октомврийска.
– Каква е вашата версия за причините?
– Много наслагвания, много нещо. Като започнем от географските ни ширини, минем през петте века турско робство и бездържавие, та стигнем до характерната ни назадничавост. Откровено сме си назадничав народ. Но какво пък, никак не ни е лошо – само като се огледаме, виждаме колко ни е хубаво.
– Само дето илюзиите, които вечно храним, идват малко в повече.
– Все повече се чувствам като дете. Като хлапе сред фокусници, на което хиляда пъти да му направиш „дзак“, хиляда пъти ще се разсмее, хиляда пъти ще се умилява и забавлява. От малък обичам да гледам всякакви фокуси и номера – стига да ме лъжат зрелищно и ефективно. Ето това е битието ни – знаем, че ни лъжат, но се усмихваме. Всеки ден се събуждаме с идеята за заблудите, но ставаме и отново „дзак“. И пак се усмихваме. Абе, голям смях пада. В един момент спираш да се ядосваш – иначе ще откачиш от толкова много илюзионисти.
– Затова ли предпочитате да се изявявате най-вече в комедии – „Баща ми се казва Мария“, „Жена ми се казва Борис“, „Вражалец“…
– От години ги играем и залите стават все по-пълни. Публиката сякаш е все по-многобройна.
– С какво я възбуждате?
– Чувството за хумор е тънка работа. Струва ми се, че само при немците и скандинавците е някак по-извратено. А хората се смеят, когато ги лъжеш правилно. Трябва да ги излъжеш хубаво, но задължително честно. Напоследък голям успех имаме с „Благородният испанец“. Там съм на 85 – никой не може да ме познае благодарение на гримьорите от Киноцентъра. Някъде по средата на спектакъла зрителите започват да се питат: „Какво става с Гъмов, няма ли да се появи тази вечер?“. Дори приятели не бяха успели да разберат, че от самото начало съм на сцената.
– Как успявате да се държите като на 85?
– Важно е да уточня: не искам да обидя никого на тази възраст. И нас това ни чака, ако доживеем, разбира се. Но когато специалните ефекти те превърнат в човек на достопочтени години, влизаш в този образ – излъчването, говорът, динамиката, всичко се променя. Особено като се видиш в огледалото, веднага ти идва да се държиш по друг начин – по-естествено, по-мъдро. Сваляш градуса на темперамента, походката се забавя, няма как да крачиш наперено като младеж.
– Усещате ли се по-мъдър покрай това ви превъплъщение?
– Глупостта вирее по всяко време, тя не зависи от рождената дата. Но героят ми действително е забележителен – съдия от британския върховен съд. И това ме задължава – изказът му е много прецизен, няма място за импровизации. Съмърсет Моъм. Няма нужда от повече обяснения. Трябва да си пълен глупак, ако решиш да се отнасяш фриволно към автор като световния английски драматург. Това е положението – като млад играех момчета и принцове, сега вече дядо или кмет – като във „Вражалец“.
– Известен сте не само с черното чувство за сатира, но и като зоон политикон, както гласи определението на Аристотел за всеки член на полиса, тоест на гражданското общество. Какво първо бихте направил, ако влезете, примерно, в изпълнителната власт?
– Не знам. Или по-скоро се чудя как да го формулирам, за да звучи по-естествено. Ще е тъпо да кажа „Стана ли политик, ще бъда по-честен от сегашните“. Това дори не бива да се изговаря – то е изначално ясно и неотменимо. То е задължително. Не можеш просто да се изцепиш: „От утре ще бъда по-почтен“. Всички виждаме как ни мотаят и не си дават зор дори леко да завоалират. Основният и вечен проблем е, че всичко е безнаказано. Един не опердашиха едно хубаво. Вижте как си ги бият в някои по-ниско цивилизовани държави. С шамари – ами като не разбират и не слушат. То е казано от панти века. А тия, тукашните, нещо ми се лигавят. Така че ако аз бях, примерно, кмет, щях да се държа като човек, който стои сериозно на мястото си. Но всичко това не ме изкушава. Ако коментирам, то е защото всеки от нас трябва да има отношение – и да го обявява. От политика обаче не разбирам – надявам се, че разбирам от театър. Никой не бива да посяга към нещо, от което не разбира – иначе нещата от живота ни няма да се оправят. Просто съм за истината, за правдата. В крайна сметка имаме деца, трябва да им даваме личен пример. За да се научат, че не е възможно да се изхитриш и да притичаш сух между капките. Не става, не се получава. Не се е родил още тоя, който няма да го навали. Така че политиката ни е като всичко останало.
– Звучите в гамата на Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо“, който играете в Стара Загора. Бунтовник ли сте като героя на Кен Киси, когото затварят в лудница, където се опълчва срещу системата?
– Най-малкото доста си приличаме. Мога да кажа като него: „Аз поне опитах“. Хвърляй се, пробвай, няма кой да те чака. Всичко е социален експеримент – и лудницата в романа и съответно в пиесата, и животът ни. Но и аз като Макмърфи съм доста нетърпелив. Понякога отстрани изглеждам и малко неврастеник – не мога да стоя на едно място, крайно необходимо ми е да се движа. Пулсът ми е друг. Особено се ускорява при сблъсък с дивотии. Идва ми да зашлевя авторите им, докато им викам в очите: „Стига, спрете, омръзна ни – не сме глупаци“. Що за приумица беше историята, примерно, с атентата срещу Гешев. Ами не вярвам и на една дума. Не ми прилича на онези инциденти, за които сме гледали репортажи по телевизиите и сме чели по вестниците. След взрива дори цветчетата на близката джанка бяха на мястото си. Защо ни правят на идиоти?
– Ще гледаме ли пак „За теб“ – пиесата, която Яна Борисова написа за вас и Христо Мутафчиев, след като той се възстанови след инсулта?
– Най-вероятно. С Христо много се забавляваме в този спектакъл.
– И двамата сте чешити, как се разбирате?
– Лесно. Понеже той е по-трудно подвижен, когато го изнервя с някоя простотия, няма как да ме подгони и да ме хване, както се случваше по-рано. Така че си правя, каквото си искам. Христо приема всичко с усмивка, като по-голям мой брат.
– Защо не ви виждаме по-често в киното?
– Последно снимах в „Летовници“. Киното не е моето, не го усещам достатъчно. Студено ми е в киното. Там много малко неща зависят от самия теб. „Мръдни две крачки, усмихни се, айде пак“. Това ме побърква – не мога да изговоря една и съща реплика 15 пъти по един и същ начин. Идва ми в повече. После, вече на екрана, се гледаш, чудиш се и се питаш: „Абе, чакай, тук направих нещо, струваше ми се подходящо“, а то изрязано или монтирано особено. И още нещо – не умея да чета сценарий. Когато съм сам с текста, ми е идиотско. В театъра, дори на маса, е съвсем друга работа – всичко е живо, всички сме заедно. Тръгваш, тръгвате и само напред, няма спиране.
– Затова ли кандидатствахте във ВИТИЗ – в името на общността?
– Стефан Вълдобрев ме запали в гимназията, и двамата сме от Стара Загора. Ходехме в един и същ самодеен и много силен състав. След като разбрах, че дипломата няма никакво значение за Академията, ми светна пред очите. Окончателно зарязах учебниците. Да са живи и здрави учителите, които ме обичаха и не се отказаха от мен – благодарение на тях завърших. Бях ги предупредил, че ще ставам актьор. Да пишат там някакви оценки, за да има нещо в дневника. А във ВИТИЗ се оказах прецедент – бях приет и драма при Крикор Азарян, и кукли при Боньо Лунгов. Избрах куклите – сума ти народ се извървя, за да види кой е този идиот, който се отказва от Азарян. Но исках да крада занаята отвсякъде. Канех се да уча година-две кукли и после да се прехвърля. Има неща, които драмата не може да ти даде – едно от тях е да развиеш въображението. Затова Боньо Лунгов ни правеше на маймуни – не вярвах, че мога да издържа физически и психически, така ни подпука, денонощно бачкахме. Но ето, на, издържах. Нищо не може да ме събори.
– Даже танцувахте в прочутите спектакли на Боньо Лунгов в Учебния театър и във вариетето на Албена.
– Веднъж се погледнах на запис и се шашнах: „Абе, пичове, това аз ли съм?“ Бях изтъпанен най-отпред като водещ солист. Оттогава се панирах и вече не мога да танцувам. Да, ритмичен съм, стъпки – да, но другото – не. Вече съм го ударил само на блусове, защото кръстът ме боли. Стига момичетата да не ми отказват.
– В онези времена ли се дисциплинирахте?
– И още как. Сцената не понася безотговорност. Едни хора идват, отделяйки два безценни часа от живота си, за да те гледат – и не можеш да си позволиш простотии. Трябва да си абсолютно точен. Всичко личи под прожекторите. Така че за децата, които гледат с копнеж към НАТФИЗ: „Дупе да ви е яко, ако искате да ви се случи нещо“. Ако някой си мисли, че Академията произвежда звезди, е обречен на провал.
– Яд ли ви е, че почти не се говори за реформи в театъра?
– О, те отдавна си липсват. И ще липсват още дълго, въпреки че актьорите ни са на световно ниво. А всичко може да се оправи просто и бързо, ако има правила и закони. Както, когато шофираш – влезеш ли в насрещното, си нарушител.
– Все така ли настървено пътувате?
– Да. И винаги искам да виждам хубавото. И го виждам. Не ми е приятно само да се повтаря: „Ау, колко е гадно“. Чакайте, бе, хора, има слънце, има деца, има зелена градинка. За близо 50 години на тая земя знам на какво да се радвам. И знам, че кочинката си е нашата.
Интервю на Албена АТАНАСОВА
